Определение № 625 от 09.12.2020 г. на ВКС по т. д. № 723/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Сдружение с нестопанска цел „Федерация на ционистите в България„ против решение № 2869/20.12.2019г. по т.д.№ 5055/2019 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 20.06.2019 г. по т.д.№ 2317/2018 г. на Софийски градски съд. С потвърденото решение е уважен предявеният от В. С. М. иск срещу касатора, с правно основание чл. 29 ал.1 от ЗТРРЮЛНЦ, като е признато за установено, че на 20.07.2018 г. в Регистъра на юридическите лица с нестопанска цел, по партидата на Сдружението, по заявление № 20180-[ЕГН] са вписани несъществуващи обстоятелства: избор нови седалище и адрес на управление на Сдружението, нови цели на същото, представителство от лицето Ж. – С. Е. Д., нови членове на УС. Касаторът оспорва допустимостта на въззивното решение, като постановено по нередовна искова молба и недопустим, поради липса на правен интерес, иск, в евентуалност – като неправилно, поради постановяването му в противоречие със закона, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Нередовност на исковата молба се твърди поради незаплатена изцяло държавна такса, съобразно не само броя на предявените искове / 5 /, но и броя на ищците / 7 /, независимо че спрямо 6 от тях производството е прекратено, с влязло в сила определение. Недопустимост се твърди и поради разглеждането на иск, лишен от правен интерес, тъй като В. М. не е доказал качеството си на член на Сдружението. При това ищецът не бил конкретизирал хипотезата на чл.29 ал.1 ЗТТРРЮЛНЦ, в която предявява исковете, а ако същите касаят всички хипотези – не е разграничил относимите фактически обстоятелства по всяка от тях. Касаторът поддържа тезата си, че съгласно чл.5 т.2 от Устава на Сдружението, членството се прекратява автоматично с неплащането на членски внос за три поредни месеца. Твърди се и недопустимост на решението поради произнасяне по искове, с които на практика се заобикаля преклузивния срок по чл.25 ал.5 от ЗЮЛНЦ - с молба, неправилно квалифицирана като единствено уточнителна. В този смисъл се оспорва правното основание на исковете, на което ги е разгледал съда - чл.29 ЗТРРЮЛНЦ, вместо действителното – по чл.25 ал.5 ЗЮЛНЦ, в която пък хипотеза същите са преклудирани. Касаторът твърди нарушение на чл.269 пр. трето ГПК – непроизнасяне на въззивния съд по всички доводи във въззивната жалба и чл.235 ал.2 ГПК – необсъждане на всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, в частност – представения от ответника актуален списък на членове на Сдружението към 04.06.2019 г. и 03.07.2019 г., в които ищецът не фигурира,респ. фигурират участвалите в ОС на 03.07.2018 г. лица. Твърди се неправилно недопускане на гласни доказателства на ответника във въззивна инстанция, въпреки мотивирането на нарушение на първоинстанционния съд, като основание по чл.266 ал.3 ГПК. Сочи се и неправилно преценени, като преклудирани – незаявени с отговора на исковата молба – обстоятелства, досежно поведение на ищеца, от значение за спора / отказ на ищеца да предостави всички документи на ответника /, както и относно твърдението за незаплащан от ищеца членски внос. Касаторът счита, че въпреки позоваването по чл.272 ГПК, въззивният съд е следвало да изложи собствени мотиви по доводите за неправилност, като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и защитните тези на страните, в рамките на доводите във въззивната жалба – нарушение на чл. 236 ал.3 ГПК. Оспорва се отнасянето на обстоятелството - по вземане на оспорените решения на ОС на Сдружението от лица, които не са членове на същото - към основанието „вписване на несъществуващо обстоятелство”, нито към някоя от другите хипотези на чл.29 ал.1 ЗТРРЮЛНЦ – недопустимо или нищожно вписване. Ответната страна – В. М. – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, в пространен отговор, съобразим при произнасянето по- долу. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе,настоящият състав съобрази следното: С исковата молба, подадена от 7 ищци, като спрямо шест от тях производството е прекратено с влязло в сила определение, се претендира установяване вписването на несъществуващо обстоятелство в регистъра на ЮЛ с нестопанска цел, по партидата на Сдружение с нестопанска цел „ Федерация на ционистите в България „, заявени със заявление вх.№ № 20180-[ЕГН], тъй като се основават на липсващи, невзети решения от ОС на Сдружението, за което е съставен протокол от 03.07.2018 г., доколкото не са приети от лица, с качеството на негови членове. Въвежда се и довод за незаконосъобразно свикване на ОС, с покани, отправени от председателя на Сдружението и ищец - В. М., като същият оспорва автентичността на подписа си в тях, както и изпращането им до лицата, участвали в оспореното ОС като членове на Сдружението. Оспорен е актуалният списък на членове на Сдружението от 04.06.2018 г., въз основа на който е проведено ОС, респ. качеството на посочените в него лица, като членове на същото. Посочените в него 18 физически лица не са нито учредители, нито последващо приети членове на Сдружението. Представена е и уточнителна молба от 03.12.2018 г., в която е потвърдено предявяването на исковете на основание чл.29 ал.1 ЗТРРЮЛНЦ, за установяване вписването на несъществуващи обстоятелства, на основание невзети, липсващи за същите решения на ОС на Сдружението, като орган на същото, състоящ се от негови членове. Ответникът е оспорил исковете, като е сочил нередовност на исковата молба и недопустимост на предявените искове, по съображенията, посочени като съдържание на касационните доводи за недопустимост на въззивния акт. Най-общо е оспорвал всички фактически и правни твърдения на ищеца, вкл. членството на ищеца, поддържайки членство в Сдружението и на лицата ,участвали в оспореното ОС, но без да противопостави собствени такива, в установяване основателността на оспорванията си. Първоинстанционният съд е уважил предявеният от В. М. иск, с правно основание чл.29 ал.1 пр. трето от ЗТРРЮЛНЦ като е приел, че се установява членството на ищеца в Сдружението, доколкото същият е и учредител на същото и след този момент няма доказателства за прекратяване на членството му, въз основа на приет от орган на Сдружението / ОС или УС / акт. Същевременно съдът е приел, че представеният от ответника списък на членове, към датата на провеждане на ОС от 03.07.2018 г., не съставлява сам по себе си доказателство за членство, тъй като съгласно чл.25 ал.1 т.4 от ЗЮЛНЦ, както и чл.ІV т.4 от приложимия Устав от 1998 г., приемането на член на Сдружението предпоставя решение на ОС за това, въз основа на подадена писмена молба на кандидатстващия за членство, чрез Председателя. Съдът е съобразил, че нито по делото, нито по приложеното в копие фирмено дело на Сдружението, са налице доказателства за приемане за членове на Сдружението лицата, взели оспорените решения от 03.07.2018 г. Предвид това и взетите решения нямат характеристиката на решения на върховния орган на Сдружението, като взети от легитимирани за това лица, т.е. са налице невзети решения на ОС, обуславящи извода за вписани по партидата на Сдружението, въз основа на същите тези невзети решения, несъществуващи обстоятелства. Въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционния, на основание чл.272 ГПК, но съгласно доводите във въззивната жалба е изложил изрични мотиви, като е приел, че исковата молба не е нередовна, тъй като дължимата за разгледаните по същество пет обективно съединени иска държавна такса е внесена. Доколкото ответникът – въззивник е оспорвал правния интерес от предявяване на исковете с обстоятелството, че ищецът не е член на Сдружението, съдът е споделил фактическия състав за възникване на членството му, приет от първоинстанционния съд / като учредител /, както и липсата на въведени от ответника, в преклузивния за това срок, надлежни твърдения за основание на прекратяването му – неплащане на членски внос и то за кои три поредни месеца, считано от възникване на членството на ищеца. Паралелно въззивният съд е обосновал извод, че тълкувайки клаузи от приложимия устав от 1998 г. – раздел ІV т.5 и т.10 и раздел VІ т.9 във връзка с чл.25 ал.1 т.4 ЗЮЛНЦ, следва да се приеме, че с неплащането на членски внос за три поредни месеца членството не се прекратява автоматично, а е необходимо изрично решение на ОС. Съдът е споделил, че правилно първоинстанционният е указал на ответника доказателствена тежест относно установяване членство в Сдружението на лицата, взели оспорените решения, но такива - решения на ОС за приемането им за членове и дори само писмени молби за кандидатстване за членство - не са представени. Приел е, че доколкото твърдение на ответника, че е препятстван да представи доказателства за това, поради неправомерното им задържане от ищеца, е заявено едва с въззивната жалба, то то е преклудирано, поради което и правилно е отказано събиране на гласни доказателства за възникнало членство на тези лица. В изложението по чл.280 ГПК, касаторът формулира следните въпроси: 1/Дължи ли въззивният съд произнасяне по всички оплаквания във въззивната жалба и допустимо ли е произнасяне по незаявени оплаквания ? / в останалата си част въпросът възпроизвежда тезата на касатора за неправилност на конкретното произнасяне, поради което не следва да се съобразява / - въпросът се обосновава в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие с приетото в ТР № 1 / 2000 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; 2/ Длъжен ли е въззивният съд да формира собствени мотиви при постановяване на съдебното решение? Длъжен ли е да обсъди оплакването в жалбата, че първоинстнционният съд не е анализирал събраните доказателства и при такова оплакване какви следва да са мотивите на въззивното решение по съществото на спора ? – въпросът обосноваван в идентична хипотеза, поради противоречие с приетото в т.19 от ТР № 1/2001 г. по тълк.дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и решения по гр.д.№ 46/2009 г. на ІІІ г.о., гр.д.№ 2056/2015 г. на ІV г.о., т.д. № 674/2014 г. на ІІ т.о., гр.д.№ 2113/2016 г. на І г.о. на ВКС; 3/ Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото ? – въпросът обосноваван в същата хипотеза с ППВС № 1/1953 г., ТР № 1 / 2001 г. по тълк.дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и решенията по т.д.№ 1106/2010 г. на ІІ т.о, т.д.№ 866/2012 г. на І т.о., т.д.№ 823/2010 г. на ІІ т.о., гр.д.№ 1857/2010 г. на ІV г.о., т.д.№ 811/2012 г. на ІІ т.о. ,т.д.№ 1618/2014 г. на ІІ т.о.,т.д.№ 2843/2014 г. на ІІ т.о. на ВКС; 4/ Длъжен ли е въззивният съд да допусне всички поискани с въззивната жалба доказателства, при оплакване във въззивната жалба, че първоинстанционният съд не е допуснал такива ? – въпросът обосноваван в същата хипотеза, с решения по гр.д.№ 2551/2013 г. на І г.о., гр.д.№ 2460/2015г. на ІV г.о. и гр.д.№ 2813/2017 г. / с непосочено отделение /; 5/ Чия е доказателствената тежест за установяване на членствено правоотношение на ищеца в Сдружението с нестопанска цел, при иск по чл.29 ал.1 ЗТРРЮЛНЦ и длъжен ли е съдът да укаже тази доказателствена тежест с доклада по делото?; 6/ Дължи ли съдът служебно да следи за правото на членство на ищеца в Сдружението с нестопанска цел, по иск с правно основание чл.29 ал.1 ЗТРРЮЛНЦ; 7/ Налице ли е предявен иск за установяване на несъществуване на вписани обстоятелства при твърдения на ищеца за невалидни взети от ОС решения, тъй като лицата, които са ги приемали, нямали качеството на членове на Сдружението ? - трите последни въпроса са обосновавани в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, с формално цитиране на разпоредбата. Касаторът поддържа доводите си за недопустимост на въззивното решение, в евентуалност се позовава на очевидна неправилност на същото, съгласно чл.280 ал.2 пр. трето ГПК, на основанията за неговата недопустимост. Въззивното решение не е недопустимо. Дължима държавна такса за разглеждането на пет обективно съединени иска,предявени от ищеца В. М., е внесена. Дори да се отчете за ирелевантно последващото прекратяване на исковете на шестима от ищците, то отново не би била налице невнесена държавна такса, тъй като по субективно съединени искове в защита на идентичен правен интерес се дължи една държавна такса / чл. 72 ал.2 ГПК /. Не е налице произнасяне по непредявен иск – визирането на липсващо, невзето от действително компетентния орган на дружеството, в съответствие с присъщия му състав, решение е липсващо / невзето / решение и защитата му, при вписване на обстоятелства на основание същото, се осъществява с иск по чл.29 ал.1 пр.трето ЗТРРЛЮБНЦ. Макар първоначално да се е позовал и на незаконосъобразност в процедурата по свикване на ОС, ищецът нито с исковата, нито с уточняващата молба е поддържал петитум, в съответствие с това си твърдение, какъвто безспорно би бил петитум за отмяна на решенията на ОС по чл.25 от ЗЮЛНЦ. Не е налице произнасяне в отклонение от диспозитивното начало, по непредявен от ищеца иск. Трайна и непротиворечива е съдебната практика, че иска по чл.29 от ЗТРРЮЛНЦ принадлежи както на съдружници на ТД ,респ. на членове на ЮЛ с нестопанска цел, така и на всяко трето лице с правен интерес от това. Членственото правоотношение на ищеца, както и сам ответникът твърди, доколкото единствено с липсата му оспорва правен интерес от предявяването на исковете, е достатъчно за обосноваване на такъв. В обосноваването на първия от въпросите не се сочат, нито са изводими от съдържанието на касационната жалба неразгледани от въззивния съд доводи на ответника – въззивник, респ. произнасяне извън въведените от страната въззивни доводи, при това в ущърб на защитата й и принципа за равенство на страните в процеса. Напротив, самата страна изразява единствено несъгласие с изрично обоснованите изводи на съда, че съгласно приложимия устав членственото правоотношение не се прекратява автоматично с неплащането на членски внос за три поредни месеца, както и несъгласие с приетото за преклудирано възражение на страната, относно конкретното основание за прекратяване членството на ищеца. Страната оспорва произнасянето на съда, а не отказ за произнасяне по надлежно въведени с въззивната жалба доводи. В. твърди се непроизнасяне единствено по довода за недопустимост на първоинстанционното решение, предпоставяща недопустимост и на въззивното, като недопустимостта формира самостоятелно основание за допускане на касационното обжалване, тъй като се следи от съда служебно и без посочване и обосноваване на правен въпрос. Недопустимост на въззивния акт не се обосновава по изложените по-горе съображения, а е и невярно твърдението на касатора, че съдът не се е произнасял по недопустимостта на исковете, съобразно доводите на страната, основани на оспорено членство на ищеца в Сдружението, нередовност на исковата молба и недопустимо произнасяне по непредявен иск. Въпросът не кореспондира както с действителното произнасяне на въззивния съд, така и с конкретно въведени от касатора обстоятелства, обосноваващи касационен довод за неправилност на въззивното решение, като постановено в нарушение на чл.269 пр. трето ГПК. Не удовлетворяват изискването за правни и втората група въпроси. Въззивният съд, макар препращайки по чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение, е изложил собствени мотиви във връзка с въведените от ответника - въззивник доводи за недопустимост и неправилност на същото. Невярна е въведената във втория подвъпрос предпоставка, че въззивната жалба на страната съдържа позоваване на неправилен анализ на доказателствата от първоинстанционния съд, което предпоставя не формално оспорване на твърденията на противната страна и правните изводи на съда, а посочване на неправилната интерпретация на конкретни факти, като установими от конкретно представени доказателства. Такава конкретизация въззивната жалба на ответника не съдържа. Вторият подвъпрос е и фактологичен, тъй като изисква отговор за съдържанието на конкретните мотиви, доколкото общовалидно такова – за всеки правен спор – е невъзможно. Третият въпрос е по съдържание неотносим към въззивното произнасяне, доколкото въззивният съд не дължи произнасяне по всички доказателства, а само до тези, относими към въведените с въззивната жалба доводи за нищожност, недопустимост или неправилност. Дори и така конкретизиран, въпросът не удовлетворява изискването за правен, тъй като не е налице доказателство, несъобразено от въззивния съд, при произнасяне в съответствие със съдържанието на въззивната жалба. Липсва обосноваване на този въпрос в изложението по чл.280 ГПК / п.4 /. Четвъртият въпрос също не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване. Отговор на същия предпоставя предходен отговор за наличието на допуснато от първоинстанционният съд съществено процесуално нарушение във връзка с недопускане на съответните доказателства, каквото в настоящия случай е отречено, с обосноваване настъпила преклузия за фактите, поискани за установяване с гласни доказателства. В този смисъл, въпросът е непълен, а ако би бил допълнен с предпоставката - неправилен отказ на първоинстанционният съд за допускане на доказателствата - би предпоставил предходен въпрос относно мотивите на въззивния съд, обосноваващи правилността на този отказ. Поради това, че въпросът не позволява директен отговор, рефлектиращ върху правилността на въззивното решение, независим от правилността на преценката на въззивния съд за обоснованост на отказа за събиране на доказателствата от първоинстанционния съд, същият няма характеристиката на правен въпрос, съгласно задължителните указания в т.1 на ТР № 1/2010 г.по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. В. и по този въпрос липсва обосноваване в изложението, както и кореспондиращ касационен довод за неправилност, поради неправилно отказано събиране на гласни доказателства във въззивна инстанция. Пети и шести въпроси са принципно относими към решаващите изводи на съда, за наличие на материалноправна легитимация на ищеца за водене на исковете и чия е доказателствената тежест за нейното установяване. Така формулирани, обаче, същите изхождат от хипотеза за налични по спора доказателства относно всички правопогасяващи или правоизключващи, последващи, спрямо веднъж възникнало и доказано от ищеца членствено правоотношение, факти, които съдът безспорно е следвало да съобрази и служебно. Няма спор между приетото от съда и твърдяното от ответника - че именно ищецът установява членството си в Сдружението, в който смисъл са обосновани и изводи относно възникването на същото. Съдът, обаче, няма обективната възможност и задължение да съобрази всички последващи за прекратяването му факти, които не са въведени в спора и съответно доказани. В настоящия случай въззивният съд се е позовал на несвоевременно въведено в процеса твърдение за правопрекратяващ за членственото правоотношение на ищеца факт – неплащане на членски внос, поради което и релевантен би бил въпрос относно процесуалната преклузия. Но дори да би бил въведен такъв, не би обосновал различен правен резултат, тъй като въззивният съд е обосновал паралелният извод, че дори при неплащане на членски внос за три поредни месеца, прекратяването на членственото правоотношение не настъпва автоматично, а само въз основа на изрично решение на ОС на Сдружението, каквото по начало ответникът не твърди. В този смисъл и за възможен различен правен резултат релевантен би бил въпрос относно принципите на тълкуването, доколкото именно на тълкуване разпоредби на Устава въззивният съд е обосновал този си извод. Дори изхождайки от съдържанието на въпросите, извън обосноваването на тяхната ирелевантност за правния резултат, отново не се удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като въззивната жалба не съдържа довод за съществено процесуално нарушение на първоинстанционния съд, във връзка с разпределението на доказателствената тежест в процеса, а и относно конкретното обстоятелство – не би и могъл, доколкото основанието за твърдяното прекратяване на членственото правоотношение на ищеца е въведено за пръв път с въззивната жалба. Кореспондиращ касационен довод за неправилност на въззивното решение на това основание също не е въведен. Седмият от въпросите изисква отговор относно правилността на въззивното решение, с оглед правната квалификация на иска и съобразно въведените, за твърдяното от ищеца вписване на несъществуващи обстоятелства, факти. Въпросът удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, но не се явява обоснован допълнителния селективен критерий в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Отговор на същия е даден с цитираното от самия касатор ТР № 1/2002 г. по тълк.дело № 1/2002 г. на ОСГК на ВКС и колебание в съдебната практика - че взети решения от чужди на съответния правен субект, респ. на състава на компетентния за вземането им орган, лица,са приравними на невзети / липсващи / решения на този орган и извършеното вписване на обстоятелства, основано на такива решения е атакуемо с иск по чл.29 ал.1 пр.трето ЗТРРЮЛНЦ – за установяване вписването на несъществуващи обстоятелства. Съответствието на решението със задължителна съдебна практика изключва възможността за обосноваване на селективен критерий с бланкетно посочване на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Доколкото очевидната н е п р а в и л н о с т касаторът обосновава единствено с доводите си за н е д о п у с т и м о с т на въззивното решение / обсъдени по-горе за несъстоятелни / - твърдение само по себе си нелогично, като вътрешно противоречиво - не е доказано и основание за допускане на касационното обжалване по чл.280 ал.2 пр. трето ГПК. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение