Определение № 2136 от 13.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4827/2022 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба от „К.“ ЕООД /в несъстоятелност/, [населено място], чрез адвокат Д. С., срещу въззивното решение на Варненски окръжен съд №1087/17.08.2022г. по в.г.д.№483/2022г. в частта, с която след частична отмяна на решение №262777/08.11.2021г. по г.д.№556/2021г. на Районен съд – Варна, „К.“ ЕООД /в н./ е осъдено да заплати на П. Ж. П. сумата от 70 000лв. по предявения частичен иск по чл.200 от КТ, представляваща обезщетение за претърпените неимуществени вреди – болки, страдания, неудобства, дискомфорт и трайно необратимо увреждане, вследствие на претърпяна на 12.09.2018г. трудова злополука, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на увредата – 12.09.2018г. до окончателното ѝ изплащане. В жалбата са изложени доводи за недопустимост на решението, а в условие на евентуалност за неговата неправилност, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост. Насрещната страна П. Ж. П. с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез адвокат П. К., оспорва жалбата като недопустима и в условие на евентуалност като неоснователна. Твърди, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, тъй като поставените въпроси не отговарят на изискването за достъп до касация, а изложението съдържа оплаквания по същество на спора. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение за разглеждане на делото пред касационната инстанция, определено по реда на чл.38 от Закона за адвокатурата. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал.2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Варненски окръжен съд, след частична отмяна на решението на първостепенния Районен съд – Варна, е осъдил „К.“ ЕООД /в н./ да заплати на П. Ж. П. сумата от 70 000лв. по предявения частичен иск с правно основание чл.200 от КТ, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки, страдания, неудобства, дискомфорт и трайно необратимо увреждане, вследствие на претърпяна на 12.09.2018г. трудова злополука, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на увредата – 12.09.2018г. до окончателното изплащане на задължението. Решението на Варненски окръжен съд №1087/17.08.2022г. по в.г.д.№483/2022г. в останалата му част е влязло в законна сила. За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са надлежно установени следните обстоятелства: Към датата на произшествието – 12.09.2018г. страните са били в трудово правоотношение, като ищеца бил назначен на длъжност „носач, товарач на стоки“ в ответното предприятие. На посочената дата, при изпълнение на служебните си задължения, П. Ж. П. се качил на метална платформа /площадка/ с височина 2.80м., откъдето трябвало да вземе калъф за волан, находящ се в контейнер №10. При издърпване на двете дръжки на отваряемите механизми на контейнера, намиращи се в долната част на контейнера, тялото на ищеца било приведено в нестабилна поза, той залитнал и поради липсата на парапет паднал от височината на площадката – 2.80 м. върху асфалтовата повърхност. Вследствие на падането П. П., получил множество закрити счупвания на големия пищял на лявата подбедрица в долната трета с разместване на фрагментите и многофрагментно закрито счупване на петната кост, на дясното ходило. Съдът констатирал, че злополука била призната за трудова с разпореждане № № 5104-03- 11 от 25.01.2019 г. на ТП на НОИ – В., на осн. чл. 55, ал. 1 от КСО. Съдът кредитирал заключението по допуснатата пред първостепенния съд съдебно-медицинска експертиза, от което приел за установено, че след инцидента ищецът претърпял две последователни операции на двата крака и пролежал в болница времето от 12.09.2018г. до 02.10.2018г. След изписването му, той бил на постелен режим на лечение, в продължение на три месеца, през които се нуждаел от чужда помощ за всички ежедневни дейности. След този период започнало постепенното възстановяване на движението му. Съдът установил, че впоследствие ищецът претърпял още две операции за премахване на поставените в двата му долни крайника импланти, свързани с болничен престой. Приел, че след проведеното лечение и две рехабилитации, оздравителния процес на фрактурите на долните крайници е приключил, но е останало частично ограничение на движенията на същите в глезенните стави, което не засягало съществено двигателната функция на крайниците. Съдът кредитирал