Определение № 291 от 11.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4863/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Е. М. и Е. С. Д. от [населено място] срещу въззивно решение № 377 от 02.08.2019г., постановено по в.гр.д.№ 213/2019г. на Великотърновския окръжен съд с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е отменил решение № 5 от 03.01.2019г. по гр.д. № 1123/2018г. на Великотърновския районен съд и вместо него е отхвърлил като неоснователни предявените от касаторите против З. С. С. искове с правна квалификация чл.108 ЗС за ревандикация на реална част /неизползваемо пространство/ от жилищен имот с идентификатор ***** по КККР на гр.В.Т., представляваща западната ниша под стълбището на приземния етаж в северозападната част на сградата, с площ от 4, 9 кв.м, незаконно завзета и преустроена на баня-тоалетна и с правна квалификация чл.109 ЗС ответницата да бъде осъдена да възстанови предишното фактическо положение като възстанови вътрешния зид, премахне РVС вратата, зазида отвора и премахне РVС прозореца. По делото е установено, че по силата на договор за дарение, сключен с нот.акт № 412/2005г. между двете ищци, Д. Е. М. се легитимира като собственик на 1/2 ид.част от УПИ **, в кв.56 по плана на гр.В.Т., заедно с целия първи етаж от построената в него къща, както и обособено жилище в подпокривното пространство на сградата, стълбището на приземния етаж, а от приземния етаж банята и нишите под стълбището, а Е. С. Д. – като носител на правото на ползване върху целия първи етаж, стълбището на приземния етаж, както и на банята и нишите под стълбището на приземния етаж. Имотът е придобит от втората ищца съгласно влязло в сила постановление за възлагане от 26.09.2000г., в което е описан по същия начин, както и в документите за собственост на нейните праводатели, вкл. в нот.акт № 114/1956г. и последващи прехвърлителни сделки от 1963г и 1971г., с изключение на жилището в подпокривното пространство, което е изградено по-късно. С договор за покупко-продажба от 30.09.1949г. /нот.акт № 156/1949г./ наследодателят на ответницата е закупил целия долен /приземен, а сега-първи/ етаж от къщата, заедно с 1/2 ид.част от дворното място. Процесната така наречена ниша се намира на нивото на приземния етаж под външно покрито бетоново стълбище и понастоящем представлява баня-тоалетна към жилището на този етаж като е направен отвор на външната стена на сградата и е монтирана врата, а откъм дворното място достъпът до нишата е затворен като е монтиран прозорец. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че подстълбищното пространство не представлява самостоятелен обект на право на собственост, нито може да се третира като недвижима вещ по смисъла на чл.110 ЗС, тъй като няма достатъчно белези на обособен и самостоятелен предмет, поради което не би могло да бъде и предмет на прехвърлителни сделки, респ. че ищците не притежават претендираните от тях права върху спорната ниша. Наред с това съдът е приел, че в полза на ответницата е изтекла придобивна давност, тъй като от събраните по делото доказателства е установено, че още през 1966г. на това място е имало тоалетна, която е била функционално свързана с жилището на приземния етаж и е допустимо към един самостоятелен обект на правото на собственост /жилище/ да бъде присъединен/приобщен друг несамостоятелен, с обслужващо за първия предназначение. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси: 1. При даден отговор на исковата молба и фиксирана в нея дата на завладяване на имота, има ли право съдът, въпреки преклузията по чл.131 ГПК, служебно да установява нова друга дата на завладяване на процесния имот, събирайки служебно доказателства за това; 2. Допустимо ли е събирането на доказателства във въззивната инстанция, които не са новооткрити, без да има искания дори и в във въззивната жалба; 3. Може ли при липсата на възражения и доводи въззивният съд служебно да събира доказателства и да попълва делото с нови факти и нови доказателства без да има искания от страната нито в първата инстанция, нито във въззивната жалба; 4. При наличие на одобрен архитектурен проект, включващ процесния обект, може ли преценката за обема на прехвърленото право на собственост през 1949г. да не се съобрази с одобрения архитектурен проект и 5. При наличие на архитектурен проект и липсата на описание на обема на прехвърлителната сделка, как трябва да се преценява този обем – съобразно архитектурния проект или не. Ответникът по жалбата З. С. С. е подала писмен отговор, в който е изразила становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице релевираните предпоставки по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Допустимостта на касационното обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Поставеният от касатора правен въпрос определя обективните рамки на извършваната от ВКС селекция на касационната жалба и следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС/. В случая предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане не са налице, тъй като поставените въпроси нямат обуславящо изхода на спора значение. Първият поставен въпрос не кореспондира на данните по делото, тъй като в отговора на исковата молба ответницата се е позовала на изтекла в нейна полза придобивна давност, считано от датата на снабдяването ѝ с констативен нотариален акт за собственост № 2726/12.12.2006г., като е посочила, че процесната баня-тоалетна е съществувала при закупуването на етажа от нейния баща през 1949г. и че присъединява неговото владение към своето. Освен това пред въззивния съд доказателства за началната дата на владението не са събирани и десетгодишният давностен срок от 12.12.2006г. до предявяването на исковете на 20.04.2018г. е изтекъл и без присъединяване на владението. Във връзка със следващите два свързани въпроса следва де се отбележи, че от назначената от въззивния съд допълнителна съдебно-техническа експертиза, включително по въпрос, поставен от пълномощника на касаторите, не са установени нови релевнатни за спора обстоятелства, въз основа на които да е постановен друг правен резултат, а това е станало поради придаване на различно правно значение на установените пред първата инстанция факти. Ето защо в случая ирелевантно е обстоятелството дали посочените в т.3 на ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС предпоставки за нейното служебно допускане са били налице. С оглед приетото от съда, че спорното помещение е изградено от бащата на ответницата след закупуването на приземния етаж през 1949г. и останалите му съображения, посочени по-горе, последните два въпроса също нямат никакво значение за изхода на спора, които освен това са твърде общо формулирани и не предполагат даването на принципни отговори. От съдържанието на мотивите на обжалваното решение не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила, а сочените от касаторите евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. Не са налице и останалите основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 ГПК, нито касаторите се позовават на тях. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторите следва да заплатят на ответницата по касация направените от нея разноски в настоящото производство в размер на 600 лв., представляващи платено адвокатско възнаграждение. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.