Определение № 384 от 27.05.2015 г. на ВКС по т. д. № 2811/2014 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на Столична община /СО/ чрез адвокат Б. В. срещу решение № 507/13.03.2014 г. на Софийски апелативен съд /САС/, Търговско отделение, 9 състав по в.т.д. № 3905/2013 г. в частта му, с която е потвърдено решение на Софийски градски съд /СГС/, осъждащо СО да заплати на [фирма] сумата 500000 лв. по частичен иск от общо 905521.74 лв. – договорна неустойка за периода 01.04.2008 г. – 31.06.2008 г. по чл.17 ал.2 от договор от 16.06.2005 г. за неизпълнено задължение за доставка на 26193.86 тона твърди битови отпадъци, със законна лихва и разноски. В касационната жалба касаторът поддържа оплаквания за недопустимост, неправилност и необоснованост, а като основание за допускане на касационно обжалване – чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Ответникът по касационната жалба – [фирма] оспорва допускането на жалбата и същата по същество по съображения в писмен отговор. Претендира разноски. ВКС, ТК, първо отделение, като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките, визирани в чл.280 ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Изложените от касатора основания за допускане на касационно обжалване не попадат в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК, поради следните съображения: Безспорно е установено по делото, че между страните е сключен договор от 16.06.2005 г. въз основа на открита процедура за възлагане на обществена поръчка, по силата на който на [фирма] е възложено раздробяване, валиране и опаковки в специализирано съоръжение на твърди битови отпадъци /ТБО/ на територията на посочени в София райони, както и транспортиране на опакованите бали /чл.1/ срещу задължение на СО за заплащане при договорени цени, договорът е със срок до 30.06.2008 г. и възложителят СО се е задължил да транспортира до площадката на изпълнителя около 350 тона ТБО за денонощия, но не по-малко от 105000 тона годишно, респ. 26250 ТБО за тримесечие /чл.11 ал.3 от договора/ и при неизпълнение на това задължение, свързано с минималното тримесечно количество ТБО е договорено, че възложителят дължи на изпълнителя неустойка в размер на разликата между сумата, която би получил изпълнителя за опаковане и балиране на 26250 ТБО за три месеца и сумата, която му се дължи за реално извършената работа за периода /чл.17 ал.3 от договора/. Във връзка с изпълнението на така сключения договор пред СГС са предявени частични искове от [фирма] срещу СО за дължима неустойка по чл.17 ал.3 от договора за периода 01.01.2008 г. – 31.03.2008 г. и 01.04.2008 г. – 30.06.2008 г., като с искът за неустойка за първия период е предявена в съотношение на евентуалност и претенция с правно основание чл.79 ал.1 вр. чл.82 ЗЗД за суми, представляващи равностойност на извършен капиталов ремонт, разходи за ползваната инсталация и пропуснати ползи. Претенцията за неустойка за първия период /01.01.2008 г. – 31.03.2008 г./ е прекратена от СГС с оглед наличие на влязло в сила решение на СГС /от 19.11.2010 г./, отхвърлящо иск на [фирма] по чл.415 ал.1 ГПК за установяване обстоятелството, че СО му дължи 10000 лв. – частичен иск от общо 905521.74 лв. – договорна неустойка за периода 01.01.2008 г. – 30.03.2008 г. В това решение е прието, че процесният договор е бил прекратен по право преди исковия период на основание чл.89 ЗЗД. С оглед на това решение СГС е приел наличие на сила на пресъдено нещо /СПН/, но поради липсата на произнасяне от СГС по евентуално съединената претенция за вреди и пропуснати полза за същия период и отхвърляне молбата за допълване на първоинсстанционното решение в тази му част, в същата част решението на СГС е отменено от САС и делото е върнато на СГС за произнасяне по евентуално съединена претенция – в тази част решението на САС не е предмет на касационната жалба. За втория период на претендирана неустойка по договора – 01.04.2008 г. – 30.06.2008 г. – или за сумата 500000 лв. СГС е уважил иска със законните последици, а САС е потвърдил решението му, предмет на касационното обжалване. По основните доводи на СО за недопустимост на този иск, свързани с наличието на СПН с посоченото по-горе решение на СГС от 19.11.2010 г ., с което е отхвърлен иск на [фирма] по чл.415 ал.1 ГПК за установяване обстоятелството, че СО му дължи 