Определение № 2563 от 11.09.2026 г. на ВКС по т. д. № 1041/2026 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответниците К. К. К. и Ж. М. К. чрез процесуален представител адвокат Б. Б. срещу решение № 1356 от 15.12.2025 г. по в. гр. д. № 1068/2025 г. на Окръжен съд - Варна, Търговско отделение, IV състав.

С въззивното решение е потвърдено решение № 4142 от 29.12.2022 г., поправено с решение № 1262 от 18.04.2023 г., двете постановени по гр. д. № 4571/2021 г. на Районен съд - Варна, в частта, с която са уважени предявените от Потребителна кооперация „С. К.“, ЕИК[ЕИК], [населено място] срещу К. К. К. и Ж. М. К. искове с правно основание чл. 12, ал. 2 ЗАЗ за осъждане на всеки от ответниците да заплати сума в размер на 23 875,65 лв., представляваща стойност на подобрения от засаждане на 2 426 броя ябълкови дръвчета в имот, представляващ нива с площ 15.319 дка, находяща се в землището на [населено място], местност „А. кочевото“, ведно със законната лихва от датата на исковата молба - 29.03.2021 г., до окончателното изплащане на задължението, както и в частта, с която са отхвърлени предявените от К. К. К. и Ж. М. К. срещу Потребителна кооперация „С. К.“ искове с правно основание чл. 9, ал. 3 ЗАЗ за заплащане на сума на всеки от двамата ответници в размер 2 956 лв. или общо 5 912 лв. - обезщетение за вреди, остойностени с разноските, необходими за изкореняване на засадените плодни дръвчета в имота, поради промяна на предназначението му без съгласие на арендодателя наследодател, ведно със законната лихва от датата на депозиране на насрещната искова молба - 18.05.2021 г., до окончателното изплащане на задължението. С въззивното решение К. К. К. и Ж. М. К. са осъдени да заплатят на Потребителна кооперация „С. К.“, ЕИК[ЕИК], [населено място] на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 3 128,26 лв., представляваща направени разноски в производството пред въззивната и касационната инстанции.

Касаторите правят оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в приложено към касационната жалба изложение релевират доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и ал. 2, предл. 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, като се позовава и на очевидна неправилност на съдебния акт:

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и да изложи мотиви относно всички релевантни доводи и възражения на страните, включително и относно доказателствата, които не кредитира? Представлява ли неизпълнението на това задължение нарушение на чл. 235, ал. 2 ГПК? – противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС No 1/1985 г., Tълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК, както и практиката по чл. 290 ГПК /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/; по този въпрос касаторите се позовават и на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

2. За да възникне задължение на арендодателя по чл. 12, ал. 2 от Закона за арендата в земеделието за заплащане на подобрения, необходимо ли е те да са извършени от арендатора по време на действието на арендния договор и със знанието и изричното съгласие на арендодателя? – касаторите поддържат, че въззивният съд е разрешил посочения въпрос в противоречие със задължителната практика на ВКС, според която задължение по чл. 12, ал. 2 ЗАЗ възниква само ако подобренията са извършени от арендатора, по време на договора и със съгласието на арендодателя, като липсата на който и да е от тези елементи изключва отговорността на арендодателя /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.

3. Представлява ли засаждането на трайни насаждения в арендуван земеделски имот промяна в начина на трайно ползване по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗАЗ и изисква ли такава промяна съгласие на арендодателя, когато се отразява върху ползването на имота след изтичане на срока на договора? – по посочения въпрос касаторите поддържат, че въззивната инстанция се е произнесла в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, а от друга страна формулираният въпрос има значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК/.

4. Следва ли при тълкуване на чл. 9, ал. 3 ЗАЗ понятието „ползване на земята“ да се разбира като „начин на трайно ползване“ съгласно номенклатурата по Наредбата за поддържане на КККР, и допустимо ли е без съгласие на арендодателя фактическо преминаване от начин на трайно ползване „нива“ към „овощна градина“? – касаторите излагат, че поставеният в т. 4 въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, доколкото засяга тълкуването на понятието „ползване на земята“ по чл. 9, ал. 3 ЗАЗ и неговото съотношение с уредбата на начина на трайно ползване по действащата кадастрална нормативна уредба.