заключението на вещото лице, според което ограничението в движението на глезенните стави на ищеца П. и остеопоротичните промени след фрактурите на крайниците са довели до ограничаване възможността на лицето за продължително стоене прав, вървене на големи разстояния, бягане. Според вещото лице получените увреждания биха могли да се получат при падане от височина с изпънати крака, удари в областта на двете ходила. Въззивният съд приел за установено, от показанията на разпитаните по делото свидетели С. Д. и М. И., които кредитирал като обективни, почиващи на преките им впечатления, че след изписването на ищеца от болница, той бил транспортиран от родителите си в [населено място], тъй като заради назначения му постелен режим за период от три месеца имал нужда от постоянна грижа за осъществяване на ежедневните дейности. През времето, в което бил на легло, грижи за него полагала леля му С. Д.. След този период започнал по малко да се изправя и да опитва да стъпва на левия си крак. Лекарите му разрешили да стъпва на десния крак едва пет месеца след операциите. За да се придвижва, ищецът П. използвал патерици и проходилка, като изпитвал болки по време на цялото възстановяване. Съдът приел за установено и обстоятелството, че ищецът претърпял още две операции за премахване на поставените в двата му долни крайника импланти, които отново били свързани с болничен престой и болки. Получил дълбоки рани от гипса, обработвани ежедневно с вани с тетра и с предписаните му медикаменти. Вземал болкоуспокояващи. Бил неспокоен вечер, не можел да спи. Според свидетелите, едва през месец април 2019г. ищецът започнал да се обслужва самостоятелно, но със затруднения, тъй като ползвал помощни средства. Придвижвал се бавно, заради болките в краката и оттока им. Не работел и не можел да си намери подходяща работа. Съдът приел за установено, че въпреки проведеното лечение и две рехабилитации, с ЕР на ТЕЛК № 4113 от 203/03.12.2019г., потвърдено от ЕР № 0983 от 083/05.05.2020г. на НЕЛК, П. П. бил освидетелстван с 40% трайно намалена работоспособност за срок от три години, считано от 01.12.2019г. Съдът посочил, че обстоятелствата свързани с търпените от пострадалия душевни болки и страдания се установяват и от заключението по допуснатата и кредитираната от съда като обективна и безпристрастна съдебно-психологична експертиза. Според същото, П. П. бил затворен тип личност, насочен към своя вътрешен свят, умерено комуникативен, без динамика в ежедневието си. След злополуката той станал още по-затворен, ограничил контактите до най-близките си хора, бил уплашен и отчаян, че ще остане инвалид за цял живот, че никога повече няма да бъде същия, че не може да работи същата рабата и не може да си намери друга подходяща. Съдът приел, че пострадалият П. изпитал силен емоционален и психологически стрес, болки, страдания, неудобства, тревожност, някои от които продължавали и до днес, макар и не със същата сила и интензитет. Кредитирал заключението, според което основното настроение на ищеца било депресивно, загубил интерес към обичайните радости, станал гневен и раздразнителен. Имал и днес усещането, че никога няма да се възстанови напълно. Уменията му за работа в екип били ограничени, наблюдавало се озлобление и гняв, вследствие на случилото се. Въззивният съд намерил за недоказано твърдението, че работодателят заплатил на ищеца обезщетение в размер на 200лв. В тази връзка намерил за неубедителни показанията на свидетелката Д. Д., доколкото същите не почиват на преките ѝ впечатления и не са подкрепени от други събрани по делото доказателства. С оглед на изложеното, съдът приел че са налице предпоставките по чл.200 от КТ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в полза на ищеца П., както следва: трудово правоотношение между страните по делото; настъпилите травматични увреждания, които са пряка и непосредствена последица от злополуката; признаването ѝ за трудова. При определяне на неговия размер, съдът взел предвид обстоятелствата, при които е настъпил инцидента, вида на увредата, продължителността на наложилия се болничен престой и медицински интервенции, продължителността и интензитета на търпените от пострадалия болки, страдания и свързаните с тях неудобства; липсата на пълно възстановяване, което ще остане трайно. Въз основа на тях съдът обосновал извод, че справедливия размер на обезщетението за претърпените неимуществени вреди е 70 000лв. С оглед основателността на главния иск, съдът приел за основателна и акцесорната претенция за заплащане на законната лихва върху главницата, считано от датата на злополуката – 12.09.2018г. до окончателното ѝ изплащане. Въззивният съд приел за недоказано твърдението, че при инцидента ищецът е действал умишлено, тъй като по делото не са събрани доказателства в този смисъл. Посочил, че не е установена и проявена от работника груба небрежност, тъй като по делото няма доказателства, че при осъществяване на трудовите си функции П. П. е имал ревностни прояви, бил е разсеян и не е съобразил риска от допускане на злополука. Съдът посочил, че отговорността за обезопасяване на работното място е на работодателя, който е допуснал работа върху не обезопасена с парапет платформа. В заключение съдът приел, че не е налице съпричиняване от страна на работника за настъпване на трудовата злополука – груба небрежност. Касаторът „К.“ ЕООД /в н./ обосновава допускане на касационно обжалване по следните правни въпроси: „Следва ли въззивният съд да обсъди детайлно всеки един от аргументите на въззивната страна релевирани в отговора на въззивната жалба на които се позовава, съобразно събраните на първа инстанция писмени и гласни доказателства и разпределената доказателствена тежест от първоинстанционния съд?“ и „Длъжен ли е решаващият съдебен състав да обясни логиката на която почиват доводите му релевирани в мотивите на постановеното от него решение и по аргумент на обратното – представлява ли неизлагането в мотивите на решението на такова обяснение – нарушение на съдопроизводството?“. Твърди, че решението е постановено в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №260/30.10.2013г. по г.д.№1286/2012г., ІV г.о.; решение №123/30.05.2011г. по г.д.№890/2010г., ІІІ г.о.; решение №380/02.06.2009г. по г.д.№758/2009г., ІІІ г.о.; решение №232/20.03.2009г. по г.д.№2716/2008г., ІV г.о.; ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС; решение №55/03.04.2014г. по т.д.№1245/2013г., І т.о.; решение №63/17.07.2015г. по т.д.№674/2014г., ІІ т.о.; решение №263/24.06.2015г. по т.д.№3734/2013г., І т.о.; решение №111/03.11.2015г. по т.д.№1544/2014г., ІІ т.о. и ТР №4/2013г. на ОСГТК на ВКС. Искането е основано на хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, а по втория въпрос и на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Поставените въпроси са свързани със задължението на въззивния съд да мотивира решението си, съобразно правилата на чл.235, чл.236 и чл.12 от ГПК, като изложи свои фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните по делото. Същите са принципно значими по всяко исково производство и по тях е налице трайно установена съдебна практика. Според даденото в нея разрешение, въззивният съд е длъжен да обсъди в своето решение всички релевантни доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи /чл.235, ал.2 от ГПК/. Съдът следва да обсъди и да разгледа всички доводи и възражения на страните въведени в производството пред него, когато имат отношение към предмета на спора, като направи самостоятелен и цялостен анализ на събраните доказателства както пред първата инстанция, така и евентуално допуснатите при разглеждане на делото пред него. Не обсъждането и не произнасянето във въззивното решение по всички своевременно заявени възражения и доводи на ответника, както и на всички събрани доказателства, е съществено нарушение на процесуалните правила. Настоящият състав на съда споделя изцяло това разрешение на процесуалноправните въпроси. Обжалваното решение е постановено в съответствие с формираната съдебна практика, която е ясна и не са налице основания за изменението ѝ поради изменение на закона или на обществените отношения. В конкретния случай, въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства в тяхната цялост и е изложил становище по наведените в хода на производството възражения. Приел е за установени претърпените от ищеца травматични увреждания и причинно - следствената им връзка с настъпилата на 12.09.2018г. трудова злополука. Обосновал е извод за липса на допуснато от ищеца съпричиняване или груба небрежност при изпълнение на трудовите му функции, които да са допринесли за настъпване на произшествието, поради липса на събрани доказателства за такова поведение на пострадалото лице. При постановяване на решението съдът не е допуснал нарушение на правилата на чл. 12, чл.235, ал.2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК при обсъждане на събраните доказателства и въведените в производството възражения. Предвид изложеното, съдът намира, че не са налице сочените от касатора допълнителни основания за допускане на обжалването в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. Необосноваността на решението е касационно основание по чл.281 от ГПК, но не и такова за допускане на обжалването по чл.280, ал.1 от ГПК. В изложението са поставени и въпросите: „При депозирана въззивна жалба, съдържаща оплаквания, за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения на съдопроизводствените правила вр.чл.127, ал.1 и ал.4 от ГПК, следва ли въззивният съд да обсъди аргументите на въззивната страна, в случай че са основателни – да обезсили първоинстанционното решение или следва да го разгледа?“ и „Има ли право въззивният съд да дава указания по реда на чл.129, ал.2 от ГПК и даването на такива указания противоречи ли на чл.266 вр. чл.147, т.1 вр. чл.127, ал.1 и ал.4 от ГПК“. Претендира се обжалването да бъде допуснато в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 и чл.280, ал.2 от ГПК, поради неговата очевидна неправилност по първия въпрос и в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК по втория. Тези въпроси са свързани с правомощията на въззивната инстанция при констатирани нередовности на исковата молба и по тях е налице установена практика на ВКС, включително и задължителна такава. Съгласно разясненията дадени в т.5 от ТР 1/2013 г. на ОСГТК, въззивният съд следва да предприеме действия по чл. 129, ал. 2 от ГПК, за отстраняване на установената нередовност на исковата молба. В зависимост от изпълнение на указанията му, той ще разгледа и ще се произнесе по основателността на въззивната жалба или ще обезсили първоинстанционното решение и ще прекрати производството по делото. За допустимостта на исковия процес е необходимо вида и обема на търсената защита да съответства на изложените твърдения, за което съдът следи служебно. Съгласно разясненията дадени в т.2 от същото тълкувателно решение, когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора. Тези разрешения са приложими и при констатирана нередовност на исковата молба вследствие на която се е стигнало до даване на неправилна правна квалификация на предявените претенции, когато същата не води до недопустимост на първоинстанционното решение. В тълкувателното решение е разяснено още, че въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада на делото /чл. 269, изр. 2 ГПК/. Когато такива са въведени от страната, дори съдът да ги прецени като основателни, той не извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, а дължи даване на указания на страните относно релевантните факти, разпределението на доказателствената тежест и за необходимостта да ангажират съответни доказателства /чл. 146, ал. 1 и 2 ГПК/. В конкретния случай, единствените възражения за нередовност на исковата молба, въведени с въззивната жалба на „К.“ ЕООД /в н./ са, че ищецът не е посочил своите адрес и банкова сметка. Съгласно разпоредбата на чл. 129, ал. 2, изр. 1 от ГПК, исковата молба е нередовна когато не отговаря на изискванията по чл. 127, ал. 1 и чл. 128 от ГПК, сред които не фигурира предвиденото в чл. 127, ал. 4 от ГПК задължение за посочване на банкова сметка по предявените осъдителни искове за парично вземане. Това задължение е свързано с изпълнението на евентуалното осъдително решение, поради което липсата на посочена от ищеца банкова сметка не може да обуслови извод за нередовност на исковата молба, а оттам и за недопустимост на съдебното решение /така и решение по т. д. № 1964/2020 г. на ВКС, I т. о./. Липсата на предприети от въззивния съд действия за изпълнение на задълженията по чл.127, ал.4 от ГПК е процесуално нарушение, което не е съществено, тъй като няма да се отрази на крайния резултат по спора. Не е налице нередовност на предявените искове и поради липса на посочен адрес на ищеца, тъй като за надлежното сезиране на съда е достатъчно посочването на съдебен адрес, какъвто е отразен в исковата молба. Наличието на формирана съдебна практика, която е ясна и не се нуждае от изменение поради изменение на закона или на обществените отношения, обосновава извод за липса на соченото от касатора допълнително основание за допускане на обжалването в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Не е налице и твърдяната