Определение № 493 от 24.07.2020 г. на ВКС по т. д. № 2219/2019 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на СНЦ „Съюз на транспортните синдикати в България” срещу решение №1408 от 12.06.2019 г. по в.т.д.№3199/2018 г. на САС. С обжалваното решение след отмяна на решение №308 от 12.02.2018 г. по т.д.№1274/2016 г. на СГС, СНЦ „Съюз на транспортните синдикати в България” е осъден да заплати на „Сердика 22” ЕООД сумата от 100 000 лв., част от претенция от 202 067.09 лв., ведно със законната лихва от 19.02.2016 г., както и направените пред двете инстанции съдебни разноски. В жалбата се излагат съображения, че решението е недопустимо. Поддържа се, че в исковата молба, по която е образувано делото, не се съдържат твърдения кои са фактическите или правни действия, с чието неизвършване ответникът не е оказал съдействие по смисъла на чл.3, ал.1, т.1 от процесния предварителен договор, като въззивният съд е следвало да остави исковата молба без движение, но тъй като това не е направено, постановено от въззивния съд решение е недопустимо. Евентуално се навеждат доводи, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК /обективирано в касационната жалба/ се сочи, че решението е вероятно недопустимо, като общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1. Допустимо ли е при липса на предпоставките по чл.266, ал.2 от ГПК, пред въззивната инстанция да се обсъждат доводи за факти, които не са изложени от ищеца в исковата молба, а са наведени за пръв път във въззивната жалба, както и да се събират доказателства за тези факти. 2. Задължен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на решението си всички допустими и относими към спорния предмет на делото доводи на страните. 3. Допустимо ли е страна, пропуснала преклузивния срок за представяне на писмено доказателство пред първата инстанция, без да са налице условията на чл.266, ал.2 от ГПК, да иска изслушване на съдебна експертиза, чието заключение да установи наличие на несвоевременно събраното доказателство. Спрямо първите два въпроса се поддържа наличие на селективното основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, а спрямо последния - че е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Ответникът по касация - „Сердика 22” ЕООД заявява становище за липса на основания за допускане до касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения в закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд, анализирайки ангажирания в двете съдебни производства доказателствен материал /включително заключението на съдебно – техническа експертиза, допусната от въззивния съд с определение от 26.10.2018 г., в което е прието, че във въззивната жалба се съдържат обосновани оплаквания за необоснованост на решението и за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада по делото, вкл. и по отношение указване на страните за кои от твърдяните факти не сочат доказателства/, е приел, че между страните е налице валидна облигаторна връзка по предварителен договор, съдържащ характеристиките на предварителен договор за учредяване на право на строеж и договор за изработка на подробно описана сграда. Посочил е, че безспорно е установено, че в изпълнение на договорните си задължения ищецът е предприел необходимите действия по подготовката на строителството – възложил е двуфазно проектиране на обекта, т.е. първа фаза по изработване на идеен проект с последваща фаза изработване на технически проект, изготвил е задание за проектиране в съответствие с нормативните изисквания, възложил е проектиране на сградата, като е сключил договор за проектиране на 29.05.2008 г., към който договор е приложено изготвеното задание за проектиране и график за проектирането, в който са посочени конкретни дати за изготвяне на предварителните архитектурни разпределения, одобряването им от собственика – ответник, чието участие в изготвянето на заданието за проектиране е било необходимо – следвало е да опише изискванията си към проектирането - функции на сградата, архитектурни разпределения, примерни квадратури на отделните помещения, като при липса на спецефични изисквания от негова страна е трябвало да одобри заданието и крайния проект, като ги подпише и подпечата, за да се премине към втора фаза по изработването на техническия проект. Установил е, че посоченото условие е записано и в чл.2, т.3 от договора „Приемателят изготвя за своя сметка задание за проектиране, което се съгласува с подписа и печата на учредителя”. Тълкувайки посочения договорен текст е достигнал до извод, че изготвянето на заданието за проектиране е задължение на ищеца като приемател, но текстът вменява и задължение на ответника като учредител - да подпише и подпечата това задание, тъй като в противен случай не би могло строителството да бъде продължено, поради което е неправилно виждането на първоинстанционния съд, че посоченият договорен текст задължава само ищеца. Изложил е съображения, че е безспорно, че ответникът не е подписал и не е подпечатал изготвеното задание, а проектирането не е било възможно да продължи към втора фаза по изработване на технически проект, преди да са одобрени и подписани заданието и идейния проект от страна на ответника като собственик на терена. С оглед изложеното и предвид стойността на изготвения идеен проект и направените разходи от страна на ищеца – 202 067 лв., както и поради установеното възпрепятстване от ответника на процеса на проектирането и по нататъшното строителство на терена, е счел, че е налице виновно съществено неизпълнение на задълженията на ответника по т.3.1, т.1 от предварителния договор – да окаже необходимото съдействие - при одобрение да подпише и подпечата документите, а ако има забележки да ги доведе до знанието на ищеца. Изразил е становище, че ищецът се явява изправна страна по предварителния договор, поради което има право да развали последния, което е сторено с нотариалната покана от 03.11.2015 г. /редовно връчена по реда на чл.47, ал.5 от ГПК/ - ответникът и след получаването й, не е предприел никакъв опит да изпълни задълженията си, не е предприел такъв и в хода на делото, с оглед което и при липсата на даден срок за изпълнение /даването на срок с изявлението за разваляне е предназначено да осигури възможност за реално изпълнение и има смисъл, когато длъжникът наистина предприеме действия по осъществяване на престацията/, няма основание на ищеца да бъде отказано правото да развали договора и да поиска връщане на разходите по него /определение №833 от 20.06.2014 г. по гр.д.№1474/2014 г. на ВКС, ГК, Трето отделение/. Предвид разпоредбата на чл.88, ал.1, пр. второ от ЗЗД е достигнал до извод, че ищецът има право да претендира обезщетение за вредите под формата на разходи по изпълнението на договора, като частичната претенция е основателна изцяло за сумата от 100 000 лв. / при общо заявена в размер на 202 067.09 лв./, ведно със законната лихва от датата на исковата молба 19.02.2016 г. Решението на въззивния съд е постановено в съответствие с ясно очертания от ищеца, чрез наведените фактически твърдения и отправеното до съда искане, предмет на делото. В исковата молба изрично е посочено, че ответното дружество не е осъществило действия по въпроса относно съгласуваното на изготвеното задание за проектиране /л.3, абзац 5 от първоинстанционното производство/, въпреки, че цялата проектна документация му е била изпратена, като липсата на съгласуване и подписване на необходимите документи - задължение на ответника, предвидено в чл.3, ал.1, т.1 от договора, е стопирало по нататъшната работа и възможността да се изпълнят задълженията на ищеца по договора /л.3, последен абзац, л.4, абзац 3 и л.4, абзац 13 от първоинстанционното дело/, което е довело и до прекратяване на договора от страна на ищеца. Т.е. в случая не се установяват твърденията на касатора за наличие на нередовност на исковата молба, по която е било образувано производството, респективно не се установява и вероятна недопустимост на въззивното решение /поради произнасяне по нередовна искова молба/, а касационно обжалване на това основание не може да бъде допуснато. С оглед изложеното следва да се посочи, че касационно обжалване на решението не може да се допусне и по първия от поставените въпроси, основаващ се на поддържаната от касатора теза, че въззивният съд е обсъждал факти, които не са били изложени от ищеца в исковата молба – всички, обсъдени от въззивния съд обстоятелства са били своевременно наведени в исковата молба и са поддържани от ищеца и във въззивната жалба. Касационно обжалване не следва да бъде допуснато и по останалите, формулирани от касатора въпроси - с тези въпроси отново се предпоставя наличие на извършено от въззивния съд процесуално нарушение – необсъждане на доводи на ответника и допускане на СТЕ, без да са налице условията по чл.266, ал.2 от ГПК. На първо място при постановяване на решението си въззивният съд е изложил мотиви, съдържащи както обсъждане и преценка на всички събрани по делото относими доказателства, така и фактически констатации и правни изводи, като в решението е дадено собствено разрешение по предмета на делото, след произнасяне по всички допустими, респективно своевременно наведени и релевантни, с оглед този предмет, доводи и възражения на страните, а както бе посочено, в определението от 26.10.2018 г. съставът на САС е приел, че във въззивната жалба се съдържат обосновани оплаквания за необоснованост на решението и за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада по делото, вкл. и по отношение указване на страните за кои от твърдяните факти не сочат доказателства /в доклада на първата инстанция липсват такива указания/, поради и което е допуснал изслушването на СТЕ. В този смисъл въззивният съд се е съобразил изцяло както с константната практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 от ГПК, съгласно която в задължение на съда е да даде собствено разрешение по предмета на делото, като обсъди своевременно наведените доводи и възраженията на страните и извърши самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства, при съобразяване с разпоредбите за разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса и допустимите според ГПК доказателствени средства, така и с дадените в т.2 от ТР №1 от 09.12.2013 г. по т.д.№1/2013 г. на ОСГТК на ВКС разяснения /които изключват приложение на бланкетно поддържания селективен критерий по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК спрямо третия от въпросите/. С оглед изложеното обжалваното решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване, а предвид изхода на делото касаторът дължи на ответника по касация направени разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС в размер на 3 530 лв. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,