Ответникът Кооперация „Потребителна кооперация С. К.“, ЕИК:[ЕИК], [населено място] /ищец в първоинстанционното производство/, чрез процесуален представител адвокат А. П. Х. оспорва касационната жалба и поддържа становище, че не са налице твърдените от касатора предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт, като излага следните доводи:

1/ Въпросът, посочен в т. 1 от изложението е изцяло относим към правилността на изводите на съда в резултат на обсъждането и кредитирането на събраните по делото доказателства, което подлежи на проверка в стадия за осъществяване на същинския касационен контрол, но не и при селекцията по допустимост на касационния контрол и съставлява оплакване за допуснати процесуални нарушения - касационно основание за неправилност, а не за допускане на факултативния касационен контрол.

2/ По формулирания по т. 2 от изложението въпрос касаторите не представят практика на ВКС, на която решението да противоречи; по този въпрос ответникът поддържа, че съдът се е мотивирал въз основа на кои доказателства по делото е приел, че подобренията са извършени именно в хода на действие на процесния аренден договор, а не по време на предходния; излага също, че оплакването по тази точка се отнася за възражение, което е нововъведено, тъй като не е предявено своевременно с отговора на исковата молба и за него е налице процесуална преклузия.

3/ По формулирания по т. 3 от изложението въпрос касаторите не представят практика на ВКС, на която решението да противоречи; касае се за въпроси, относими към правилността на въззивното решение, чиято проверка се осъществява в стадия на същинския касационен контрол; изрично в т. 3, раздел IV от договор за аренда № 77/27.03.2004 г. е постигнато съгласие, че арендаторът има право да насади трайни насаждения върху арендуваната земя, с оглед на което, оплакването е изцяло неоснователно.

4/ Посоченият в т. 4 от изложението въпрос не е нито от значение за изхода на конкретното дело, нито за формиране на решаващата воля на съда; касае правилността на обжалваното решение, както и възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд.

По отношение на твърдяното от касаторите основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК ответникът поддържа, че в изложението не е обоснована нито една от формите на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, очертани в т. 4 на Тълкувателно решение №1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.

Ответникът по касационната жалба излага и доводи за липса на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, тъй като същото не е очевидно неправилно.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от процесуалнолегитимирани страни в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея се излагат касационни основания по чл. 281 ГПК, а в приложеното към нея изложение се съдържат твърдения за наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 2 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и провери данните по делото, приема следното:

Въззивният съд е приел, че К. К. К. и Ж. М. К. са наследници на Б. Л. И. и въз основа на договор за доброволна делба на недвижими имоти от 11.05.2015 г., вписан в Службата по вписванията на РС - Варна, с акт № 55, том IV, дело № 1369/12.05.2015 г. същите са придобили право на собственост върху имот, представляващ нива с площ 15,319 дка, находяща се в землището на [населено място] в местност „А. кочевото“ с кадастрален № 115066, обособен в парцел № 66 от масив № 115 по плана за земеразделяне на землището на [населено място] – по 1/2 ид. част на всеки от тях на основание чл. 30, ал. 2 ЗС. Констатирал е, че за същия имот на 27.03.2004 г. между Б. Л. И. в качеството му на арендодател и ПК „С. К.“, [населено място] в качеството му на арендатор е сключен договор за аренда № 77/27.03.2004 г. с нотариална заверка на подписите рег. № 3887/17.06.2024 г. на А. А. - нотариус с район на действие Районен съд - Варна, № 316 в регистъра на НК, който договор е бил вписан в Службата по вписванията с акт № 37, том IX, рег. № 13941/07.07.2004 г., със срок 15 години. Съдебният състав е установил, че действието на договора за аренда е преустановено на 27.03.2019 г. по силата на т. 1, раздел IV от договора, като към този момент К. К. и Ж. К. вече са били придобили правото на собственост в качеството си на наследници на арендодателя, поради което по силата на чл. 17, ал. 1 ЗАЗ и т. 5 от раздел V от договора, същите са го заместили като страна, встъпвайки в неговите права и задължения. В договора за аренда имотът е посочен като нива, но видно от основното и допълнително заключение на изслушаната по делото комплексна съдебно-счетоводна и агротехническа експертиза, както и от заключението на тричленната съдебно-агротехническа експертиза, върху имота са засадени трайни овощни насаждения - ябълкови дръвчета.

