Определение № 385 от 20.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6479/2013 г.

Производството е по чл.295, във връзка с чл.288, вр. чл.280, ал.1 ГПК. Образувано е по касационна жалба, вх.№5219/08.8.2013 г., подадена от адв. Н. М. – процесуален представител на ответника по исковата молба [фирма] – С. З., против въззивно решение №367/08.7.2013 г. по гр.д.№1170/2011 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, т.о., трети състав. С обжалваното решение е отменено изцяло решение от 01.8.2008 г. по гр.д.№368/2007 г. по описа на Старозагорския окръжен съд, ІІІ граждански състав, и [фирма] – С. З. е осъдено да заплати на Е. С. М. от [населено място], в качеството й на майка и законен представител на малолетните си деца Н. С. Й. и А. С. Й. сума в размер на 20000 лева, за всяко едно от децата поотделно, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, изразяващи в болки и страдания, вследствие смъртта на баща им С. Й. А., както и да заплати на Е. С. М. сумата 20000 лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, изразяващи в болки и страдания, вследствие от настъпилата смъртта на С. Й. А., ведно със законната лихва върху същите, считано от 01.8.2005 г. до окончателното им изплащане, като отхвърля исковете за разликата над уважения размер до пълния предявен размер от по 25000 лева, за всяко то децата. Със същото решение [фирма] – С. З. е осъден да заплати на К. А. В. и Й. А. В., сума в размер по на 10000 лева, за всеки един от тях, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, изразяващи в болки и страдания, вследствие смъртта на сина им С. Й. А., ведно със законната лихва върху присъдените суми, считано от 01.8.2005 г. до окончателното им изплащане, като отхвърля исковете за разликата над уважения до пълния предявен размер от по 20000 лева, като недоказани. Отхвърлен е и искът за имуществени вреди за 96000 лева. При постановяване на решението си въззивната инстанция се е съобразила със задължителните у,казания дадени в отменителното решение на ВКС по тълкуването и прилагането на материалния закон – чл.49 ЗЗД, във връзка с чл.14 ЗЗБУТ. Прието е, че когато възложената по договора за изработка работа е цялостно организирана и ръководена от възложителя, така чу липсва самостоятелност на изпълнителя при извършването й, за настъпилите на изпълнителя вреди отговаря възложителят, ако се установи неизпълнение на задълженията му по осигуряване на безопасни условия на труд, като отговорността на възложителя е деликтна – той отговаря за противоправните действия и бездействия, изразяващи се в неизпълнение на задължения, които произтичат от закона, техническите и други правила или от характера на работата. Изводите съдът е обосновал с разпоредбата на чл.14, ал.1 и чл.16, ал.1 ЗЗБУТ и чл.158 ППЗРЕН. С оглед конкретния случай е прието и, че починалият С. А. не е бил нито обучен, нито инструктиран за работата, която му е възложено да изпълни самостоятелно, нито му е била осигурена екипировка, която възложителят е бил задължение да осигури. Въззивното решение е обжалвано от ответника по исковата молба [фирма] – С. З., в частта, с която са уважени субективно предявените искове. В изложението на касационния жалбоподател по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Поставят се следните въпроси: 1. Следва ли да се прилагат разпоредбите на чл.16, ал.1, т.6 и т.6 ЗЗБУТ за осигуряване на ефективен контрол за извършване на работата без риск за здравето и по безопасен начин и за недопускане до местата, където съществува сериозна и специфична опасност за здравето и живота, на лица, които не са подходящо обучени, инструктирани и екипирани, по отношение на възложителя по договор за изработка, при положение, че в текста на чл.16 ЗЗБУТ законодателят е вменил тези задължения на работодателя ?, и 2. Къде в такъв случай е границата, определяща приложението на тези правила при възложителя по договор за изработка и при лицата работодатели по смисъла на Кодекса на труда ?; Ответниците по касация Е. С. М., А. С. Й., Н. С. Й., Й. А. В. и К. А. В., посредством процесуалния си представител – адв. Щ. Щ., са депозирали отговор по смисъла на чл.287 ГПК. Претендира разноски за касационното производство на основание чл.38, ал.1, т.2, във връзка с чл.36 З.. Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл.280 ГПК и взе предвид отговора на ответниците по касация намира, че жалбата е подадена в законния срок. За да се произнесе по допускане на въззивното решение до касационно обжалване съдът взе предвид следното: Обжалваното въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Поставените въпроси се свеждат до приложимостта на разпоредбата на чл.16 ЗЗБУТ при липса на трудови правоотношения и наличие на други правоотношения, включително и договор за изработка. Тълкуване на посочената разпоредба не се налага да бъде допускано, тъй като в глава І от ЗЗБУТ – чл.2, ал.1/редакцията преди изменението от ДВ, бр.40/2007 г./ е налице разпоредба, която очертава приложното поле на закона, а именно, че “Този закон се прилага във всички предприятия и места, където се осъществява трудова дейност или се провежда обучение, независимо от формата на организация, вида на собственост и основанието, на което се извършва работата или обучението”. Визираната норма е ясна и категорична, и има предвид извършването на дейност и извън трудово правоотношение, което не налага допускане на въззивното решение до касационно обжалване за тълкуване на посочените в изложението правни норми. С оглед претенцията за разноски касационният жалбоподател следва да заплати на адв. Щ. Щ. деловодни разноски на основание чл.38, ал.1, т.2, във връзка с чл.36 З.., както следва: за Е. С. М., А. С. Й. и Н. С. Й. по 850 лева, а за Й. А. В. и К. А. В. по 650 лева, или общо 3850 лева. Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,