Определение № 2762 от 30.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3319/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. Т. П. и К. Т. П. срещу въззивно решение № 157 от 13.02.2024 г., постановено по в. гр. д. № 2082/2023 г. на Бургаския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 198 от 06.10.2023 г. по гр. д. № 97 /2023 г. на Поморийския районен съд, с което е допусната съдебна делба между Д. А. В., Р. Т. П. и К. Т. П. на самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по КККР на [населено място], с адрес на обекта - [населено място], [улица], ет. 1, ап. 2, представляващ апартамент с площ от 64,70 кв. м, с прилежащи складове в приземния етаж от 15,48 кв. м и 25,08 ид. части кв. м от общите части на сградата и съответните припадащи се части от правото на строеж върху част от терена; на самостоятелен обект с идентификатор *****, представляващ гараж с площ от 19,84 кв. м, ведно с прилежащите му площи - южен склад на площ от 7,42 кв. м, вeдно с 8,21 кв. м ид.части от общите части на сградата и съответните прилежащи от правото на строеж върху част от терена, ведно с прилежащите към посочените самостоятелни обекти 115/200 кв. м ид. части от поземлен имот с идентификатор ***, върху който е построена сградата, в която се намират посочените самостоятелни обекти, при квоти 1/2 ид. част за първата и по 1/4 ид. част за останалите двама съделители. Въззивният съд е приел за установено, че страните са наследници по закон на А. Т. П., починал на 22.11.2019 г., като ищцата в първоинстанционното производство Д. А. В. е негова дъщеря, а ответниците са деца на починалия на 17.03.2005 г. негов син Т. А. П. С договор за покупко-продажба, обективиран в нот. акт № 232/1969 г., А. П. е закупил от Т. Х. П. първия етаж от двуетажна жилищна сграда на площ 56 кв. м, изградена в дворно място с площ от 199 кв. м, съставляващо парцел *-*, кв.22, по плана на [населено място], и лятна кухня с източно изложение с площ 12 кв. м в същото дворно място, както и 115/199 кв. м ид. части от дворното място. С нот. акт № 231/1969 г. Т. Х. П. е продал на Х. П. втория етаж от двуетажна жилищна сграда на площ от 56 кв. м, изградена в същото дворно, лятна кухня с южно изложение с площ 12 кв. м, както и 84/199 кв. м ид. части от дворното място. С нот. акт № 17/1979 г. А. П. и Х. П. взаимно са си учредили право на строеж върху съсобственото дворно място, в което А. П. да построи и стане собственик на целия приземен и първи жилищен етаж на източната част с площ 80 км. м, а Х. Пирулев да изгради и стане собственик на втория жилищен и целия терасовиден етаж на западната част с площ 80 кв. м от жилищната сграда - близнак, която ще се строи в посочения парцел, съгласно утвърден архитектурен план, цялата от 160 кв. м. С нот. акт №16/1979 г. А. П. и Х. П. са учредили право на строеж на Т. А. П. и К. П. върху дворното място, като Т. А. П. изгради втория жилищен етаж и целия терасовиден етаж на източната част на площ 80 км. м, а К. П. изгради приземния и първия жилищен етаж на западната част на площ 80 кв. м от жилищна сграда - близнак, цялата на площ от 160 кв. м. Процесното жилище представлява самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по КККР на [населено място], а процесният гараж - самостоятелен обект в сграда с идентификатор *****. Разпитаните по делото свидетели Е. П., С. С. и Щ. К. са дали показания относно времето на построяване на къщата, кой е участвал в строителството и с какви средства. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че процесните апартамент и гараж са придобити от общия наследодател на страните А. П., който след построяването на тази част от жилищната сграда, заедно със съпругата си, докато тя е била жива, е живял в имота до смъртта си през 2019 г., като обстоятелствата с какви средства е бил построен имотът /негови собствени или на сина му/ и кой е полагал грижи за наследодателя са ирелевантни за принадлежността на правото на собственост. С оглед на това е прието, че до 2019 г. ответниците не са владели имота нито лично, нито чрез наследодателя, доколкото по делото липсват данни той да е бил предназначен за неговия син, нито да му е бил прехвърлен. Изложени са съображения, че според съдебната практика, ако собственикът на недвижим имот предостави ползването му на трето лице, упражняваната от последното фактическа власт представлява държане по смисъла на чл. 68, ал. 2 ЗС. За да се трансформира така установената фактическа власт във владение, упражняващото я лице следва да манифестира промяната в намерението, с което държи имота и да противопостави тази промяна на собственика, тъй като за да се придобие по давност правото на собственост фактическата власт с намерение за своене следва да бъде упражнявана явно. Това разрешение следва да намери приложение и в отношенията между лицето, което е придобило право на собственост върху вещта по силата на прехвърлителна сделка, и лицето, което поддържа, че е установило самостоятелна фактическа власт върху имота с намерение за своене след сключването на сделката по волята на прехвърлителя, както и ако помежду им съществува уговорка за ползването. Презумпцията по чл. 69 ЗС намира приложение само когато по естеството си фактическата власт върху имота представлява владение още от момента на установяването си, докато в случая подобна хипотеза не е налице -имотът е владян от собственика си до неговата смърт през 2019 г. и липсват доказателства, че преди това ответниците са предявявали някакви претенции и са демонстрирали собственическо намерение спрямо собственика А. П., както и че той е държал имота за сина си. Дори да се приеме, че след неговата смърт ответниците са завладели имота с намерение за своене, то необходимият давностен срок не е изтекъл. С оглед на това е прието, че имотът е съсобствен между страните при посочените права. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на касаторите се сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. „Допустимо ли е придобиването по давност на съсобствен недвижим имот в частта, в която претендента не е имал никога достъп или упражняване на владение под каквато и да е форма в претендирания недвижим имот“; 2. „Може ли да се придобие недвижим имот по давност, ако претендиращият собственост явно и спокойно демонстрира владение на имота за себе си, както и ако оспорващият правата на собственост на претендента за придобитата част на основата на давностно владение за себе си никога не е влизал в наследствения имот, а в конкретния случай - от построяването на къщата до предявяване исковете за делба сестрата не е била в сградата, не е спала в нито една от стаите в сградата, не е изплащала и поемала разходи по строежа и поддръжката на къщата, защото тя е знаела, че това е имот на брат й Т., който е построил приземния и първи етаж, втория и подпокривен етаж“; 3. „Следва ли съсобственикът-претендент за придобиване по давност на цялата къща, да демонстрира владение за себе си явно и спокойно пред цялото общество и съответно пред другия наследник“. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответната страна по жалбата Д. А. В. е подала писмен отговор, в който е изразила становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно дадените в т. 1 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения посоченият от касатора правен въпрос определя обективните рамки, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Поставените от касаторите свързани въпроси са формулирани според защитната им теза, че те, респ. техният пряк населедодател са владели прцесните имоти явно и спокойно в продължение на повече от десет години и не кореспондират на приетата за установена от въззивния съд фактическа обстановка по делото, респ. на изложените от него съображения за уважаване на предявения иск за делба, посочени по-горе, поради което не могат да предпоставят допустимостта на касационното обжалване. Правни въпроси, мотивирани с фактически твърдения, каквито не са възприети във въззивното решение, нямат обуславящо изхода на спора значение, тъй като представляват неотносими към настоящото производство по селектиране на касационната жалба доводи за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Освен това посочената от касаторите практика на ВКС, ІІ г. о. – решение № 291 от 09.08.2010 г. по гр. д. № 859/2009 г. и решение № 97 от 19.10.2020 г. по гр. д. № 325/2020 г., е неотносима към настоящия случай и противоречие с нея не съществува. Не са изложени и никакви доводи относно визираните в т. 4 на цитираното тълкувателно решение предпоставки във връзка с релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, които също не са налице. Обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост. То не е и очевидно неправилно, тъй като от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Сочените от касаторите евентуални пороци на въззивното решение не могат да бъдат квалифицирани като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторите следва да заплатят на ответницата по касация сторените от нея разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото производство в размер на 1200 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,