Определение № 689 от 13.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2297/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Обжалвано е решение от 10.06.2020г. по гр.д.№101/2020г. на ОС Силистра, с което е уважен частично иск с правно основание чл.2 ЗОДОВ. Жалбоподателят – Прокуратура на РБ, чрез процесуалния си представител поддържа, че решението в частта му, с която е уважен предявения иск е даден отговор на правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното: Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне. Въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е осъдил Прокуратурата на Република България да плати на ищеца А. К. С. сумата от 7 400 лева, представляваща парично обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване, ведно със законната лихва от 19.10.2018 г., както и сумата от 59,61 лева, представляваща законната лихва за забава върху главницата за периода от 21.09.2018 г. до 19.10.2018 г.; отвхърлил е иска за обезщетение за неимуществени вреди в останалата му част за размера над 7 400 лева до претендираните 20 000 лева, както и съответната претенция за присъждане на обезщетение за забава за периода от 21.09.2018 г. до 19.10.2018 г., явяваща се разликата над 59,61 лв. до пълния предявен размер от 161,43 лв. Установено е по делото, че привличането на ищеца като обвиняем по ДП № 110 / 2012 г. на РУП Дулово, по прокурорска преписка (ПП) № 236 / 2012 г. на РП Дулово, е станало на 14.01.2013 г. Констатирано е, че след постановена осъдителна присъда от няколко инстанции за документно престъпление по чл. 316, пр. 1, във вр. чл. 308, ал. 1 във вр. чл. 26, ал. 1 НК и възобновяване на производството, с присъда № 346 / 05.09.2018 г. по НОХД № 52 / 2018г. на РС Силистра ищецът е признат за невиновен в това, че за периода от 22.03.2011г до 08.03.2012 год., в [населено място], в условията на продължавано престъпление, като е използувал неистински документ -решения за възстановяване на право на собственост върху земеделска земя, е продалвал съща. Присъдата е влязлав сила на 21.09.2018 г. Установено е, че от привличането на ищеца като обвиняем през 2014г. до окончателното му оправдаване е изминал период от 5 години, 8 месеца и 7 дни, а в съдебна фаза по това наказателно производство са били образувани 4 дела на районен съд, 3 дела на окръжния съд и 1 дело на апелативния съд. Констатирано е ,че мярката за неотклонение е била „Подписка“. Въззивният съд е изложил съображения за това, че привличането на ищуца в качеството на обвиняем се е отразило негативно на психиката му, взел е предвид възрастта му - 70г. и продължителонстта на наказателното преследване-5г. и 8 м, опасността от осъществяване на наказателната отговорност за тежко престъпление и е счел, че причинените неимуществени вреди не са в степен, която е по-висока от обичайната и справедливото им обезщетяване намира израз в сумата от 7 400 лева. В изложение по чл.284, ал.3ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния се представител поддържа, че в решението, в частта му с която е уважен иск справно основание чл.2 ЗОДОВ е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: за задължението на съда да обсъди всички доказателства и доводи на страните и да изложи собствени мотиви, при определяне обезщетение за вреди от незаконно наказателно преследване по справедливост и за критериите, които следвада се имат предвид при определяне на същото. Поддържа, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Върховният касационен съд, състав на ІV г.о. намира, че решението в частта му отнасно уважения иск за присъждане обезщетение за неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване, не е постановено в противоречие с практиката на ВКС. В същата, изразена и в постановеното по реда на чл.290 ГПК решение от 04.02.2013г., по гр. д. № 85/2012г. по описа на ВКС, ГК, ІV г.о. е посочено, че обезщетението за вреди в хипотезата на чл. 2 ЗОДОВ е за увреждане на неимуществени права, блага или правнозащитими интереси. Приема се, че съдът не е строго ограничен от формалните доказателства за установяване на увреждане в рамките на обичайното при търсене на обезщетение за претърпени вреди поради незаконно обвинение, както и на причинно следствената връзка между него и незаконното уволнение. В този смисъл са и решение от 11.03.2013 г., по гр. д. № 1 107/2012 г. по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. и решение от 15.01.2013г., по гр. д. № 1 568/2 011г. по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., в които е посочено, че в тежест на пострадалия е да докаже засягането на съответното благо, което е в случая е станало с незаконосъобразното обвинение, с което искът е доказан по основание. Приема се, че държавата отговаря за всички вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането и в този случай е изцяло приложима постановката на т.11 от ТР № 3/2005 г. - вземат се предвид всички обстоятелства: броят на деянията, за които е производството, тежестта на извършените дейния, за които деецът е осъден, причинна връзка между незаконността на обвиненията и причинените вреди - болки и страдания, преценени с оглед общия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ изисква да се отчитат всички конкретни обстоятелства и когато конкретна вреда има конкретна причина и може да бъде сведена до пряка последица от конкретно процесуално действие или акт на правозащитните органи, то това предпоставя изключване на тази вреда от кръга на подлежащите на обезщетяване. В съответствие с тази практика съдът е определилразмера на дължимото се в конкретния случай обезщетение за неимуществени вреди от незаконно наказателноппреследване. Предвид изложените съображения, съдът