10000 лв. – частичен иск от общо 905521.74 лв. – договорна неустойка за периода 01.01.2008 г. – 30.03.2008 г. САС е приел, че в настоящото производство съдът е длъжен самостоятелно да изследва действието на договора, сключен между страните за периода 01.04.2008 г. – 30.06.2008 г., респ. дали този договор е прекратен. Изложени са съображения, че СПН се разпростира върху съществуването или несъществуването на твърдяното или отричано право с белезите, които го индивидуализират и следователно в обективните предели на СПН се включват и фактите, очертани в хипотезиса на правната норма, от която правото произтича. За тези си доводи съдът се е позовал на съдебната практика на ВКС – р. № 89/11.07.2011 г. по т.д. № 716/2010 г., че мотивите на решението могат да съдържат констатации на съда, представляващи стъпки към крайния му извод, които констатации могат да са такива относно преюдициални правоотношения. Предмет на всяко едно от тези преюдициални правоотношения може да бъде отделен спор между страните, но те не следва да се приемат за обхванати от СПН, в какъвто смисъл е и ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС. Изключение от това правило е налице при преюдициално отношение, разгледано с въведен инцидентен установителен иск, което в настоящия случай не е налице. Именно с оглед липсата на предявен и разгледан инцидентен установителен иск при постановеното решение на СГС, отхвърлящо частичен иск за неустойка за предходен период /01.01.2008 г. – 30.03.2008 г./ САС е приел, както и СГС, че при предявения иск за неустойка за следващ период – 01.04.2008 г. – 30.06.2008 г., съдът е длъжен самостоятелно да изследва и прецени наличието или липсата на договорна връзка между страните като условие за претендираната неустойка. В изпълнение на това САС е приел, че договорната връзка между страните е съществувала в началото на тримесечието от 01.01.2008 г. до 30.03.2008 г., доколкото е налице друго влязло в сила решение на СРС от 07.10.2008 г. по гр.д. № 8731/2008 г., с което СО е осъдена да заплати на [фирма] сума за реално парично задължение по същия договор за периода м.януари и м. февруари 2008 г. Според САС правната връзка по процесния договор между страните е съществувала, а приетото от СГС в решението от 19.11.2010 г. относно нищожността на клаузата за неустойка по смисъла на чл.26 ал.1 предл.3-то ЗЗД – като противоречаща на добрите нрави и липсата на договорна връзка между страните с оглед невъзможността да се извършва сметосъбиране, поради откриване на сметището в С. /отмяна на кризисното положение в [населено място]/, което следва да се счита като основание за прекратяване на договор по право по чл.89 ЗЗД, при което отговорността на СО не може да бъде ангажирана, поради обективна невъзможност за изпълнение от СО не се обхващат от СПН, тъй като се явяват преюдициални по отношение на претендираното право на неустойка. Във връзка с обявеното кризисно положение за столицата и неговата отмяна е посочено, че не могат да бъдат възприети като основание за прекратяване на договора по право, тъй като предпоставката по чл.89 ЗЗД е погасяване на задълженията, поради невъзможност за изпълнение, а в настоящия случай тази невъзможност може да се изрази в липса на генерирани битови отпадъци, но такива са извозвани в друго депо, а не се твърди липсата им, за да се приеме невъзможност за неизпълнение. Относно твърдяната нищожност на неустоечната клауза са изложени съображения за необходимостта от извършване на конкретна преценка за всеки конкретен случай при основание за нищожност само при уговаряне на неустойката извън присъщите й обезпечителни, обезщетителни и санкционни функции, каквото в случая не е налице. Посочено е, че в случая неустойката има компенсаторен характер. Допускането на касационното обжалване /чл.280 ал.1 ГПК/ предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т.1-3 на разпоредбата. В настоящия случай в изложението си касаторът поддържа доводи за недопустимост на въззивното решение в обжалваната му част. Не са формулирани конкретни въпроси в тази връзка, а са изложени доводи във връзка с приетото от САС относно липсата на СПН на решението на СГС по частичния иск, конкретно за прекратяването на договора по право по чл.89 ЗЗД. Изложени са доводи, че обективните предели на СПН и конкретно дали СПН се простира