За установяване дали тези насаждения са извършени от ищеца ПК „С. К.“ или от трето лице въззивният съд е обсъдил представените договор за аренда № 28/01.08.2002 г. с нотариална заверка на подписите рег. № 3675/01.08.2002 г. на А. А. - нотариус с район на действие Районен съд - Варна, № 316 в регистъра на НК, с който имотът, предмет на договора за аренда № 77/27.03.2004 г. е бил отдаден от арендодателя Б. Л. И. на „Интерфрукт К.“ АД, [населено място], и подписания на 27.03.2004 г. анекс № 2 към договора за аренда № 28/01.08.2002 г., с който действието на арендния договор е прекратено, като в т. 3 от анекса е предвидено, че арендодателят се задължава да заплати направените до момента разходи и остатъчната стойност на овощната градина до 31.12.2004 г.

Въз основа на посочените доказателства, както и на представените протокол от 13.05.2002 г. на комисия, назначена със заповед № 455/13.05.2002 г. на Кмета на [община], протокол от 18.06.2002 г. на комисия, назначена със заповед № 509/18.06.2002 г. на Кмета на [община], протокол от 04.07.2003 г. на комисия по заповед № РД 09-83/01.07.2003 г. на Директора на ОД „ЗГ“ – В., заповед № РД 12-41/21.10.2005 г. на Министъра на земеделието и горите и заключенията на горепосочените експертизи въззивната инстанция е приела, че арендаторът по договора за аренда № 28/01.08.2002 г. „Интерфрукт К.“ АД е засадил трайни овощни насаждения – ябълкови дръвчета. С протокола от 13.05.2002 г. е констатирано, че посочената овощна градина е със силни поражения на листната маса и пожълтяване на младите листа - от общо 308,824 дка засадени ябълкови дръвчета поразените вследствие на третиране на житен масив с хербицид са около 110 дка, като в тях се включват и тези от масив № 115 от КВС на [населено място]; в протокола от 18.06.2002 г. е констатирано, че вследствие на стихийно бедствие - пороен дъжд, буря и градушка, паднали на 17.06.2002 г. в землището на [населено място], е било засегнато горепосоченото овощно насаждение; въз основа на протокола от 04.07.2003 г. е предложено да бъде бракувано насаждението от ябълки в масив № 115, парцели от № 65 до 76 и от № 89 до 95 вкл. с площ от 110 дка в местност „А. кочевото“ в землището на [населено място] и със заповед № РД 12-41/21.10.2005 г. на Министъра на земеделието и горите е разрешено бракуването на посоченото насаждение.

След обсъждане на събраните доказателства и заключенията на горепосочените експертизи и проверените документи в ПК „С. К.“, [населено място] от вещите лица съдебният състав е заключил, че овощните насаждения в имота, предмет на договор за аренда № 77/27.03.2004 г., са били извършени от ПК „С. К.“, като с тях са заместени предшестващите насаждения, извършени в имота от арендатора по договора за аренда № 28/01.08.2002 г. - „Интерфрукт К.“ АД, които са били погинали поради засягането им с хербицид при третиране на съседен житен масив и поради природно бедствие. В тази насока въззивният съд е съобразил поетото от арендодателя Б. Л. с анекс № 2 към договор за аренда № 28/01.08.2002 г. задължение за заплащане стойността именно на тези насаждения, поетото с договор за аренда № 77/27.03.2004 г., т. 6, раздел IV от арендатора ПК „С. К.“ задължение да заплати от името на арендодателя Б. Л. дължимите разходи и остатъчната стойност на градините на „Интерфрукт К.“ АД, [населено място], до 31.12.2004 г., липсата на извършено от ПК „С. К.“ плащане, предявения от „Интерфрукт К.“ АД срещу Б. Л. И. иск за изпълнение на това задължение, който е отхвърлен с решение № 3114/12.07.2011 г. по гр. д. №14464/2009 г. на РС-Варна, 25 състав поради това, че дружеството не е доказало правопораждащите си твърдения, участието на ПК „С. К.“ в това производство като трето лице-помагач на страната на Б. Л. И..

За да направи извод, че ищецът ПК „С. К.“ в качеството му на арендатор има право да търси увеличената със засадените насаждения стойност на имота, въззивният съд е приел че са налице необходимите предпоставки: 1/ съществуващите в имота, предмет на договор за аренда № 77/27.03.2004 г., насаждения са засадени от ищеца ПК „С. К.“, в качеството му на арендатор; 2/ в т. 3 на раздел IV от договор за аренда № 77/27.03.2004 г. между страните е постигнато съгласие в имота да бъдат засадени трайни насаждения, т. е. налице е изискуемото по чл. 9, ал. 3 ЗАЗ предварително съгласие на арендодателя за изменение от арендатора на начина на трайно ползване на обекта на договора и за извършване на подобрения в него; поради това, че съгласието не е ограничено до определен вид насаждения, е приел, че арендаторът е имал възможност да засади имота с насаждения по негова преценка, които обаче не следва пречат на ползването на имота и да се отразяват на ползването му след изтичане срока на арендния договор. От съвместната преценка на всички доказателства съдебният състав е заключил, че овощна градина в имота, предмет на договор за аренда № 77/27.03.2004 г., е съществувала преди сключването на този договор, като целта на страните по него е била да бъде възстановено вече съществуващото и унищожено насаждение, т. е. арендодателят не се е противопоставил на засаждането на ябълкови насаждения в имота, а това е станало с негово съгласие. Възприел е направеното в решение № 129/12.05.2025 г. по т. д. № 1862/2023 г. на ВКС тълкуване на раздел IV, т. 4 във връзка с разпоредбата на чл. 9, ал. 3 ЗАЗ и уговорката на раздел IV, т. 3, че клаузата на раздел IV, т. 4 следва да се разбира в смисъла на чл. 2 ЗСПЗЗ, т. е. арендаторът да не променя предназначението на арендувата земя като такава със земеделско предназначение в земя с неземеделско предназначение, каквато промяна в случая не е извършена. Предвид изложените съображения въззивният съд е направил извод за неоснователност на възражението на ответниците /настоящи касатори/, че не е налице съгласие за изменение на предназначението на имота, предмет на договора за аренда, и че не е налице пречка за възникване на претендираното вземане на ищеца, както и извод за основателност на предявения иск по чл. 12, ал. 2 ЗАЗ, аналогична т. 9, раздел III от договора за аренда.

По отношение на дължимия размер на вземането въззивната инстанция е съобразила установените със заключението на тричленната съдебно-агротехническа експертиза обща стойност на имота, предмет на арендния договор, в който към момента на прекратяване на договора /27.03.2019 г./ са налице 2 426 броя ябълкови дръвчета - 64 602,20 лв., стойността на самия имот - 16 850,90 лв., поради което е заключила, че разликата между тези две стойности е увеличена стойността на имота - 47 751,30 лв., която сума се дължи от двамата ответници К. К. и Ж. К. съобразно частите, които всеки от тях притежава от имота, т. е. всеки от тях дължи по 23 875,65 лв.

Съдебният състав е посочил, че този извод на съда не се разколебава от показанията на разпитаните по делото свидетели Г. В. И. и А. Б. К., които е обсъдил поотделно и в тяхната взаимна връзка и се е аргументирал защо счита, че част от впечатленията на свидетелите са еднократни, а друга част не са преки и са изградени въз основа на твърдения на трети лица.

Предвид основателността на иска по чл. 12, ал. 2 ЗАЗ, предявен от ПК „С. К.“ срещу К. К. и Ж. К., въззивният съд е приел за неоснователни насрещните искове, предявени от К. К. и Ж. К. срещу ПК „С. К.“ по чл. 9, ал. 3 ЗАЗ.

