Определение № 308 от 12.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1187/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 802 от 29.01.2020 г. по в. гр. д. № 1190/2019 г. на Софийски градски съд е отменено решение № 504952/09.10.2018 г. по гр. д. № 7177/2016 г. на Софийски районен съд и е отхвърлен предявеният от Б. С. С. срещу „Елпром ЕМС“ АД отрицателен установителен иск - че ответникът не е собственик на обозначени в зелен цвят на скица № 1 / л. 181 от делото на СРС / към приетото по делото заключение на съдебно-техническа експертиза ПИ № .... и ПИ № ...., с обща площ от около 900 кв. м., включени в УПИ .... от кв.... по плана на [населено място], местност „В.“, попадащи в ПИ с идентификатор ....

Въззивният съд е приел, че ищецът Б. С. С. има правен интерес от предявяване на отрицателния установителен иск, тъй като се позовава на изтекла в негова полза придобивна давност върху спорните имоти.

Прието е, че ответникът „Елпром ЕМС“ АД е собственик на спорните имоти № .... и № ...., представляващи реална част от УПИ .... от кв.... по плана на [населено място], местност „В.“, поради което предявеният срещу него отрицателен установителен иск е неоснователен. Още с дворищнорегулационния план от 1959 г. процесните имоти № .... и № .... /тогава имоти № .... и № .... от кв..../ са загубили самостоятелния си статут, тъй като са били включени в по-голям парцел. Това положение се запазва и с последващия план от 1998 г., който действа и понастоящем. По силата на дворищната регулация от 1959 г. двата имота пл. № .... и № .... са били отчуждени и придадени към имота на ДИП „Лакпром“ в парцел ...., кв. .... Имоти № .... и № .... са част от терен с площ от 87 427 кв. м., застроен с промишлени сгради, за който е съставен АДС № 11497/25.08.1987 г., поради което те са имали характер на частна държавна собственост. Имотите са били предоставени за управление на Балканкар ЗПДЕА „Г. К.“. С РМС № 125 от 25.11.1993 г. на основание чл.17, ал.2 ЗППДОбП /отм./ държавна фирма „Балканкар“ е преобразувана в „Балканкар-холдинг“ ЕАД и в търговски дружества с държавно имущество, съгласно приложение № 2, които поемат активите и пасивите на държавната фирма. Едно от тези дружества е „Балканкар ЗПДЕА Г.К. София“ ООД, Регистрацията на това дружество е обнародвана в ДВ, бр.55/16.06.1995 г. С решение от 03.07.1996 г. по ф. д. № 29780/1996 г. на СГС, обнародвано с ДВ, бр.102/05.11.1997 г., „Балканкар ЗПДЕА Г.К. София ООД“ е преобразувано в „Балканкар ЗПДЕА Г.К.“ АД. С нотариален акт № .... г. „Балканкар ЗПДЕА Г.К.“ АД е продало спорния имот на ответника „Елпром Емс“ АД, като част от УПИ ...., кв..... по плана от 1998 г. Въз основа на тази продажба собствеността на имотите е преминала върху ответника.

Възражението на ищеца за придобиване на имотите по давност е прието за неоснователно. Забраната на чл.86 ЗС за придобиване по давност на държавен имот не важи от момента, в който имотът е включен в капитала на „Балканкар ЗПДЕА Г.К. София“ ООД. Въззивният съд свързва този момент с обнародване в ДВ на решението за регистрацията на дружеството на 16.06.1995 г. Към този момент е действала обаче забраната на чл.59 ЗТСУ /отм./ за придобиване по давност на реални части от дворищнорегулационни парцели. С влизане в сила на ЗУТ на 31.03.2001 г. придобивната давност върху процесните имоти е могла да започне да тече по силата на правилото на чл.200, ал.1 ЗУТ, тъй като двата имота отговарят на изискванията за образуване на самостоятелен УПИ. Владението на ищеца върху тези имоти обаче е било обезпокоено през 2006 г., когато праводателят на ответника съборил ограда и засипал имотите с камъни, а от своя страна ищецът хвърлял камъни срещу работниците, наети от праводателя на ответника, за което бил предупреден с протокол от 26.04.2006 г. на МВР да не се саморазправя. След като владението е поддържано с насилие и е оспорвано с насилие, то не е спокойно. Отделно от това на 27.07.2007 г. ответникът е бил въведен в имотите от съдебен изпълнител по изпълнителен лист от 26.06.2007 г., издаден по дело № 12847/2007 г. на СРС, 61 с-в. С този въвод както владението, така и придобивната давност на ищеца, са били прекъснати на основание чл.116, б.“в“ ГПК. При съставяне на протокола за въвод ищецът не е бил заварен в имота и той не е противопоставил свои права на ответника, нито впоследствие е предявил иск по чл.416 ГПК /отм./. Извършеният въвод е бил демонстриран пред ищеца, тъй като имотът е бил засипан със строителни материали от ответника и така той е поддържал установеното владение. След подаване на исковата молба по настоящото дело на 09.02.2016 г. давност не тече. Затова ищецът не е владял необезпокоявано имотите за период от 10 г. през време, в което не е имало забрана да ги придобие по давност.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищеца Б. С..

Жалбоподателят поддържа, че въззивният съд се произнесъл по преклудирано възражение на ответника, направено едва във въззивната жалба, че през определен период от време е действала забраната на чл.59 ЗТСУ /отм./ за придобиване на имотите по давност. Счита, че придобивната давност е изтекла още преди ответникът да закупи имотите през 2007 г. Съдът не се съобразил със силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение, с което е бил отхвърлен предявеният от праводателя на „Елпром ЕМС“ АД срещу жалбоподателя иск по чл.108 ЗС. Не било оценено и значението на обстоятелството, че изпълнителните действия срещу жалбоподателя са били предприети по силата на заповед за изпълнение по чл.126, б.“ж“ ГПК /отм./ по гр. д. № 00625/2005 г. на СРС, 46 с-в, отменена като незаконосъобразна с определение № 413/28.03.2006 г. по ч. гр. д. № 951/2006 г. на СГС. Въвод във владение по нея, който е бил определен за 17.03.2006 г., не е осъществен. Счита, че за периода от 1993 г. до 2003 г. е изтекъл изискуемият 10 г. срок на придобивната давност. Но дори да се приеме, че държавната собственост върху имота е трансформирана в собственост на търговско дружество едва на 16.06.1995 г., то 10-годишната давност е изтекла на 16.06.2006 г.

В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните въпроси: 1. Влязло в сила съдебно решение по иск по чл.108 ЗС между страните има ли задължителна сила за всички административни и съдебни органи на РБ. Същото противопоставимо ли е както на трети лица, така и на наследниците на страните. Какво е съотношението между исковете по чл.108 ЗС и чл.124 ГПК, когато искът по чл.108 е отхвърлен спрямо ищеца с влязло в сила решение, а искът по чл.124 ГПК между същите страни и за същия имот е уважен спрямо него. Налице ли е колизия, тъй като се касае за един и същи имот и за същите страни;

2. Длъжен ли е въззивният съд да направи доклад по делото и разпредели доказателствената тежест между страните, когато с въззивната жалба се въвеждат за първи път нови основания, ненаправени в хода на първоинстанционното производство от страните;

3. По нововъведени за първи път възражения как се разпределя доказателствената тежест; следва ли съдът да разпредели доказателствената тежест и даде указания, следва ли да върне делото на първа съдебна инстанция за събиране на писмени и гласни доказателства;

4. Дължи ли произнасяне по настъпила преклузия по реда на чл.131 ГПК второинстанционният съд по направени за първи път пред него с въззивната жалба възражения и допустими ли са тези възражения, след като са преклудирани, или съдът служебно се произнася. Съдът следва ли да допусне, назначи и приеме служебно нова или допълнителна техническа експертиза по направени за първи път пред него нови възражения за приложението на чл.59 ЗТСУ /отм./, съгласно приетото в т.1 и т.3 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1–2013 г. на ОСГТК на ВКС, когато за тяхното приложение е допустимо да бъде приета експертиза;

5. ПИ № .... и ПИ № .... с обща площ от 900 кв. м. отговарят ли на изискването за обособяване на самостоятелен парцел или на самостоятелен УПИ с оглед преценката за наличие на забрани по чл.59 ЗТСУ /отм./ и чл.200, ал.1 и ал.2 ЗУТ за придобиване по давност на реални части от парцели или УПИ, като се съобрази и изменението на чл.59 ЗТСУ /отм./.

6. Когато второинстанционният съд е отменил невлязла в сила административна заповед за възстановяване по административен ред на владение върху недвижим имот, предприетите до нейното отменяване незаконосъобразни действия следва ли да се считат като действия, прекъсващи давността;

7. При направено възражение за прекомерност на адвокатския хонорар дължи ли произнасяне съдът как е уважил искането за този хонорар.

Ответникът в производството „Елпром ЕМС“ АД оспорва жалбата. Счита, че не са налице основания за допускането й до разглеждане по същество от ВКС.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за собственост, което е в обхвата на касационния контрол, независимо от цената на иска – чл.280, ал.3, т.1 ГПК.

Не са налице обаче поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Първият въпрос, свързан с формираната сила на пресъдено нещо на решение по иск с правно основание чл.108 ЗС, не е обуславящ по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС и по него не може да се допусне касационно обжалване. Жалбоподателят се позовава на решение от 27.10.1999 г. по гр. д. № 3738/1998 г. на Софийски районен съд, с което е бил отхвърлен предявен от „Балканкар ЗПДЕА „Г.К.“ АД срещу Б. него иск по чл.108 ЗС за признаване правото на собственост и предаване владението на сграда на [улица], находяща се в имоти № .... и .... от парцел ...., кв.... по плана на [населено място], местност „В.“. Това решение формира сила на пресъдено нещо между жалбоподателя и праводателя на ответника, но по отношение на друг имот – сградата, находяща се в имоти № .... и .... Предмет на настоящото дело е само земята, т.е. имоти № .... и № ...., които не са били включени в правния спор по предходното дело. Тези имоти не са обхванати от силата на пресъдено нещо на посоченото решение и затова не възниква съмнение в допустимостта на производството по настоящия иск за собственост. За да бъде обвързан съдът от силата на пресъдено нещо на влязло в сила решение е необходимо да има пълен обективен и субективен идентитет на двете дела – решение № 154 от 03.07.2018 г. по гр. д. № 4251/2917 г. на ВКС, IV-то г.о., решение № 133 от 14.03.2011 г. на ВКС по гр. д. № 2020/2009 г., I г. о., Решение № 142 от 30.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1471/2010 г., II г. о. и др., а в случая такъв идентитет липсва.

Въпроси № 2, 3 и 4 са свързани с оплакването в касационната жалба, че въззивното решение съдържа решаващ мотив, основан на преклудирано възражение /основание/ на ответника, направено едва във въззивната жалба - за наличие на забрана по чл.59 ЗТСУ за придобиване по давност на реални части от дворищнорегулационни парцели. По тези въпроси също не може да се допусне касационно обжалване, тъй като действията на въззивния съд не могат да се квалифицират като основаване на решението на преклудирано основание или възражение. Разпоредбата на чл.59 ЗТСУ в първоначалната ѝ редакция, преди изменението с ДВ, бр.34/2000 г., в сила от 01.01.2001 г., съдържа безусловна забрана за придобиване чрез сделка или по давност на реални части от дворищнорегулационни парцели. Разпоредбата е императивна и въззивният съд може да се позове служебно на нея, дори и без оплакване в тази насока във въззивната жалба – в този смисъл т.2 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. По делото е категорично изяснено, че процесните имоти № .... и .... са били реална част от парцел ...., кв.... по плана на [населено място], местност „В.“, утвърден със заповед от 22.04.1998 г., а преди това са били част от парцел ...., кв.... по плана от 1959 г. и част от парцел ...., км.... по плана от 1981 г. При това положение въззивният съд, който за първи път се позовава на императивната правна норма, не е бил длъжен да дава нови указания за разпределяне на доказателствената тежест, тъй като фактите, от които зависи прилагането на тази норма, са били изяснени по делото. Действията на въззивния съд са изцяло в съответствие с приетото в т.2 на посоченото тълкувателно решение, затова по поставените въпроси № 2, 3 и 4 не може да се допусне касационно обжалване.

Въпрос № 5 е свързан с изменението на чл.59 ЗТСУ ДВ, бр.34/2000 г., в сила от 01.01.2001 г., и аналогичната разпоредба на чл.200, ал.1 ЗУТ, според която реално определени части поземлени имоти в границите на населените места и селищните образувания могат да се придобиват чрез правни сделки или по давност само ако са спазени изискванията за минимални размери по чл.19. Зададеният въпрос е по-скоро фактически, затова не може да бъде разгледан в настоящата предварителна фаза по селектиране на касационните жалби. Освен това въпросът не е свързан с решаващ извод на въззивния съд. За да отрече възможността за придобиване по давност на процесните имоти от ищеца съдът е изложил три решаващи мотива – първо – че преди включването им в капитала на държавно търговско дружество придобивна давност не тече; второ – че при действието на първоначалната забрана на чл.59 ЗТСУ придобивна давност също не тече и трето – че макар след влизане в сила на ЗУТ да не действа забраната за придобиване по давност на процесните имоти, тъй като те отговарят на изискването за самостоятелен УПИ /чл.200, ал.1 ЗУТ/, осъществяваното върху тях владение не е било спокойно, а през 2007 г. е било и прекъснато с извършен въвод във владение по изпълнително дело между ответника и неговия праводател, а жалбоподателят, който е трето лице за това изпълнително производство, не е провел предвидената в ГПК защита. Въззивният съд е отрекъл придобивната давност след 2000 г. не с изменената разпоредба на чл.59 ЗТСУ и чл.200, ал.1 ЗУТ, а по съображения за смущаване на владението през 2006 г. / липса на един от признаците на владението – спокойно осъществяване на фактическата власт / и неговото прекъсване през 2007 г. с въвода във владение по изпълнително дело между ответника и неговия праводател, затова въпрос № 5 не е обуславящ по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК и по него не може да се допусне касационно обжалване.

Въпрос № 6 е свързан с прекъсването на придобивната давност и по-конкретно – дали давността се прекъсва с извършването на действия въз основа на заповед по чл.126ж ГПК /отм./ за възстановяване на нарушено владение, която впоследствие е отменена. На този въпрос има отговор в практиката на ВКС. В решение № 39 от 25.04.2016 г. по гр. д. № 3611/2015 г. на II-ро г.о. се приема, че заявяването на претенция по член 126ж ГПК/отм./, свързана с молба до районния съд за възстановяване на владение по административен ред, когато лицето е било лишено от владението на недвижим имот по насилствен или скрит начин, още повече ако тази молба е била отхвърлена, не води до прекъсване на течението на придобивната давност. По настоящото дело обаче мотивите на въззивния съд за отричане на придобивната давност не са свързани с воденото производство по чл.126ж ГПК /отм./, по което постановеното от районния съд определение е било отменено. Въззивният съд е изложил други мотиви - позовал се е на практика на ВКС във връзка със смущаването на владението, в контекста на данните по настоящото дело, че праводателят на ответника е предприел през 2006 г. действия по засипване на процесните имоти с камъни посредством багер и булдозер, при което била съборена ограда на ищеца / оспорване на владението с насилие /, както и действията на ищеца за поддържане на владението с насилие / замерял с камъни служители на собственика на имота /. Няма колебание в практиката на ВКС, че един от признаците на владението е спокойното упражняване на фактическата власт върху имота, като този признак липсва, когато владението е установено, поддържа се или се оспорва с насилие - решение № 376 от 12.03.2013 г. на ВКС по гр. д. № 260/2012 г., I г. о., решение № 216 от 28.10.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2182/2016 г., I г. о., решение № 178 от 9.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 7749/2013 г., I г. о. Въззивното решение изцяло съответства на тази практика на ВКС.

Посочената от жалбоподателя съдебна практика не може да обуслови допускане на касационно обжалване. Касационната жалба е подадена след измененията на чл.280 ГПК с ДВ, бр. 86/2017 г., поради което противоречието на въззивното решение с практиката на съдилищата вече не е основание за допускане на касационно обжалване. По тази причина не може да бъде обсъждано представеното от жалбоподателя решение по гр. д. № 3150/2017 г. на СГС, касаещо аналогичен спор за съседен имот, още повече, че по това дело не е имало данни за смущаване на владението на физическото лице, а именно това е решаващият извод, който е определил изхода на спора по настоящото дело. На следващо място - решение № 253 от 07.01.2014 г. по гр. д. № 1181/2013 г. на ВКС, I-во г.о. не сочи на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, защото се занимава с друг въпрос – за вида на установеното от ищците владение върху имот – частна общинска собственост и невъзможността да настъпят последиците на кратката придобивна давност за този имот. При отговора на този въпрос ВКС проследява забраната на чл.86 ЗС за придобиване на имоти – частна общинска собственост, както и спирането на придобивната давност с § 1 ДР на ЗИД ЗС. В настоящия случай след апортиране на процесния имот в капитала на държавно търговско дружество не съществува забрана по чл.86 ЗС и § 1 ДР на ЗИД ЗС. Неотносимо към спора по настоящото дело е и решение № 15 от 19.02.2016 г. по гр. д. № 4705/2015 г., което разглежда въпроса за правния интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за имот, актуван като държавен или общински. По настоящото дело след 1993 г. имотът е загубил държавния си характер и съдът се занимава с други въпроси – дали са били налице други пречки за придобиването му по давност. И на последно място – въззивното решение е в пълно съответствие с решение № 764 от 05.08.1991 г. на ВКС, I-во г.о., в което се приема, че поради забраната на чл.59 ЗТСУ /преди изменението от 2001 г./ не може да бъде предмет на възлагане в делбеното производство реално определена част от дворищнорегулационен парцел.

Жалбоподателят не е изложил мотиви във връзка с поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. В случая това основание не е налице, тъй като въпросите, които се поставят по настоящото дело, имат своето разрешение в практиката на ВКС и постановяването на решение по съществото на правния спор с нищо няма да допринесе за точното прилагане на закона и развитието на правото.

Не е налице и поддържаното основание по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност на съдебното решение, свързана с груби нарушения на закона и/или явна необоснованост, които личат от пръв прочит на решението, без навлизане в обсъждане на доказателствата по делото. Такава очевидна неправилност в случая не е налице.

И на последно място – седми въпрос е свързан с начина на определяне на разноските от въззивния съд. Този въпрос би могъл да се постави в производство по чл.248 ГПК, но не и в касационна жалба срещу въззивното решение.

При този изход на делото на ответника следва да се присъдят сторените разноски за касационното производство в размер на 1200 лв.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,