Определение № 4710 от 18.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 385/2024 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от В. К. Ц. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат Л. против въззивно решение № 191 от 26.10.2023г. по в.гр.д. № 313 по описа за 2023г. на Окръжен съд Ловеч, с което е потвърдено решение № 180 от 17.05.2023г. по гр.д.№ 1913/2021г. на РС Ловеч в обжалваната част, с която е осъдена да заплати на П. В.-Т. сумата 4 000 евро, получена от нея на 5.03.2020г. без правно основание, ведно със законната лихва считано от8.10.2021г. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от П. В.-Т. чрез процесуалния представител адвокат В., с който се оспорват нейната допустимост и основателност, като излага доводите си по съществото на спора. Претендира направените разноски по делото в размер на 2 000лв. за адвокатско възнаграждение, реалното извършване на които установява с представен договор за правни услуги от 8.01.2024г., в т.3.1. от който е договорено възнаграждението в посочения размер и извлечение от банкова сметка, от което е видно, че сумата е преведена от ответницата на 12.01.2024г. Жалбата е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следните данни по делото: Въззивният съд е преценил предявения иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД за основателен с решаващ мотив за това, че е безспорно установен фактът на превеждане по банков път на процесната сума от П. В.-Т. по сметка на В. К. Ц., на 5.03.2020г., с посочено основание „пари на заем“. С влязъл в сила съдебен акт /решение на РС Ловеч/ е прието за установено, че същата сума не е дадена въз основа на заемно правоотношение и по делото не е доказано наличието на друго основание за предаване на сумата. В представеното изложение, касаторът се позовава на основанията за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по две групи поставени въпроси. /Първият е поставен във връзка със специалното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а втората група – по чл.280, ал.1 т.3 ГПК/: 1. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички възражения и доводи във въззивната жалба, както и да изложи мотиви във връзка с представените доказателства и възраженията на страните?, 2. Допустимо ли е при обща банкова сметка с двама титуляри, само единият от тях да търси възстановяване на пълния размер на недължимо платена сума? Допустимо ли е в този случай само единия титуляр на сметката да предяви иск? Налице ли основание /кауза/ при дарение с изпълнена тежест, когато дареният впоследствие се разпореди с имота, предмет на тежестта на дарението? И към кой момент следва да се преценява налице ли е основание на сделката – към момента на сключването й или към момента на нейното изпълнение?Касаторът се позовава се и на очевидна неправилност, по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, която обосновава с липса на мотиви на въззивния акт. Настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване поради липса на посоченото от касатора специално основание за допустимост по първия въпрос, а за втората група въпроси - поради обстоятелството, че те не отговарят на изискванията за общо основание за допустимост. Съображенията: Противоречие с практиката на Върховния касационен съд няма, доколкото въззивният съд е изпълнил задължението си и се е произнесъл по спорния предмет след като е подложил на самостоятелна преценка доказателствата и е обсъдил защитните тези на страните съобразно техните оплаквания в жалбата и в отговора към нея. В случая, искът е отхвърлен именно защото тезата на настоящия касатор е преценена като недоказана. Развивайки доводите си в изложението, касаторът желае да бъде извършена проверка за правилност на изложените от въззивния съд мотиви, но такава – в производството по допустимост - касационната инстанция не може да извършва, съгласно дадените разясненията в т.1 от ТР № 1/2010г.по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Втората група въпроси, доколкото не са били обсъждани от въззивния съд, който съответно не се е произнасял по тях, защото подобни възражения своевременно /с отговора на исковата молба/ не са навеждани, не са от значение за изхода на спора и не отговарят на изискванията за общо основание за допустимост /които изисквания са посочени в т.1 от ТР № 1/2010г.по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС/. В случая решаващите доводи на въззивния съд са два: Първият е, че е безспорен факта на превеждане на парите /а безспорността на този факт не се променя от обстоятелството дали банковата сметка, от която са преведени е на един или на двама титуляри/ и вторият е, че ответницата /сега касатор/ не е доказала да е получила парите на годно правно основание, т.е.възражението й, че е получила парите въз основа на дарение с изпълнена тежест е недоказано. След като – в производството по допустимост – не могат да де обсъждат събраните доказателствата и не могат да се преценяват правните изводи на съда по предмета на спора и дали те са законосъобразни, поставените въпроси във връзка с наличие на основание /кауза/ при дарение с изпълнена тежест- като ирелевантни не съставляват надлежно общо основание за допустимост. Не е налице и другото специално основание за допустимост, посочено от касатора, по чл.280, ал.2 ГПК. В практиката се приема, че въззивен акт е „очевидно неправилен“, когато е постановен при наличие на видимо тежко нарушение на закона до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или явна необоснованост, установима без обсъждане на ангажираните по делото доказателства, а в случая това не е така. С оглед изхода от спора, направеното искане и на основание чл.78, ал.3 ГПК в полза на ответната страна следва да се присъдят установените като реално направени разноски за адвокатско възнаграждение. Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд