Определение № 60809 от 23.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2256/2021 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на П. Д. Д. и Ж. С. Д. чрез общия им пълномощник адв. Т. срещу решение № 260725 от 04.02.2021 г. по гр. д. № 6077/2020 г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, II – A въззивен състав.

Ответниците Д. П. В. и В. С. В. чрез пълномощника им адв. Ц. са подали отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който са изложили съображения за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендират разноски.

Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Жалбата има за предмет горното въззивно решение, с което е отменено решение № 173978/23.07.2019 г. по гр. д. № 29587/2018 г. на Софийски районен съд (СРС), ГО, 166 състав (поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение от 02.12.2019г. по същото дело) в частта, в която са отхвърлени предявените от Д. П. В. и В. Славеев В. срещу П. Д. Д. и Ж. С. Дионисова искове за заплащане на обезщетение за лишаване на ищците от ползването на недвижим имот за сумата над 559. 30 лева до пълния предявен размер от 12 763 лева и за периода от 01.08.2012 г. до 19.09.2016 г., както и в частта на присъдените в полза на ответниците разноски за първоинстанционното производство и са осъдени ответниците П. Д. Д. и Ж. С. Д. - в условията на разделност от по 1/2 част, да заплатят на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД съответно на Д. П. В. и на В. С. В. сумата от по 6 101. 85 лева за всеки от ищците, представляваща обезщетение за лишаване от ползването на следния недвижим имот: сутерен етаж, със застроена площ от 63 кв. м., състоящ се от стая, хол, кухня, килер, част от къща - близнак на два етажа, с отделен, независим вход, находящ се в [населено място], [улица], за периода от 01.08.2012 г. до 19.09.2016 г. вкл., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба – 10.05.2018 г. до окончателното изплащане. Посоченото въззивно решение се обжалва и в частта, с която е потвърдено решението от 02.12.2019 г. по гр. д. № 29587/2018 г. на СРС, постановено по реда на чл. 247 ГПК за поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на решение № 173978/23.07.2019 г. по това дело, както и в частта, с която е потвърдено последното решение (поправено по чл. 247 ГПК) в останалата обжалвана част - с която е отхвърлено искането на ищците Д. П. В. и В. С. В. за солидарно осъждане на ответниците П. Д. Д. и Ж. С. Д., а така също и в частта на присъдените в полза на ищците разноски за две съдебни инстанции.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е приел, че правилната правна квалификация на спорното право е чл. 59, ал. 1 ЗЗД предвид въведените от ищците твърдения за обстоятелствата, от които то произтича и поддържания петитум в исковата молба. В обжалваното решение са развити доводи, че дадената от първостепенния съд неправилна правна квалификация на иска обуславя неправилност на решението му, като постановено в нарушение на материалния закон. Изтъкнато е, че в случая районният съд е разгледал всички факти, на които ищците са се позовали в исковата молба и само не е определил правилно приложимия за спорното правоотношение закон. Това задължава въззивния съд да даде вярната квалификация на иска – доколкото не е обвързан от дадената такава от първоинстанционния съд и да се произнесе по същество на спора. Изразено е разбиране, че погрешното квалифициране на претенцията не е довело до нарушаване на правото на защита на страните, нито са нарушени основните начала на състезателност и равенство, тъй като както при иска по чл. 59 ЗЗД, така и при този по чл. 73, ал. 1 ЗС защитата се състои във възстановяване на неоснователното разместване на имуществени блага, като във втория случай обезщетение за ползите, от които недобросъвестният владелец е лишил собственика, се дължи за периода на неоснователното й ползване, без да се съизмеряват обедняването и обогатяването на страните в резултат на това ползване. С оглед събраните по делото доказателства въззивният съд е приел, че са налице елементите от фактическия състав на неоснователното обогатяване по чл. 59 ЗЗД: 1/ имуществено разместване в патримониума на ищеца и ответника, в резултат на което ответникът се е обогатил за сметка на ищеца; 2/ връзка между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника, която произтича от общи факти, породили обогатяването и обедняването; 3/ липса на правно основание за имущественото разместване; 4/ липса на друго основание за защита на правата на обеднелия ищец. Установено е, че с решение от 22.06.2012г. по гр.д. № 46823/2009г. на СРС, ГО, 74 състав, влязло в законна сила на датата 01.08.2012 г. (посочената такава като част от диспозитива на решението на СГС по гр. д. № 17007/2014 г.) е извършена делба, като в дял на ищците Д. и В. В. е поставен недвижим имот, представляващ сутеренен етаж, със застроена площ от 63 кв. м., състоящ се от стая, хол, кухня, килер, част от къща - близнак на два етажа, с отделен, независим вход, находящ се в [населено място], [улица], заедно с 41 % ид. части от общите части на сградата, построена върху Ѕ ид. част от дворно място, което е с площ от 513 кв. м. С горния съдебен акт в дял на ответниците П. и Ж. Д. пък е поставен първия етаж от описаната жилищна сграда. Посочено е, че с решение от 09.05.2016 г., влязло в законна сила на 21.06.2016 г. ищците са осъдени да заплатят на ответниците сума в размер на 17 733. 56 лв., представляваща парично уравнение на дяловете, разпределени им на основание чл. 353 ГПК съгласно цитираното по - горе решение от 22.06.2012 г. Установено е, че сумата е била изплатена от ищците на 20.09.2016 г. Решаващият състав е приел, че вещноправния ефект на постановеното решение по чл. 353 ГПК не е обусловен от плащането на определеното парично уравнение на дяловете и е направен извод, че ищците се легитимират като титуляри на правото на собственост върху процесния имот считано от 01.08.2012 г., на която дата е влязло в законна сила решението на СРС за извършване на делбата по реда на чл. 353 ГПК. От анализа на събраните по делото свидетелски показания е направен извод, че ответниците са упражнявали фактическа власт върху процесната вещ за исковия период като са лишили ищците от правото да ползват собствения си имот. С оглед на тези факти и при съобразяване със заключението на вещото лице – оценител въззивният съд е намерил предявения осъдителен иск за основателен за периода от 01.08.2012 г. до 19.09.2016 г. и за сумата от 12 203. 70 лв. Прието е в обжалваното решение, че отсъстват предпоставки за твърдяната активна солидарност у ищците като кредитори по вземането, нито пък такива за ангажиране отговорността на ответниците в условията на пасивна солидарност. Затова последните се осъдени да заплатят в условията на разделност на всеки един от ищците половината от горната сума, което пък е предпоставило отмяна на решението на първостепенния съд в тази му част. В останалата му обжалвана част това решение и решението за неговата поправка по реда на чл. 247 ГПК, постановено от СРС по същото първоинстанционно дело са потвърдени.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът твърди, че обжалваното решение противоречи на практиката на ВКС и е очевидно неправилно.

Поставените въпроси, които според страната са значими за изхода по делото и за които е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са следните:

1. „Когато въззивният съд прецени, че първоинстанционният съд е определил неправилна правна квалификация на спорното право, следва ли служебно да осигури правилното приложение на императивна материална норма и като определи вярната правна квалификация да даде указания за подлежащите на доказване факти, да разпредели доказателствената тежест и да укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства? Нарушено ли е правото на защита на страните в производството, когато вярната правна квалификация въззивният съд определя с решението по съществото на спора?“;

По този въпрос се твърди противоречие с ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС

2. „Задължен ли е въззивният съд при произнасянето си по основателността на иска да прецени всички относими доказателства и да обсъди всички доводи и възражения на страните, както и да изложи мотиви по тях?“;

Тук се сочи отклонение с практиката на ВКС обективирана в решение № 27/28.06.2017 г. по т. д. № 2430/2015 г. на ВКС, I т. о. и решение № 59/14.04.2015 г. по гр. д. № 4190/2014 г. на ВКС, IV г. о.

3. „Когато със своите действия и бездействие ищците са отказали предложения им достъп до идеалните части от целия имот, в т.ч. и от процесния имот, могат ли да искат обезщетяване за лишаването им от ползването му, както и ползването от страна на ответника на собствения му имот може ли да се приеме, че препятства ползването от страна на ищците на процесния имот?“.

Третото по ред питане в изложението към касационната жалба - „Длъжен ли е съдът да приложи последиците от недоказването, съгласно общото правило за разпределение на доказателствената тежест?“ не е обосновано от страната с конкретни твърдения за наличие на някое от основанията за достъп до касация.

Към изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е приложена следната практика на ВКС: решение № 80/03.05.2018 г. по гр. д. № 2560/2017 г. на IV г. о., решение № 110/17.07.2018 г. по гр. д. № 3763/2017 г. на III г. о., решение № 398/06.08.2014 г. по гр. д. № 1933/2013vг. на IV г. о., решение № 190/12.12.2017г. по т. д № 512/2017 г. на I т. о.

Касационното обжалване не следва да се допуска.

Първият процесуален въпрос така, както е формулиран, не удовлетворява предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно постановките по т. 2 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, когато въззивният съд прецени, че дадената от първоинстанционния съд квалификация е неправилна, следствие на което на страните са били дадени неточни указания за подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалноправна норма, като даде на страните указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства. Тези правомощия на въззивния съд обаче налагат преценка дали дадената от първоинстанционния съд правна квалификация съдържа и дадени неточни указания за подлежащите на доказване факти и за ангажиране на доказателства. Въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и със съдържанието по чл. 146 ал. 1 ГПК, а дължи даване на указания относно възможността страните да предприемат тези процесуални действия по посочване на доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада. Съгласно обвързващото тълкуване по т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, което не е загубило сила и при действието на новия ГПК (в сила от 01.03.2008 г.) правораздавателната дейност на въззивната инстанция е тъждествена на тази на първоинстанционния съд, включително и по отношение квалифицирането на спорното право и когато въззивният съд при непроменени фактически твърдения и петитум на исковата молба, възприеме различна правна квалификация от дадената в обжалваното решение, следва да разреши спора в съответствие с действителното правно основание. В случая постановеното въззивно решение е изцяло съобразено с разгледаните по – горе задължителни за съобразяване от съдилищата указания. Съдът има задължение да определи правното основание на иска въз основа на изложените в исковата молба фактически основания и петитум и да се произнесе по спорното право. Въззивният съд в рамките на правомощията си, ако установи, че първоинстанционният съд е приложил неправилно материалния закон, като е квалифицирал погрешно иска, трябва да разреши материалноправния спор по същество в съответствие с действителното правно основание, като определи правилната правна квалификация. Това именно е сторено в настоящия случай. При разгледаните от първостепенния съд факти, на които се е позовала ищцовата страна като пораждащи спорното право и при там заявеното искане за съдебна защита – за присъждане на обезщетение за ползване на вещта без основание от ответниците, които се обогатяват, служейки си с вещта за сметка на обедняването на ищците, които като собственици са лишени от възможността да я ползват и/или да събират гражданските плодове от нея, въззивният градски съд е преценил, че единствено дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, не е обвързан от нея и е разрешил спора съобразно приложимия материален закон. Ето защо, искането за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по първия поставен въпрос е неоснователно.

По втория повдигнат въпрос също липсват предпоставки в приложно поле на соченото основание.

Питането е принципно релевантно към процесуалната дейност на въззивния съд по разглеждане и разрешаване на спора, с който е сезиран. Така то осъществява общо основание за достъп до касационен контрол (правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК), но не е налице допълнителното основание, тъй като при постановяване на обжалваното решение въззивният съд е съобразил формираната по реда на чл. 290 ГПК съдебна практика на ВКС, вкл. и тази, която страната сочи и прилага. Въпросът е относим към правомощията на въззивния съд и е разрешен по задължителен за съдилищата начин с цитираните по – горе два тълкувателни акта - ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Както вече се посочи от настоящия състав според там дадените указания дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата инстанция, тя е решаваща и изисква съдът да формира собствени фактически и правни изводи по спорното материално право. Мотивите трябва да съдържат и конкретни отговори по оплакванията и доводите на въззивника за порочност на атакувания първоинстанционен съдебен акт. Задължението на въззивния съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, произтича от характера на въззивното производство. Разрешаването на спора по същество предполага самостоятелна преценка на събраните в хода на съдебното дирене доказателства за релевантните по предмета на делото факти и на заявените от страните доводи и възражения, което съдът следва да отрази в мотивите си (чл. 236, ал. 2 ГПК), като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Тази негова процесуална активност е предпоставена от естеството на извършваната дейност на втората инстанция, чийто обект не са пороците (или законосъобразността) на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Обжалваното въззивно решение е постановено в пълно съответствие с цитираната по – горе съдебна практика. Второинстанционният градски съд в решаващата си дейност е установил всички релевантни по спора факти и обстоятелства – т. е. от значение за претендираното вземане, които са въведени като предмет на делото (вкл. и от събраните гласни доказателствени средства чрез разпит на свидетели), обсъдил е обстойно и задълбочено предпоставките от състава на приложимия по правоотношението материален закон, а така също доводите и възраженията на страните, вкл. е изложил съображения за липсата на обусловеност на вещноправния ефект на решението за извършване на делбата по реда на чл. 353 ГПК от плащането на определеното парично уравнение на дяловете на съделителите – страни по настоящия спор и така е мотивирал извод за момента, от които на ищците се дължи обезщетение по чл. 59 ЗЗД. Ето защо отсъства основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за селектиране на касационната жалба по това питане.

Последните два повдигнати въпроси не удовлетворяват общо основание за допускане на касационен контрол. Те не притежават характеристиката на правен въпрос по смисъла на разрешението, дадено с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, а произтичат от становището на страната по съществото на спора и изразяват несъгласието й с решаващите изводи на въззивния съд за основателност на претенцията. Въпроси, които са поставени с оглед становище на страната и нямат връзка с правните разрешения в обжалваното решение не обосновават предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК. По естеството си те съставляват оплаквания срещу правилността на въззивния съдебен акт, по чл. 281, т. 3 ГПК, които обаче са релевантни в производството по разглеждане на касационната жалба (чл. 290 ГПК), което се развива едва след допускане на касационно обжалване по чл. 288 ГПК. Във фазата по селектиране на касационната жалба обаче доводите по съществото на спора нямат предвиденото в процесуалния закон значение и не позволяват допускане на касационен контрол. Съгласно мотивите към разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС непоставянето на правен въпрос от значение за изхода по делото само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване без да е необходимо да се установяват сочените допълнителни основания за това. За пълнота на изложението следва да се изтъкне, че жалбоподателите не са въвели конкретни твърдения в обосноваване на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (по питането относно задължението на съда да приложи последиците от недоказването по общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК не се и сочи отклонение с конкретна съдебна практика). Противоречието в правните разрешения, възприети от втората инстанция с постановени решения на ВКС и ВС, както и със задължителна съдебна практика е специалното основание, което наред с общото такова изпълва фактическия състав по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и позволява осъществяване на достъп до касация. Наличието му също следва да бъде обосновано от касатора в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК и не може да се извежда нито от касационната жалба, нито от приложената съдебна практика. Затова и по тези две питания касационната жалба не може да се селектира на заявеното основание.

Не се откриват и предпоставки на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – за достъп до касация поради очевидната неправилност на въззивното решение.

Касае се за самостоятелен фактически състав за допускане на касационен контрол – в отклика от основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, който се прилага при квалифицирани пороци на въззивния съдебен акт. За да е налице очевидна негова неправилност като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая, обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване и на това основание. Наред с изложеното, разглежданото основание за допускане на касационен контрол изисква да бъде обосновано от страната, а не предполага служебното му установяване от съда. В случая това не сторено от касатора – изложената аргументация в подкрепа наличието на очертания фактически състав се свежда до оплаквания срещу правилността на въззивното решение, съставляващи общи основания за касационно обжалване (чл. 281, т. 3 ГПК), но не изчерпва съдържанието на соченото основание за достъп до касация.

В обобщение, не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради което въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол.

С оглед на изхода по делото касаторите следва да заплатят на ответниците по жалба сторените и претендирани разноски в настоящото производство. Те възлизат на 1 000 лв. – за адвокатско възнаграждение, уговорено с приложения договор за правна защита и съдействие, като вписването в него на извършеното плащане в брой е достатъчно и има характера на разписка – така постановките по т. 1 от ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на III г. о.,