Определение № 31 от 07.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1274/2024 г.

за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. М. Х., чрез процесуалния му представител, срещу решение № 480 от 11.12.2023г., постановено по в. гр. д. № 693/2023г. от състав на Окръжен съд – град Плевен. С обжалваното решение съставът на ОС – град Плевен е обезсилил решение № 260000 от 11.08.2023г., постановено по гр. д. № 805/2020г. от състав на Районен съд – град Левски в частта, в която е отхвърлен предявеният от И. М. Х. против „Лагуна 70“ ЕООД иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 13 217.69 лв., представляваща неплатено трудово възнаграждение за месеците януари и февруари на 2020г., както и в частта за разноските, като е върнал делото на РС - град Левски за ново разглеждане от друг състав. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационно обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд е приел, че решението на първата инстанция в атакуваната отхвърлителна част по предявения насрещен иск е недопустимо като постановено по нередовна искова молба. Посочил е, че видно от материалите по делото и от насрещната искова молба са налице твърдения, че И. М. Х. е извършвал курсове за превоз на стоки в Дания и Швеция през месеците януари и февруари 2020 г. Приел е, че по делото не е изяснено за курсове на какви дати става въпрос, в кои конкретно страни - Дания или Швеция, като е направил заключение, че такава разбивка и фактически твърдения в този смисъл в насрещната искова молба не са налице. На следващо място е посочил, че в исковата молба се смесват искания за заплащане на трудово възнаграждение и командировъчни средства, но и по отношение на тях не е уточнено за какви дати става въпрос, кои за кой месец са и относно коя от двете страни става въпрос, както и отделните размери по пера за трудово възнаграждение и командировъчни средства. В заключение е приел, че постановеното решение по нередовна искова молба е недопустимо и като такова следва да бъде обезсилено. Посочил е, че пред въззивната инстанция не могат да бъдат поправени пороците на атакуваното решение и затова въззивният съд разполага с единствената възможност да обезсили решението в отхвърлителната част досежно насрещния иск и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на РС - град Левски, като се остави без движение исковата молба и се дадат указания за отстраняване на нередовностите съобразно мотивите на въззивното решение. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на ищеца, в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е поставен уточненият от съда процесуалноправен въпрос: „Когато се преценява редовността на исковата молба, с оглед нейното съдържание, какви са правомощията на въззивния съд“. Твърди се, че този въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС. Настоящият съдебен състав счита, че така формулираният въпрос е включен в предмета на спора и е обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело. Въззивното решение следва да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за наличието на твърдяното от страната противоречие със задължителната съдебна практика. В заключение: съдът следва да допусне касационното обжалване на решение № 480 от 11.12.2023г., постановено по в. гр. д. № 693/2023г. от състав на Окръжен съд – град Плевен. Касаторът – И. М. Х. не дължи държавна такса, на основание чл. 83, ал.1, т.1 ГПК. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение