Определение № 1539 от 01.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1840/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 1532 от 02.12.2022г. по гр.д. № 2541/2022г. на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 207 от 04.07.2022г. по гр.д. № 1941/2021г. на Асеновградски районен съд. С последното е отхвърлен предявеният от А. М. А. против Е. А. Х., С. Е. П. и Е. Е. Х. установителен иск за собственост на самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по КККР на [населено място], на [улица], ет.1, намиращ се в жилищна сграда с идентификатор №****, разположена в поземлен имот № ***, с предназначение на самостоятелния обект: жилище, апартамент, на едно ниво, с площ 105 кв.м. и на сграда с идентификатор **** в същия поземлен имот, с площ 40 кв.м., с предназначение: хангар, депо, гараж. Касационната жалба е подадена от ищеца А. М. А. чрез адвокат П.. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се сочи основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по седем правни въпроса. Ответниците по касационната жалба Е. А. Х., С. Е. П. и Е. Е. Х. чрез пълномощника си адв. М. изразяват становище за недопускане на касационно обжалване. Претендират разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Предявен е установителен иск за собственост на приземен етаж от жилищна сграда и гараж в същия поземлен имот в [населено място]. Ищецът твърди, че е собственик на двата жилищни етажа на къщата, а приземието е обща част и не може да бъде предмет на прехвърлителни сделки. С оглед на това счита, че продажбата на приземния етаж в полза на ответницата Е. Х., сключена през 1985г. по време на брака й с Е. Х. (чийто наследници са останалите ответници С. П. и Е. Х.), не е произвела действие. По отношение на гаража поддържа, че е построен от ищеца и неговия баща и се ползва само от ищеца. От страна на ответниците се поддържа, че приземният етаж никога не е бил изба и не е обща част на сградата; той е построен като жилище и се ползва като такова непрекъснато от Е. Х. лично и чрез трети лица. Спрямо гаража поддържат, че единствено Е. Х. го ползва и го е придобила по давност. От фактическа страна безспорно, че ищецът е собственик на първия и втория жилищен етаж от жилищната сграда и на 5/6 ид. ч. от дворното място, а ответницата Е. Х. е собственик на останалата 1/6 ид.ч. от парцела. Установено е, че жилищната сграда е построена около 1965г. от А. К. А. (дядо на ищеца и баща на ответницата Е.), който е бил собственик и на дворното място; сградата е построена като двуетажна с приземие. През 1985г. ищецът А. М. А. придобива от родителите си втория жилищен етаж от сградата, а през 2001г. купува и втория етаж. Впоследствие същата година ищецът отчуждава в полза на трето лице втория етаж, но пред 2021г. собствеността му е прехвърлена обратно. С нотариален акт от 1985г. първоначалният собственик на сградата А. К. А. прехвърля на дъщеря си Е. А. Х. правото на строеж за изграждане на трети етаж, заедно с цялото приземие с площ 105 кв.м., като си запазва право на ползване върху една стая от приземния етаж. Няма спор, че правото на строеж за трети етаж не е реализирано. Към момента на тази сделка Е. Х. е в брак с Е. Х.. Той е починал и негови наследници са ответниците С. П. и Е. Х.. Спорът е съсредоточен върху установяване дали приземният етаж представлява самостоятелен обект на собственост или е обща част на сградата. Въззивният съд е приел, че този етаж е самостоятелен. Изходил е от установеното, че действителното функционално предназначение на приземния етаж е за жилище и за това същият се ползва още от построяването на сградата. Съдът не е възприел становището на две от вещите лица от тройната техническа експертиза арх. Д. и арх. А., че приземният етаж няма белези на самостоятелен обект по смисъла на §1, т.1 от Допълнителните разпоредби на ЗКИР поради това, че този няма самостоятелно функционално предназначение, защото по проект в него са предвидени складови и обслужващи помещения към двата жилищни етажа. Съдът е посочил, че макар в проекта за строеж на сградата в приземния етаж са предвидени складови и обслужващи помещения, то при строителството този проект е фактически изменен и функционалното предназначение е променено от обслужващи помещения към пълноценно по площ жилище. Така че, още към момента на завършване на строителството приземният етаж е представлявал самостоятелно жилище, а не избени или обслужващи помещения. При своята правна преценка за характера на обекта с оглед фактически изграденото съдът е ценил и удостоверението на Община Асеновград / на л.62/, от което е видно, че това е жилище-апартамент на първи/приземен/ етаж от съществуващата жилищна сграда, на който самостоятелен обект в КККР е даден самостоятелен идентификатор и е признат за търпим строеж по смисъла на §16, ал.1 ЗУТ, който не подлежи на премахване и може да е предмет на прехвърлителни сделки. По-нататък съдът е изтъкнал, че преценката на двете вещи лица архитекти е обоснована само с нормата на §1, т.1 ДР ЗКИР, която норма е прекалено обща и не дава конкретни критерии за преценка на оценъчното съждение „самостоятелно функционално предназначение“. Същевременно са игнорирани други по-конкретни правни норми в тази насока, а именно §1, т.30 ДР ЗУТ, според който "жилище" е съвкупност от помещения, покрити и/или открити пространства, обединени функционално и пространствено в едно цяло за задоволяване на жилищни нужди и чл.40 ал.1 ЗУТ, според който всяко жилище трябва да има самостоятелен вход, най-малко едно жилищно помещение, кухня или кухненски бокс и баня-тоалетна, както и складово помещение, което може да бъде в жилището или извън него. Въз основа на тези конкретни критерии, дадени в закона, въззивният съд е приел, че приземният етаж няма функционално предназначение на обслужващи помещения, а на жилище. Видно снимките и схемата на този етаж към единичната техническа експертиза /л.137/ той се състои от четири стаи, кухня, тоалетна, баня и под стълбите има затворено с дървена врата складово помещение. Така че, налице са всички необходими помещения за едно жилище по чл.40 ал.1 ЗУТ и е безспорно ползването му за живеене още от неговото изграждане. Поради това съдът е отрекъл възможността на само базата на проектната документация приземието да се обяви за принадлежност на двата горни жилищни етажа. От горното следва, че сделката от 1985г., с общите наследодатели на страните А. К. А. и съпругата му З. А. А. са се разпоредили с приземния етаж в полза на дъщеря си Е. Х. не е нищожна, а претенцията на ищеца за собственост е неоснователна. По отношение на гаража въззивният съд е посочил на първо място, че доказателствената тежест за установяване придобиването по давност е на ищеца. Тъй като в поземления имот има три самостоятелни сгради, извън жилищната такава, то е останало неясно кой от свидетелите коя от тези сгради схваща като гараж и поради това е останало неясно за коя от тези три сгради са дадените показания. Свидетелят М. В. сочи, че в парцела имало един гараж, после се построил и друг гараж, за да гледа гъбите там бащата на ищеца. Свидетелят Е. А. говори за един гараж, гъбарник и лятна кухня, с неясно предназначение. Според свидетеля М. З. има един гараж и един гъбарник, после направен на кафене, сега не знае какво е. Същият свидетел не знае сега кой ползва гаража. Според свидетеля К. Х. в парцела има два гаража, като единия от двата се ползва от ищеца А.. Свидетелят З. П. е категоричен, че гаражът /неясно кой/ се ползва от ответницата Е. Х., а не от ищеца А. А.. Според свидетелката Е. Т. в парцела има два гаража, като единият се ползва от ответницата и тя го отдава под наем. При преценка на всички тези показания съдът е счел, че не може да се направи ясен и категоричен извод, за коя сграда от трите в двора става дума и кога тази сграда се е владяла от ищеца А. А. и от баща му М. А.. При тези неясни и противоречиви показания на всички разпитани по делото свидетели съдът е заключил, че не е доказана тезата на ищеца за придобиване по давност на процесния гараж с идентификатор ****. При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК настоящият състав на Върховния касационен съд намира следното: Правните въпроси, визирани от касатора като разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд са: 1/ следва ли въззивният съд в изводите си при цялостна преценка на доказателствата в тяхната взаимовръзка, да отговори на доводите и възраженията на страните; 2/ при въведено възражение за нищожност на договор за покупко-продажба на недвижим имот поради невъзможен предмет, има ли задължение въззивният съд да подложи на преценка и служебно да изведе сочения порок директно от съдържанието на сделката, ако предметът не е индивидуализиран и използваното описание не кореспондира с използваните правни термини или дефиниции; 3/ може ли при неопределеност на предмета на сделката, съдът да вложи друго съдържание в направеното описание на предмета, като приеме, че е налице самостоятелен обект на правото на собственост въз основа на фактически критерий - какво представлява фактически изграденото; 4/ кои са законовите критерии за определяне на един строеж или част от него като самостоятелен обект на правото на собственост; при трансформация на общи части (избени и обслужващи помещения) и преустройването им в жилище, следва ли съдът да прецени юридическата обоснованост на това обособяване според действащия благоустройствен закон и действащите строителни правила и норми; 5/ какво е значението на удостоверението за търпимост като административен акт и доказателствената му стойност при спор дали обект в сградата има характер на обща част, или представлява самостоятелен обект на собственост; следва ли съдът да извърши инцидентен контрол за валидността и обвързващото значение на удостоверението за търпимост; 6/ функционалното предназначение на един обект като една от характеристиките за определянето