Определение № 164 от 14.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4380/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. Г. П. и Г. И. П. /последната починала на 27.10.2019 г. и заместена в процеса от съпруга си П. Г. П. и низходящите П. П. П. и З. П. П./ чрез пълномощника им адвокат О. Д. против решение № 6129 от 16.08.2019 г., постановено по гр.д. № 6704 по описа за 2017 г. на Софийски градски съд, IV-В състав, с което е отменено решение от 1.03.2017 г. по гр.д. № 32353/2016 г. на Софийски районен съд, 51-ви състав /при допусната очевидна фактическа грешка в индивидуализацията на атакувания първоинстанционен акт, посочен като решение от 23.01.2017 г. по гр.д. № 41060/2015 г. на СРС, 58-ми състав/ и вместо него е постановено друго за отхвърляне на предявените от П. Г. П. и Г. И. П. против А. Й. Л. и С. Х. Л. искове с правно основание чл.76 ЗС за предаване на фактическата власт върху западна стая с площ около 12 кв.м., находяща се в [населено място], [улица], апартамент 4, спалня на апартамент 3 и хол на апартамент 3 и ищците са осъдени да заплатят на ответниците 1000 лв. разноски за първоинстанционното производство и 525 лв. за въззивното производство. А. Й. Л. и С. Х. Л. са подали чрез пълномощника си адвокат И. И. писмен отговор по реда и в срока по чл.287, ал.1 ГПК, в който оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендират възстановяване на направените разноски. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване, касационният съд съобрази следното: Софийски градски съд е приел, че е спазен предвиденият в чл.76 ЗС шестмесечен преклузивен срок – стаята, предмет на спора, е била отнета на 07.06.2016 г., а искът е предявен на 15.06.2016 г. Изложил е съображения, че съгласно законовата регламентация исковете за защита и възстановяване на нарушено владение се разглеждат в съответствие с установените в Глава Т. на ГПК правила /чл. 356 ГПК – 361 ГПК/. В това производството по силата на чл.357, ал.1 ГПК съдът проверява само факта на владението и на нарушението му. Съгласно ал.2 на същата разпоредба – документите удостоверяващи правото на собственост, се вземат предвид само доколкото установяват факта на владението, с оглед на което извън предмета на настоящия спор са наведените от ищците възражения във връзка с правото на собственост върху стаята – предмет на спора. Счел е за установено, че към момента на присъединяване на процесното помещение от апартамент № 3 към апартамент № 4 /въз основа на редовни строителни книжа/ ищците са упражнявали фактическа власт върху същото – чрез наемателите на апартамент № 3, на които жилището е било предоставено за ползване по договор за наем. Ответниците не са провели пълно обратно доказване, оборващо презумпцията по чл.69 ЗС за наличието на субективния признак на владението – намерението да се свои вещта, според която норма се предполага, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. Обстоятелството, че ищците са знаели, че процесното помещение е собственост на ответницата и са искали да го закупят от нея, не обосновават извод, че са държали стаята за А. Л.. Това обстоятелство е релевантно единствено за това дали се касае за добросъвестно или за недобросъвестно владение, който въпрос е неотносим към предмета на иска по чл.76 ЗС. Мнозинството от съдебния състав на въззивния съд е приело, че не е налице втората предпоставка за уважаване на иска по чл.76 ЗН, а именно нарушение на владението по насилствен начин, тъй като упражняването на законово признато право на собственост на основание надлежно издадени строителни книжа не може да бъде квалифицирано като насилие по смисъла на чл.76 ЗС. Решението е подписано с особено мнение от член на състава на въззивния съд, който счита, че исковете са основателни, тъй като издаденото в полза на ответницата А. Л. разрешение за строеж не е предвиден в закона титул, въз основа на който да се предоставят права на същата за промяна на фактическата власт върху процесната стая. Предвид правната му същност с разрешението за строеж се определят техническите параметри за извършването на съответното преустройство на даден обект – в случая апартамент, от гледна точка на установените строителни правила и норми за тази регламентирана дейност. След като ответниците не са упражнявали фактическа власт върху стаята – предмет на спора, и ищците са се противопоставили на действията по присъединяване на помещението, за да може преустройството по одобрените строителни книжа да бъде осъществено от ответниците, същите първо е следвало да установят владение върху нея по реда на някой от предвидените в действащата нормативна уредба правни способи. Като не са използвали тези законови средства, а директно са извършили действията, с които на практика са „иззели“ стаята от ищците и по този начин са нарушили фактическата власт, осъществявана от тях върху нея, въпреки изричното им противопоставяне, използвайки физическа сила върху самата вещ, довела до направата на отвор /дупка/ в съществуващата преградна стена между двата апартамента и изграждане на нова такава, ответниците са отнели процесната стая по насилствен начин, което обуславя ангажирането на тяхната отговорност по заявените от ищците претенции. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК П. Г. П., П. П. П. и З. П. П. се позовават на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради противоречие на въззивното решение с т.1 на Тълкувателно решение № 3 от 10.07.2017 г. по т.д. № 3/2015 г. на ОСГТК на ВКС по въпроса: при иск по чл.76 ЗС следва ли да се приеме за недоказано насилието при отнемането на вещта, ако се касае до разрушена разделителна стена и изграждане на нова стена, отделяща помещение от останалата част от апартамента и присъединяването му към съседния, извършено въз основа на строителни книжа и разрешение за строеж, но без надлежно осъдително решение по ревандикационен иск, без изпълнителен титул и без проведен въвод във владение в изпълнително производство. Основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК не е налице. С т.1 на посоченото тълкувателно решение са дадени указания по приложението на чл.435, ал.5 ГПК, като е прието, че не може да се извърши въвод във владение срещу трето лице, което е придобило владението върху имота преди завеждане на делото, по което е постановено изпълняваното решение, и ако такъв бъде извършен, това лице може да защити правата си чрез обжалването му по реда на чл.435, ал.5 ГПК, а в случай, че третото лице пропусне срока за обжалване на извършения въвод, то може да предяви владелчески иск по чл.75 или чл.76 от ЗС срещу взискателя, но не може да се ползва от предвидената в чл.523, ал.2 и чл.524 ГПК защита. Посоченото тълкуване е неотносимо към данните по делото и мотивите на въззивния съд. Поставеният въпрос е относим към изхода на спора и мотивите на въззивния съд, поради което касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК с оглед необходимостта да се даде тълкуване по приложението на чл.76 ЗС в хипотеза като настоящата, при която отнемането на владението е осъществено при реализиране на преустройство въз основа на редовни строителни книжа. П о изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение