Определение № 356 от 29.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4908/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по постъпила касационна жалба от Д. С. М. и С. С. М., двамата чрез пълномощника им адв. Хр. Р. от САК, срещу постановеното в производство по предявен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК въззивно решение № 169 от 13.07.2023 год. по в. гр. д. № 229/2023 год. на Сливенския окръжен съд. С него е потвърдено решението от 3.05.2023 год. по гр. д. № 4475/2022 год. на Районния съд в гр. Сливен, с което е признато за установено на основание чл. 124, ал. 1 ГПК по предявения от И. Й. И. отрицателен установителен иск, че касаторите М. не са собственици на подробно описаните сгради, находящи се в поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и регистри на [населено място], [община] и е отменен на основание чл. 537, ал. 2 ГПК нотариалния им акт № 89, т. ІІІ, рег. № 7003, дело № 382/2022 год. на нотариус с рег. № * и район на действие РС-Сливен, с който същите са признати за собственици на същите сгради на основание давностно владение. Касаторите поддържат становище за недопустимост на въззивното решение поради липса на правен интерес у ищеца за предявяване на отрицателния установителен иск, респ. за неправилност поради нарушение на материалния и процесуалния закон с искане за обезсилването му, респ. неговата отмяна. В приложеното изложение релевират основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението. Ищецът И. Й. И., чрез пълномощника му адв. Юл. К., оспорва наличието на основания за допускане на касационното обжалване. Претендира присъждане на направените разноски. Върховният касационен съд, състав на II г. о., въз основа данните по делото и извършената преценка намира касационната жалба за процесуално допустима – същата е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да потвърди първоинстанционното решение, с което предявеният отрицателен установителен иск е уважен, въззивният съд е възприел установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, препращайки към нея, съгласно чл. 272 ГПК. Въз основа на представените по делото писмени договори от 1993 год. за разпоредителни действия от страна на ТКЗС-с. Чокоба, в ликвидация в полза на Сдружение на частните земеделски стопани, с. Чокоба, във връзка и със събраните гласни доказателства, въззивният съд приел за доказани твърденията на ищеца за създаване на неформално сдружение, в което участвал и неговият баща, за участие в търговете на ТКЗС, в ликвидация, за придобиване на имуществото му. Въз основа на тези доказателства съдът е обосновал извод за наличието на правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск срещу ответниците, снабдили се с документ за собственост на същите имоти по давностно владение, като по повод оспорването на представения списък на членовете на Сдружението съдът приел, че документът има значение на „свързващо, поясняващо звено“, с оглед на това, че не е подписан. Приел е още, че съотношението на правата на страните не е предмет на спора, поради което и намерил за неоснователно възражението на ответниците, че ищецът не е установил размера на притежаваната от него идеална част от правото на собственост. Изводът за идентичността на придобитите от сдружението сгради по договорите от 1993 год. и тези, описани в нотариалния акт на ответниците е обоснован както от данните в приетото заключение на техническата експертиза, така и от поддържаното от последните становище по иска, в контекста и на събраните свидетелски показания относно факта на установената фактическа власт върху част от сградите в различни периоди. Въз основа на същите съдът приел, че едва от 2022 год. ответниците са започнали да владеят процесните сгради с демонстриране на намерението си да ги своят чрез противопоставянето им на част от съсобствениците, които са държали интентар, зърно и торове в част от помещенията. Към момента на предявяването на исковата молба не е изтекъл необходимия срок на придобивната давност, с оглед на което и не е проведено доказване на релевирания от ответниците по иска придобивен способ – чл. 79 ЗС. Следователно, основното съображение за уважаване на предявения отрицателен установителен иск е липсата на пълно и главно доказване на поддържаното от ответниците основание за твърдяното от тях право на собственост, а именно придобивна давност. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, като взе предвид поставените от касаторите в изложението им въпроси и данните по делото намира, че касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне предвид вероятността същото да е недопустимо поради липсата на правен интерес от предявяването на отрицателния установителен иск срещу касаторите от ищец, претендиращ да е собственик на идеална част от правото на собственост върху процесните сгради, без същата част да е установена по основание и размер. Този извод се обосновава със задължителните постановки на ТР № 1/19.02.2010 год. по т. д. № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС за служебното задължение на касационния съд да допусне до касационния контрол въззивното решение при съществуваща вероятност то да е нищожно или недопустимо, както и в контекста на позоваването на касаторите в изложението им на ТР № 8 по т. д. № 8/2012 год. на ОСГТК и ТР № 3 по т. д. № 3/2021 год. на ОСГК на ВКС във връзка със съображенията им относно правния интерес като абсолютна процесуална предпоставка за предявяване на отрицателен установителен иск срещу ответниците, снабдили се с констативен нотариален акт за собственост на спорните сгради при твърдението на ищеца да е собственик на част от имота по наследство, без последното да е установено по делото. С оглед изложеното за наличие на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК не се налага произнасяне по останалите релевирани от касаторите основания за допускане на касационното обжалване. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.