му като самостоятелен по смисъла на §1, т.1 ДР ЗКИР, следва ли да се преценява чрез юридически критерии - строителни правила и норми и кои са доказателствените средства за установяване; 7/ при въведено основание за придобиване на имот по давност в рамките на десетгодишен срок, следва ли съдът да извърши комплексна преценка на доказателствата за установяване на фактическа власт и демонстриране на владение, да посочи в кои действия се изразява намерението за своене; допустимо ли е съдът да се позове на избирателна част от свидетелските показания и приеме пълна противоречивост, без да посочи в какво се изразява противоречието, да изопачи показанията на незаинтересован свидетел. По първия въпрос не се открива противоречие с Тълкувателно решение № 1/2013г. на ОСГТК и посочените Решение № 91 от 21.04.2016г. по гр.д. № 4497/2015г. на ІІІ г.о, Решение № 102 от 25.11.2016г. по гр.д. № 1055/2016г. на ІІІ г.о. и Решение № 218 от 02.01.2019г. по гр.д. № 2033/2018г. на ІІІ г.о. От една страна сочените от касатора оплаквания, обосноваващи въпроса, са твърде общи: за липса на отговор на възраженията в жалбата (непосочено кои), за липса на преценка на относимите доказателства (непосочено кои) и игнориране на техническата документация на строежа, за непроследяване хронологията на извършените сделки с обекти в жилищната сграда, водещи до възникване на етажна собственост, момента на преустройство на общи части в жилище и изискванията на действащия благоустройствен закон. От друга страна, видно от мотивите на съда, че е даден изричен отговор на възраженията на ищеца-въззивник, като включително е изтъкната вътрешната противоречивост на тезите му; също така съдът е извършил преценка на доказателствата. Вярно е, че не е проследена цялата хронология на сделките, каквато се съдържа в първоинстанционното решение, но съдът правилно е установил, че ищецът е собственик понастоящем на първия и втория етаж, а от значение за спора е дали приземието е самостоятелен обект и оттам дали ответниците са негови собственици по силата на сделката от 1985г. Именно този спор съдът е разрешил като е изложил свои мотиви защо не възприема изводите на две от вещите лица, а възприема мнението на третото вещо лице, че приземният етаж е жилище и отговаря на изискванията за такова. Следва да се отбележи, че според съда приземният етаж е жилище от самото начало, а не е станало такова по-късно в резултат на някакво преустройство на общи части, както е поставен въпроса на касатора. Данни, че приземният етаж се използва за живеене се съдържат и в самата сделка от 1985г., с която продавачът си е запазил право на ползване на една стая в приземието. Предвид изложеното не може да се допусне касационно обжалване по този въпрос. Вторият въпрос се отнася да възражението за нищожност на договора за покупко-продажба на недвижим имот поради невъзможен предмет и задължението на въззивния съд да подложи на преценка и служебно да изведе сочения порок директно от съдържанието на сделката, ако предметът не е индивидуализиран и използваното описание не кореспондира с използваните правни термини или дефиниции. Въпросът не е много ясен (на кои правни термини и дефиниции не кореспондира описанието), а и не е свързан с мотивите на съда. По делото не е повдиган спор за индивидуализацията на предмета на сделката и описанието на приземния етаж като такъв; посочването на продавания обект като приземен етаж от жилищна сграда и неговата площ е достатъчна за индивидуализацията му. Липсва противоречие със сочения тълкувателен акт - Тълкувателно решение № 1/2020г. на ОСГТК. Третият въпрос също е базиран на някаква неопределеност на предмета на сделката, какъвто спор не е повдиган по делото и каквато неопределеност не е налице. Четвъртият, петият и шестият от въпросите касаят извода на съда дали е налице самостоятелен обект на правото на собственост, критериите за това и значението на удостоверението за търпимост. Въпросите са релевантни за изхода на спора, но не са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Съдът е направил своя извод, изхождайки от фактически изграденото и неговото съответствие със законовите изисквания за жилище, като е изложил обосновани съображения защо не възприема становището на мнозинството от вещите лица, а особеното мнение на вещото лице Д.. Не е налице противоречие със соченото Решение № 238 от 17.07.2012г. по гр.д. № 1081/2011г. на І г.о. В него се приема, че при разрешаването на въпроса дали един строеж е законен и дали представлява пречка за ищеца да упражнява правото на собственост върху своя имот гражданският съд има правомощието и следва във всички случаи да преценява валидността и обвързващото значение на актовете на техническата администрация, свързани със спора. В случая въззивният съд е ценил удостоверението за търпимост и е възприел констатираното в него, наред с всички останали доказателства. По-нататък касаторът визира противоречие с няколко решения на Върховния касационен съд, без да конкретизира в какво се изразява то. Такова противоречие не се установява. В Решение № 328 от 30.11.2011г. по гр.д. № 1362/2010г. на ІІ г.о. се приема, че изграденият без строителни книжа обект може да бъде годен обект на извършване на прехвърлителни сделки, както и за придобиване право на собственост по давност едва след издаването на удостоверението за търпимост по реда на §16 ПР ЗУТ. Тази практика не е напълно относима съм спорния в настоящия случай проблем, защото визира преустройство на общи части по предназначение. Освен това последващата практика по Решение № 60087 от 28.06.2021г. по гр.д. № 3984/2020г. на ІІ г.о. приема, че незаконният строеж е годен обект на вещни права, същият може да бъде придобиван от субектите по всички уредени в закон придобивни способи; изискването на § 16 ПР ЗУТ и § 127, ал.1 ПЗР ЗИДЗУТ за удостоверяване търпимостта на незаконния строеж в нотариалното производство цели уведомяване на приобретателя за риска, че придобива незаконен строеж, който може да бъде премахнат от органите на строителния контрол или който не би могъл да ползва по предназначението, за което го придобива; липсата на удостоверение за търпимост, както и статута на нетърпимост на строеж не е пречка за прехвърлянето му по нотариален ред. Решение № 40 от 25.03.2016г. по гр.д. № 494/2015г. на ІІ г.о., сочено от касатора, не се открива. В Решение № 80 от 27.07.2018г. по гр.д. № 3114/2017г. на ІІ г.о. се обръща внимание, че определянето на обекта като самостоятелен не е само по белезите и характеристиките, посочени в §1, т.1 ДР ЗКИР, а изводът за статута му зависи и от други, установени по делото обстоятелства, свързани с особеностите на конкретния случай и с оглед фактическите и юридически критерии за определяне характера и предназначението на обекта; функционалното предназначение на имота не се определя от посоченото в кадастралната карта, а подлежи на установяване. Изтъква се също, че предмет на самостоятелно придобиване може да бъде само такава част от жилищната сграда, съответно от складовото помещение, която е обособена като самостоятелен обект или отговаря на изискванията на действащия устройствен закон за такъв обект и не е функционално свързана и обслужваща друга сграда или част от сграда. В обжалвания акт на Пловдивски окръжен съд именно по такъв начин е определен самостоятелния характер на обекта - жилище в приземния етаж. В Решение № 300 от 15.04.2014г. по гр.д. № 4521/2013г. на І г.о. е разгледан спор дали е самостоятелен обект жилище, което не е отделено от общите части на сградата чрез врата. Настоящият случай не е такъв и разрешението е неотносимо. Тълкувателно решение № 31/1984г. на ОСГК дава разрешения по спорове по чл. 109 ЗС и не е приложимо към сега разглеждания казус. Седмият въпрос е за доказването на придобиването по давност и преценката на доказателствата за установена фактическа власт и демонстриране на своене. Той касае отхвърлянето на иска за собственост на гаража. Въззивният съд, разрешавайки този спор, е подложил на критичен анализ показанията на разпитаните свидетели и е установил, че те са неясни, неконкретни (по отношение на обект и период от време), противоречиви и затова е счел недоказано поддържаното от ищеца придобивно основание. Доводите, че са изопачени показания на незаинтересован свидетел и че съдът се е позовал на избирателна част от свидетелските показания, са напълно неконкретни и не могат да бъдат разглеждани в производството по допускане на касационно обжалване, тъй като касаят формирането на вътрешното убеждение на съда. Наред с това, не може да се приеме, че е налице отклонение от посочената от касатора практика по решение № 127 от 04.06.2010г. по гр.д. № 637/2009г. на І г.о., Решение № 218 от 30.07.2010. по гр.д. № 664/2009г. на ІІ г.о. и Решение № 266 от 26.06.2011г. по гр.д. № 1058/202г. на І г.о. Първите две решения не разглеждат въпроси, сходни с тези по настоящия спор. Третото решение касае обсъждането на свидетелските показания и неточното им интерпретиране, което е предмет на поставения въпрос. В решението се приема, че правомощие на съда е да прецени достоверността на свидетелските показания и да формира вътрешното си убеждение въз основа на тях, но при тази преценка следва да изхожда от анализа на всички доказателства в съвкупност; дали недвижим имот е придобит по давност съдът преценява при комплексна преценка на всички доказателства относно това упражнявана ли е фактическа власт върху имота и демонстрирано ли е намерението за своене. В обжалвания акт Пловдивски окръжен съд е процедирал по посочения начин, поради което липсва основание за допускане на касационно обжалване. Предвид гореизложеното следва да бъде отказано допускането на касационно обжалване. В полза на ответниците по жалбата следва да се присъдят направените от тях разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 200 лв. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на II г. о.