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Доводът на касаторите за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по формулирания в т. 1 от изложението процесуалноправен въпрос е неоснователен, тъй като не е осъществен допълнителният селективен критерий на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и множество решения по чл. 290 ГПК /напр. решение № 55/03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, І т. о., решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 111/03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о. и други/, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. В конкретния случай въззивната инстанция в съответствие с константната практика е извършила преценка на относимите доказателства, произнесла се е по своевременно въведените възражения и релевирани доводи на страните. Несъгласието на касаторите – ответници и ищци по насрещните искове с установената фактическа обстановка и направените изводи не обосновават допускане на касационно обжалване на въззивното решение, а направените в тази насока оплаквания представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основания по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Предвид наличието на константна практика на ВКС по първия процесуалноправен въпрос, която не се налага да бъде променяна, не е осъществена и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Неоснователен е и доводът на касаторите за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд – Варна по втория формулиран материалноправен въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Касаторите поддържат, че въззивният съд е разрешил посочения въпрос в противоречие със задължителната практика на ВКС, според която задължение по чл. 12, ал. 2 ЗАЗ възниква само ако подобренията са извършени от арендатора, по време на договора и със съгласието на арендодателя, като липсата на който и да е от тези елементи изключва отговорността на арендодателя. В конкретния случай въззивната инстанция не е присъдила претендираните обезщетения при липса на предпоставките на чл. 12, ал. 2 ЗАЗ, а след обсъждане на представените доказателства поотделно и в тяхната взаимна връзка, възраженията и доводите на страните, е приела, че са налице необходимите предпоставки: съществуващите в имота, предмет на договор за аренда № 77/27.03.2004 г., насаждения са засадени от ищеца в качеството му на арендатор; налице е изискуемото по чл. 9, ал. 3 ЗАЗ и т. 3 на раздел IV от договор за аренда № 77/27.03.2004 г. предварително съгласие на арендодателя за изменение от арендатора на начина на трайно ползване на обекта на договора и за извършване на подобрения в него; арендодателят не се е противопоставил на засаждането на ябълкови насаждения в имота и това е станало с негово съгласие; арендаторът не е променил предназначението на арендувата земя като такава със земеделско предназначение в земя с неземеделско предназначение. Несъгласието на касаторите с направените от съдебния състав фактически и правни изводи не обосновава извод за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт, тъй като преценката дали установяването на фактическата обстановка съответства на представените доказателства и дали при обсъждане на доказателствата са спазени правилата на формалната логика не може да бъде извършена в производството по чл. 288 ГПК.

Доводът на касаторите за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по третия и четвъртия материалноправни въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК е неоснователен, тъй като не са осъществени допълнителните предпоставки на посочените разпоредби. От една страна, касаторите не са посочили на кои съдебни актове, постановени от ВКС, формулираният трети правен въпрос противоречи, а от друга страна, въззивният съд се е съобразил с даденото тълкуване на чл. 9, ал. 3 ЗАЗ и клаузата на т. 3 от раздел IV на договора от 27.03.2004 г., направено в решение № 129/12.05.2025 г. по т. д. № 1862/2023 г. на ВКС, ТК, Първо отделение, с което е отменено постановеното при първото разглеждане на делото от въззивната инстанция решение № 909/19.07.2023 г. по в. гр. д. № 1106/2023 г. на Окръжен съд - Варна в частта, с която след отмяна на решение № 4142/29.12.2022 г. по гр. д. № 4571/2021 г. на Районен съд - Варна, поправено с решение № 1262/18.04.2023 г., са отхвърлени предявените от ПК „С. К.“ срещу К. К. и Ж. К. искове с правно основание чл. 12, ал. 2 ЗАЗ и са уважени предявените от ответниците насрещни искове с правно основание чл. 9, ал. 3 ЗАЗ.

Предвид обстоятелството, че въззивното решение – предмет на настоящата касационна жалба, е постановено по реда на чл. 294 ГПК, направеното тълкуване на горепосочените разпоредби в решение № 129/12.05.2025 г. по т. д. № 1862/2023 г. на ВКС, ТК, Първо отделение, с което въззивната инстанция се е съобразила, както и липсата на посочена от касаторите противоречива практика на ВКС по релевирания четвърти правен въпрос, която да се налага да бъде уеднаквена, не е осъществена и допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В конкретния случай касаторът не се е позовал на съществуването на практика на съдилищата, която следва да бъде преодоляна, с оглед изменение на законодателството или на обществените условия.

Неоснователен е и релевираният от касаторите довод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Обжалваният въззивен съдебен акт не е очевидно неправилен, тъй като не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалваното решение като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване на това основание.

Предвид изложените съображения и липса на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1 и ал. 2, предл. 3 ГПК, настоящият съдебен състав счита, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Окръжен съд – Варна. С оглед изхода на спора, разноски на касаторите не се дължат. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника направените разноски за касационното производство в размер общо 600 евро – всеки един от касаторите по 300 евро.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение