Решение № 7745 от 09.07.2026 г. на ВАС по адм. д. № 3589/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на директора на Столична дирекция на вътрешните работи (СДВР) против решение № 6291 от 16.02.2026 г., постановено по адм. д. 8/2026 г. по описа на Административен съд София-град (АССГ). Касаторът обжалва съдебното решение като твърди, че е неправилно, поради което иска да бъде отменено като незаконосъобразно и неправилно. Подробни съображения в подкрепа на доводите и исканията са изложени в касационната жалба и в открито заседание. Претендира разноски за две инстанции. Ответникът Д. Г. А., оспорва касационната жалба по съображения в писмен отговор и в открито заседание. Иска оспореното решение да се потвърди от касационната инстанция като валиден, допустим и правилен съдебен акт. Претендира разноски по представен списък. Върховният административен съд, Пето отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срок и е процесуално допустима, а разгледана по същество е основателна по следните съображения: С обжалваното съдебно решение № 6291 от 16.02.2026 г., постановено по адм. д. 8/2026 г. по описа на АССГ е отменена по жалба на Д. Г. А. Заповед № 513з-14518/02.12.2025 г. на директора на СДВР, с която на основание чл. 214, ал. 3 от Закона за Министерството на вътрешните работи (ЗМВР) е изменена т. 2 от разпоредителната част на заповед № 513з-11796/07.10.2025 г. за образуване на дисциплинарно производство, издадена от директора на СДВР, като е удължен срока за временно отстраняване от длъжност на служителя с още един месец - до 09.01.2026 г. включително и са присъдени разноски. За да постанови този резултат първоинстанционният съд е приел, че оспорената заповед е незаконосъобразна, тъй като към момента на издаването ѝ е налице висящ съдебен процес с предмет изменената Заповед № 513з-11796/07.10.2025 г., с което е нарушено правилото на чл. 130, ал. 2 от АПК, както и че оспорената заповед е издадена при липса на мотиви и в несъответствие с целта на закона, доколкото липсват посочени обстоятелства и доказателства, свързани със служебното положение на служителя Д. А., които да обосновават как то може да се отрази и да попречи на разкриването на обективната истина по образуваното срещу него дисциплинарно производство – основания по чл. 146, т. 2 и т. 5 от АПК. Така постановеното решение е валидно и допустимо, но неправилно Атакуваното съдебно решение е постановено от законен състав след надлежно сезиране с процесуално допустима жалба против подлежащ на оспорване административен акт. Неправилни, необосновани и нелогични са мотивите на първата инстанция по тълкуване и прилагане на чл. 130, ал. 2 от АПК. Съгласно цитираната разпоредба никой друг орган няма право да разглежда акт, който вече е предмет на разглеждане от съда. Нормата определя изключителната подведомственост на административния съд по административни дела и лишава от компетентност други органи да се произнасят по административния спор, който съдът е приел за разглеждане. Константна е съдебната практика на Върховния административен съд, съгласно която след като административен съд е приел за разглеждане правен спор, то за административния орган остава единствено възможността по чл. 156 от АПК да оттегли оспорения административен акт, но не и да го отмени, когато този акт е станал предмет на съдебен контрол (Вж.: Решение № 9866 от 14.07.2010 г. на ВАС по адм. д. № 16415/2009 г.; Решение № 13514 от 30.10.2012 г. на ВАС по адм. д. № 2251/2012 г. и др.). Но в приложимата за настоящия случай разпоредба на чл. 214, ал. 3 от ЗМВР изрично е предвидена възможност с нов административен акт, подлежащ на самостоятелен съдебен контрол, да се измени (удължи) срока на временното отстраняване от длъжност на служител по време на образувано срещу него дисциплинарно производство. Независимо от начина на формулиране на оспорената пред АССГ заповед, тя представлява нов административен акт, а не отмяна или промяна на съдържанието на предходен административен акт. Предпоставките за продължаване на срока за отстраняване на служителя не са напълно идентични с тези, при които първоначално тази мярка е взета, поради което и с новия административен акт не се разрешава административен спор, който е висящ пред съд, както е приела първата инстанция. В противоречие със специалния закон (ЗМВР), установените по делото факти и общите логически правила, АССГ е приел, че директорът на СДВР е издал незаконосъобразен административен акт, защото с подаването на жалба до съда на 06.11.2025 г. срещу първоначалната заповед за отстраняване от длъжност е преклудирана възможността на административния орган да определя нов срок за временното отстраняване. Въпреки тази констатация, която е принципно неправилна, АССГ не е обосновал извод за наличие на основание по чл. 146, т. 1 от АПК, за което е изложил мотиви. Направените неправилните правни изводи са останали несвързани с останалата част от съдебното решение, с което заповедта е отменена, а не е обявена за нищожна като издадена от некомпетентен орган. На практика неправилното тълкуване на чл. 130, ал. 2 от АПК обаче е довело до друго нарушение на закона, а именно постановяване на обжалваното решение преди приключване с влязъл в сила съдебен акт на преюдициалния спор по адм.д. 11608/2025 г. по описа на АССГ. Решаващият съд е приел за установено, че заповедта от 07.10.2025 г. в частта, с която Д. А. временно е отстранен от длъжност, е оспорена по съдебен ред и производството по неговата жалба не е приключила с влязъл в сила съдебен акт. Въпреки това не е съобразил, че от значение за правилното решаване на спора относно законосъобразността на заповедта от 02.12.2025 г., с която е удължен срока на временното отстраняване от длъжност на същия служител, са и обстоятелства, които са предмет на разглеждане в друго висящо съдебно производство. Действително предпоставките за издаване на двете заповеди не са идентични, но продължаването на срока на мярката е обусловено в съществена степен от законосъобразността на първоначалната мярка, поради което въпросът относно нейната законосъобразност се явява преюдициален и е недопустимо да бъде разглеждан по реда на косвения съдебен контрол в друго съдебно производство, различно от това, което е образувано по жалба срещу нея. От резултата от спора по адм.д. 11608/2025 г. по описа на АССГ зависи какви факти трябва да бъдат доказани, за да се приеме за осъществена хипотезата на чл. 214, ал. 3 от ЗМВР, а в случая АССГ не се е съобразил с това и е разгледал законосъобразността на мярката като самостоятелна (първоначална) и е обсъждал само предпоставките по чл. 214, ал. 1 от ЗМВР. По изложените съображения настоящият съдебен намира, че допуснатите нарушения са съществени и са довели до решаване на делото при неизяснена фактическа обстановка, поради което обжалваното съдебно решение трябва да бъде отменено на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, а делото да бъде върнато за ново разглеждане на друг съдебен състав при съобразяване с мотивите на настоящото съдебно решение. С оглед изхода на спора и на основание чл. 226, ал. 3 от АПК разноски не следва да бъдат определяни. По изложените съображения, Върховният административен съд, Пето отделение