върху релевантни факти само ако съответното правоотношение е било въведено за разглеждане с инцидентен установителен иск, както е приел САС или СПН обхваща съществуването, респ. несъществуването на правоотношението – предмет на делото. Според касатора с решението на СГС от 19.11.2010 г. е налице СПН относно развалянето на договора по право по чл.89 ЗЗД и с оглед обективната невъзможност на СО реално да изпълнява договора след отмяната на кризисното положение и въвеждане на предишния режим на отвозване, обработка и депониране на ТБО. При наличие на СПН по отношение на тези факти с решението на СГС, според касатора, които са предмета на спора и по настоящото дело, тези въпроси не могат да бъдат преразглеждани с предявен иск относно претендираната неустойка, тъй като при това преразглеждане се преразглежда отново въпроса за действието на договора и последиците от неговото изпълнение, респ. неизпълнение. Въпреки, че няма формулиран въпрос, всички изложени доводи могат да се обобщят, като касаещи обективните предели на СПН на решението, отхвърлящо частичен иск за неустойка по един договор с продължително действие за един период и има ли тази СПН действие по отношение на фактите, включени в предмета на спора относно претендирана неустойка по същия договор за друг период. Касае се конкретно дали е налице договор или той е прекратен, с оглед приетото в решението на СГС от 19.11.2010 г., че с отмяната на кризисното положение за столицата и отваряне на сметището в С. – връщане към стария режим на събиране на отпадъци, за СО е налице обективна невъзможност да изпълнява сключения договор /чл.89 ЗЗД/ като предоставя на изпълнителя уговорените ТБО за балиране /всички отпадъци се извозват на сметището в С./ и договора е прекратен по право. Приетото от САС относно липсата на СПН с решението на СГС от 19.11.2010 г. за съществуване на процесния договор между страните за последващ период, след постановяване на решението на СГС и наличието за основание за прекратяването му по право по чл.89 ЗЗД са преюдициални по отношение на претендираната неустойка и при липсата на предявен инцидентен установителен иск за същите, те не се обхващат от обективните предели на СПН, а следва да бъдат преценявани конкретно при предявени искове за неустойка за следващ период от договора. Само очертаното спорно право, индивидуализирано чрез основанието и петитума на иска е предмет на СПН, която се разпростира още и относно възраженията на право на задържане и прихващане /чл.298 ал.4 ГПК/. Мотивите на решението не се ползват със СПН. Приложените решения на тричленни състави на ВКС не са в противоречие с приетото от САС - и в тях се извежда извод за СПН върху правоотношения, въведени в предмета на делото с инцидентен установителен иск /р. № 378/28.07.2010 г. на ВКС по гр.д. № 148/2009 г./. В този смисъл е и приетото в т.18 от ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС. Доколкото релевираните факти във връзка със съществуването, респ. прекратяване по право на правоотношението по договор от 16.06.2005 г. към периода 01.04.2008 г. – 31.06.2008 г., за който се претендира неустойка, не са предмет нито на инцидентен установителен иск, нито на възражения на право на задържане и прихващане /чл.298 ал.4 ГПК/, те не се обхващат със СПН от мотивите на решението на СГС от 19.11.2010 г. С оглед на изложеното няма основание да се приеме наличие на вероятна недопустимост на постановеното решение на САС в обжалваната му част, за което съдът следи служебно /т.1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС/ или разрешаване на въпросите във връзка с обективните предели на СПН при отхвърлен частичен иск /изведени от доводите на касатора/ в противоречие със задължителната практика на ВКС, посочена от касатора или служебно известна. С оглед на изложеното, настоящият състав на ВКС счита, че касационната жалба не попада в приложното поле на чл.280 ал.1 ГПК и не следва да се допуска касационно обжалване по нея на решението на САС обжалваната му потвърдителна част. На основание чл.78 ал.3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по жалбата направените и поискани разноски в размер 19000 лв. адвокатски хонорар /договор за правна защита и съдействие, списък по чл.80 ГПК и преводно нареждане/. Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, съдът: