Определение № 5991 от 22.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4335/2025 г.

Производството е по чл.274, ал.3, т.2, вр. чл.248 ГПК.

С определение № 3743 от 08.08.2025 г. по в. ч. гр. д. № 1605/2025 г. на Варненски окръжен съд е потвърдено определение № 6793 от 22.05.2025 г. по гр. д. № 5499/2023 г. на Варненски районен съд, с което е допълнено на основание чл. 248 ГПК определение № 4160 от 27.03.2025 г. по гр. д. № 5499/2023 г. в частта за разноските, като Н. О. К. и А. Б. Д. са осъдени да заплатят на Т. М. М.-Г. сумата в размер на 3000 лева, представляваща сторените по гр. д. № 5499/2023 г. на Варненски районен съд разноски за адвокатско възнаграждение на основание чл. 78, ал.4 ГПК.

Въззивният съд е приел следното:

С искова молба вх. № 64243/20.09.2022 г., подадена до Районен съд-Варна, ищците Н. О. К. и А. Б. Д. са предявили срещу ответника Т. М. М.-Г. два отрицателни установителни иска за собственост.

По делото е постъпил отговор на искова молба с вх. № 54795/21.07.2023 г. от ответницата Т. М. – Г., чрез адвокат К. С., в който са изложени възражения по основателността на исковете, приложено е адвокатско пълномощно и писмени доказателства.

С определение № 9676/14.08.2023 г. РС – Варна е подготвил в закрито заседание делото за разглеждане по реда на чл. 140 ГПК.

На 15.12.2023 г. е проведено първо по делото открито съдебно заседание, на което е даден ход на делото. Ищците, макар да не са се явили лично и да не са се представлявали, с нарочна молба са представили писмени доказателства и са направили доказателствени искания, включително за назначаване на СТЕ. Ответницата лично и чрез упълномощения адвокат К. С., е взела становище по всички въпроси, касаещи хода на делото, представените доказателства и направени доказателствени искания.

На 15.03.2024 г. по делото е проведено второ по ред открито съдебно заседание. Приети са писмени доказателства. Поради обстоятелството, че не е представено в срок експертно заключение по допуснатата СТЕ, делото е отложено за друга дата и час. Видно от протокол № 3792/21.06.2024 г. производството по делото е отложено по същата причина. В хода на проведено на 08.11.2024 г. съдебно заседание, поради наличие на процесуална пречка по чл. 142, ал.2 ГПК, делото е отложено за разглеждане на следваща дата.

На 31.10.2024 г. по делото е представено заключение на вещото лице по допуснатата съдебно-техническа експертиза.

Преди насроченото за 28.03.2025 г. открито съдебно заседание по първоинстанционното дело е постъпила молба с вх. № 28283/27.03.2025 г., с която ищците Н. О. К. и А. Б. Д., чрез адвокат Г. В. като техен пълномощник, са заявили на основание чл.233 ГПК отказ от предявените отрицателни установителни искове. Направено е искане за прекратяване на производството по делото.

С определение № 4160/27.03.2025 г. РС – Варна е прекратил производството по гр. д. № 5499/2023 г. на основание чл.233 ГПК.

По делото е постъпила молба вх. № 28832/28.03.2025 г. от ответницата Т. М. – Г., чрез адвокат К. С., за допълване на посоченото прекратително определение, като бъдат осъдени ищците да заплатят разноски в полза на ответницата. Представен е препис от договор за правна защита и съдействие от 04.03.2025 г., съдържащ разписка за платено от Т. Г. адвокатско възнаграждение в размер на 4500 лева от общо уговорена сума в размер на 5500 лева. Представен е и списък по чл. 80 от ГПК.

След размяна на книжа по искането ищците са изразили становище с вх. № 43159/15.05.2025 г. за недопустимост и неоснователност поради просрочие на искането за разноски, което не било заявено в хода на делото преди прекратяването му. Отправено е и възражение за намаляване на адвокатското възнаграждение поради прекомерност.

С oпределение № 6793/22.05.2025 г. на РС – Варна е допълнено на основание чл.248 ГПК определение № 4160 от 27.03.2025 г. по гр. д. № 5499/2023 г. в частта за разноските, като Н. О. К. и А. Б. Д. са осъдени да заплатят на Т. М. М.-Г. сумата в размер на 3000 лева, представляваща сторени по гр. д. № 5499/2023 г. на Варненски районен съд разноски за адвокатско възнаграждение на основание чл. 78, ал.4 ГПК.

Въззивният съд е намерил жалбата за неоснователна. Прието е, че след прекратяване на делото в закрито съдебно заседание без участието на страните, същите имат възможността да отправят искания за разноски и да представят доказателства за извършването им в срока по чл.248 ГПК. Това се налага заради обстоятелството, че същите са имали обосновано правно очакване процесът да се развие и в неговия ход да заявят искания и да представят доказателства. Според разрешението, дадено в точка 11 от ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, претенцията за разноски по чл.80 ГПК може да бъде заявена валидно най-късно в съдебното заседание, в което е приключило разглеждането на делото пред съответната инстанция. Въззивният съд е приел обаче, че изключение от това правило се допуска с оглед спецификата на конкретното дело – когато искането обективно няма как да бъде направено в последното открито съдебно заседание пред съответната инстанция. В тези случаи следва да се даде възможност на страната да направи съответното искане в първия възможен момент. При оттегляне и отказ от иска и прекратено производство ответникът може да направи искане за присъждане на разноски и да представи доказателства с молба по чл.248 ГПК, тъй като очевидно няма да се проведе открито съдебно заседание по делото. Следва на страната да се даде възможност за формулиране на искане в първия момент, в който е разбрала за тези обстоятелства. По тези съображения е прието, че искането по чл.248 ГПК на ответницата е своевременно заявено, а произнасянето на Варненския районен съд по него е допустимо. Прието е, че понасяне на действителен разход за правна защита и съдействие от ответницата по делото е доказан с приложените по делото писмени доказателства – договор за правна защита и съдействие и съдържащата се в него разписка и списък на разноските.

Прието е, че доколкото процесът не се е развил в неговата цялост заради отказ от исковете, а също предвид общата цена на защитавания материален интерес (65799,70 лева), правилно първоинстанционният съд е редуцирал размера на разноските за един адвокат от 4500 лева до 3000 лева. Гласни доказателства не са били събирани и представеното експертно заключение не е било изслушвано и приемано в съдебно заседание, но само поради заявения отказ от искове. Делото не е с много висока правна сложност и не е обременено от голямо количество подлежащи на установяване факти. Ето защо няма основание за ревизиране на произнасянето на ВРС по чл.78, ал.5 ГПК с допълнително намаляване на подлежащия на компенсиране разход.

Оплакването за допуснато процесуално нарушение, изразяващо се в общо определяне на размера на присъдените разноски, е намерено за неоснователно. ГПК задължава съда да присъди разноски по съразмерност само в хипотеза на уважена и отхвърлена част от иска. Очевидно се има предвид произнасяне по същество на правен спор, какъвто настоящия случай не е. От друга страна, ответницата е била поставена в положение да се брани срещу насочените срещу нея съединени искове едновременно и в пълнота, без значение на това срещу кого и за каква дробна част от недвижимия имот е заведен всеки един от двата. Пасивната страна в процеса не е била длъжна да договаря с процесуалния си представител отделно възнаграждение спрямо всеки ищец, съразмерно на сочените в исковата молба пропорции и да очаква пак такова възстановяване на разноски. Прието е, че от една страна е определяем размерът на разноските, дължими от всеки един от ищците на основание чл.78, ал.4 ГПК според предявените от тях претенции, посочени от съда в общ размер на 3000 лв., но от друга - как всеки от тях ще реши да плаща е въпрос на техни вътрешни отношения.

Частна касационна жалба срещу въззивното определение е подадена от Н. О. К. и А. Б. Д.. Поддържа се, че производството по делото е образувано по два самостоятелни отрицателни установителни искове за собственост, поради което е следвало да бъдат постановени два осъдителни диспозитива за разноски срещу двамата ищци, а не един общ диспозитив. Присъдените на ответницата разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 3000 лева следвало да бъдат намалени, доколкото същите не били съобразени с действителната фактическа и правна сложност на спора, с извършените от процесуалния представител на ответника действия, в това число с броя проведени заседания и извършени процесуални действия в тях.

В изложението към частната касационна жалба се поддържат основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси:

1. Кои са критериите за фактическа и правна сложност на делото при прилагане на чл. 78, ал.5 ГПК и следва ли съдът да ги обсъди в мотивите си;

2. Какви са критериите, от които се ръководи съдът, когато определя размера на адвокатско възнаграждение, което следва да присъди на претендиралата го страна, при направено своевременно възражение за прекомерност;

3. При предявени два иска от двама ищци срещу един и същ ответник следва ли съдът да постанови осъдителен диспозитив за разноските срещу всеки от тях, или е допустимо осъдителният диспозитив да е един общ.

Първият въпрос бил разрешен в противоречие с ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК, а останалите два въпроса били от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Поддържа се и наличието на основанието по чл. 280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно определение.

Насрещната страна по жалбата Т. М. М.-Г. счита, че липсват основания за допускане на касационно обжалване.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Частната касационна жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежни страни и срещу подлежащо на обжалване пред ВКС определение на въззивен съд, с което се потвърждава определение на първата инстанция по чл. 248 ГПК.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по първите два въпроса от изложението към жалбата – за критериите, от които се ръководи съдът при определяне на фактическата и правна сложност на делото при прилагане на чл. 78, ал.5 ГПК. Критериите са изяснени в т. 3 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк.д.№ 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК, и от мотивите към обжалваното определение е видно, че при произнасяне по заявеното от ответника възражение по чл. 78, ал.5 ГПК въззивният съд се е ръководил от тях. В съобразителната част на мотивите на т.3 от тълкувателното решение е разяснено, че основанието по чл.78, ал.5 ГПК се свежда до преценка за съотношението на цената на адвокатската защита и фактическата и правна сложност на делото; ако в резултат на тази преценка се изведе несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, съдът намалява договорения адвокатски хонорар. В случая въззивният съд е приел, че при произнасяне по възражението за прекомерност на претендираното от ответника адвокатско възнаграждение са взети предвид всички релевантни за приложението на чл. 78, ал. 5 ГПК факти – съобразен е предметът на спора, неговата правна и фактическа сложност, обемът на събраните доказателства, стойността на защитавания от процесуалния представител на ответника материален интерес, както и съдържанието, видът и количеството на осъществената от последния адвокатска защита. Съответствието на въззивното определение със задължителната практика на ВКС изключва възможността за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по първия въпрос, както и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по втория въпрос.

Третият въпрос от изложението също не обосновава допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Въпросът е поставен поради виждането на жалбоподателите Н. О. К. и А. Б. Д., че след като те са предявили два отделни отрицателни установителни иска за собственост с различен предмет, то отговорността за разноските по тези искове е разделна. Затова насрещната страна Т. М. М.-Г. е следвало да заплати отделно адвокатско възнаграждение по всеки от тези искове. Вместо това в договора за правна защита и съдействие, сключен с нейния адвокат, тя не е индивидуализирала размера на адвокатското възнаграждение, което заплаща за защитата по всеки един от исковете, а вместо това било уговорено едно общо възнаграждение от 3000 лв. /в действителност е 4500 лв., преди съдът да го редуцира до 3000 лв./. По тази причина според жалбоподателите нейното искане за присъждане на разноски по чл.78, ал.4 ГПК следвало да бъде оставено без уважение.

Следователно чрез поставения въпрос жалбоподателите не целят разпределяне на разноските, които всеки един от тях дължи на Т. М.-Г. с оглед изхода на делото, а отхвърляне на нейното искане за присъждане на разноски. Разгледан в този контекст, въпросът не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като съдът не би могъл да отрече разпоредбата на чл.78, ал.4 ГПК по съображение, че тя не се прилага тогава, когато в договора за правна защита и съдействие не е разграничен размерът на адвокатското възнаграждение, направен по всеки един от субективно и обективно предявените искове, срещу които ответникът се брани.

Въззивното определение не е очевидно неправилно, тъй като при неговия прочит не се констатират груби нарушения на закона и на правилата на формалната логика.

Воден от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,