очевидна неправилност на решението, тъй като въззивното решение е мотивирано и обосновано. От същото не може да се направи извод за явно нарушение на закона или необоснованост на мотивите. Последният поставен въпрос е: Длъжен ли е решаващият съдебен състав да съобрази решението си с императивната разпоредба на чл.739, ал.1 от ТЗ, като установи дали кредиторът е упражнил правата си и е предявил вземането си в производството по несъстоятелност и до какъв съдебен акт води това в случай на несъобразяване с императивна разпоредба на ТЗ? Обжалването се претендира да бъде допуснато в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 вр. т.3 и чл.280, ал.2 от ГПК. Този въпрос е неотносим към произнасянето на въззивния съд, тъй като не е от обуславящо значение за правните изводи в обжалваното въззивно решение и не съставлява основание за допускане на касационното обжалване /т. 1 от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС/. По приложението на разпоредбата на чл.739 от ТЗ е налице формирана съдебна практика, на която въззивното решение не противоречи, по следните съображения: От извършената от съда служебна справка в Търговския регистър по партидата на ответника „К.“ ЕООД /в н./ съдът констатира, че с решение №134/07.04.2022 г. по т. д. № 29/2022 г. на Окръжен съд – Варна, постановено по реда на чл.632, ал.1 от ТЗ, едновременно с откриване на производство и обявяване на ответното дружество в несъстоятелност е постановено и неговото спиране, поради липса на имущество, с което да се покрият началните разноски за несъстоятелността. При това развитие на производството по несъстоятелност, не се преминава през фазата по предявяване на вземанията, тяхното установяване и включване в списък на приетите вземания, тъй като длъжникът не разполага с имущество за удовлетворяването им. Съгласно разясненията дадени в т.1 от ТР №2/2018г. на ОСТК на ВКС, в този случай, неупражнените права и непредявените вземания се погасяват по смисъла на чл.739, ал.1 ТЗ с прекратяване на производството по несъстоятелност с решение по чл.632, ал.4 от ТЗ. Предвид изложеното, по отношение на този въпрос не са налице както общите, така и специалните основания за допускане на обжалването, нито е налице очевидна неправилност на решението, тъй като от същото не може да се направи извод за явно нарушение на закона или необоснованост на мотивите. Съдът намира, че не са налице основания и за служебно допускане на обжалването в хипотезата на чл.280, ал.2 от ГПК за проверка вероятната недопустимост на решението. Според правилото на чл.637, ал.1 от ТЗ, с откриване на производство по несъстоятелност спрямо ответника се спират съдебните и арбитражните производства по имуществени граждански и търговски дела срещу него, с изключение на трудови спорове за парични вземания. Откриването на производство по несъстоятелност представлява абсолютна процесуална пречка за продължаване на производството по делото съгласно разпоредбата на чл. 229, ал. 1, т. 7 ГПК вр. чл. 637, ал. 1 ТЗ, за която съдът следи служебно (в този смисъл са и разясненията дадени в мотивите към т. 1 от ТР № 1/09.07.2019 г. по т.д. № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС, както и установената съдебна практика по приложение на посочената разпоредба – решение по т. д. № 2610/2019 г. на ВКС, І т.о. и посочените в него съдебни актове). В конкретния случай, спорът между страните има характер на трудов – вземане на ищеца за обезщетение за неимуществени вреди, произтекли от трудова злополука. Настоящото производство е образувано на 04.12.2020г., а производството по несъстоятелност на ответника е открито след това, поради което същото попада в предвиденото от закона изключение позволяващо започнатите дела по трудови спорове за парични вземания да се довършат по общия ред и при открито производство по несъстоятелност. В заключение, касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от касатора общи и допълнителни предпоставки за това по чл. 280, ал. 1, т.1, т.3 от ГПК и чл.280, ал.2, предл. 3 от ГПК, нито е налице основание по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция. На основание чл.38 от ЗА „К.“ ЕООД /в н./ следва да бъде осъдено да заплати на адв. П. К. от Софийска адвокатска колегия адвокатско възнаграждение за оказана от нея безплатна адвокатска помощ пред касационната инстанция в размер на 6250лв., на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,