Определение № 3758 от 20.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3085/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от К. М. К., чрез адвокат Н. Ш., срещу решение № 468 от 05. 04 2024 г. по в. гр. д. № 69/2024 г. на ОС – Пловдив, 10 състав, в частта потвърждаваща решение № 260109 от 03. 07. 2023 г. на РС – Пловдив в частта, с която е отхвърлена претенция на К. М. К. по чл. 349, ал. 2 ГПК, за възлагане в негов дял на апартамент № *, с площ от 102, 99 кв.м., на етаж *, във вх.* на жилищен блок № *, находящ се в [населено място], [улица], ведно с прилежащ таван № *, с площ от 7, 31 кв.м., изба № *от 5, 56 кв. м., и съответните идеални части от общите части на сградата, нанесен като самостоятелен обект на собственост с идентификатор ***по КККР на [населено място] и е постановено делбата на описания жилищен имот да се извърши чрез изнасянето му на публична продан, на основание чл. 248 ГПК. Сочат се основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК за допускането му до касационно обжалване.

Подаден е отговор на касационната жалба от Е. Х. Р., чрез адв. Г. Д. Б., с който са развити съображения за липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Претендират се разноски за настоящата инстанция.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, за да се произнесе по наличие на предпоставките по чл. 280 ГПК, съобрази следното:

С влязло в сила съдебно решение е допуснато извършването на съдебна делба на процесния апартамент, останал в наследство от И. Г. Х., починала на 3. 05. 1999 г., между Е. Х. Р. (дъщеря на починалата от първи брак) – с дял 3/12 ид.ч., М. М. К. (дъщеря от втори брак с М. К. Г., поч. 2008 г.) – с дял 4/12 ид.ч., К. М. К. (син от втори брак с М. К. Г.) – с дял 4/12 ид. ч., Н. М. К. (дъщеря на М. К. Г. от първи брак) – с дял 1/12 ид.ч.

За да достигне до извод за неоснователност на възлагателната претенция на К. М. К. по чл. 349, ал. 2 ГПК, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че наследодателката И. Х., съпругът й М. Г. и двете им общи деца К. М. К. и М. М. К. живеели в [населено място], където И. Х. работила като лекар от 1. 03. 1979 г. В началото на 1999 г. И. Х. била оперирана по повод диагностицирано онкологично заболяване и, с цел лечението й да се наблюдава от нейна братовчедка проф. М., се преместила да живее в П., в процесния апартамент, нейна лична собственост, около седмица след операцията. Съпругът й М. Г. и децата М. и К. М. К. останали да живеят в С., но я посещавали всяка събота и неделя и през ваканциите. През пролетта здравословното състояние на И. Х. се влошило и тя настоявала децата да са при нея. Около 15. 04. 1999 г. децата дошли да изкарат пролетната ваканция с майка си и останали там до смъртта й, настъпила на 3. 05. 1999 г. След това съпругът й М. Г. и децата се преместили да живеят в апартамента в [населено място], където децата били записани на училище и завършили гимназия.

От правна страна съдът е приел, че не е налице предвиденото в разпоредбата на чл. 349, ал. 1, изр. 1 ГПК условие за уважаване на възлагателната претенция – към откриване на наследството съделителят да е живял в жилището. Приел е, че към смъртта на И. Х. синът й К. К., който е бил на десетгодишна възраст, е пребивавал в жилището, с оглед създалата се тежка житейска ситуация и волята на майка му да е с децата си в последните дни от живота си, но местоживеенето на децата и баща им е било в семейното жилище в [населено място]. Едва след смъртта на И. Х., семейството се преместило да живее в П..

Предвид неподеляемостта на жилището, съдът е приел, че делбата на същото следва да бъде извършена по предвидения в чл. 348 ГПК способ, чрез изнасянето му на публична продан.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят следните въпроси във връзка с основанията по чл.280, ал.1, т.1 ГПК:

1. „За критериите, при които следва да се приема, че е изпълнено законовото изискване съделителят да е живял в жилището при откриване на наследството.“

2. Поставя ли законът някакви допълнителни ограничения спрямо изискването „съделителят да е живял в жилището при откриване на наследството“ в хипотеза, при която липсва конкуренция на възлагателни претенции?

3. Допустимо ли е изискването „съделителят да е живял в жилището при откриване на наследството“ да се тълкува стеснително и да се преценява във връзка с причините за пребиваване в жилището?

4. Необходимо ли е съделителят, който иска да му бъде възложен делбения имот по реда на чл. 349, ал. 2 ГПК, да е живял конкретно определен период от време в жилището или е достатъчно да го е обитавал към смъртта на наследодателя?

5. Как направилият възлагателна претенция по чл. 349, ал. 2 ГПК следва да докаже твърдението си, че е живял с наследодателя към момента на откриване на наследството с оглед разминаване на свидетелските показания?

6. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички допустими и относими към предмета на спора доказателства в тяхната цялост и да формира изводите си след съвкупната им преценка, да разгледа всички доводи на страните, както и да изложи собствени мотиви?

Твърди се, че първите пет въпроса са разрешени в противоречие с решение № 166 от 4. 07. 2011 г. по гр. д. № 1390/2010 г. на ВКС, 2 г.о.

Противоречие не е налице.

В мотивите към ТР № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС, т. 7, е разяснено, че изискването на чл. 349, ал. 2 ГПК наследникът да е живял в жилището към смъртта на наследодателя предполага трайно фактическо състояние, което е продължително във времево отношение. Наследникът трябва да е установил пребиваване в имота с цел ползването му по предназначение. Доказването на това обстоятелство не може да почива на предположения, не може да се основава само на адресната регистрация, а трябва да е доказано пълно и главно с доказателства, установяващи, че наследникът е живял трайно в имота.

В посоченото от касатора решение № 166/04.07.2011 г. на ВКС, II г.о., е прието, че изискването на чл. 349, ал. 2 ГПК наследникът да е живял в жилището към смъртта на наследодателя предполага трайно пребиваване в жилището преди откриване на наследството, независимо от целта и причините за пребиваване.

Изводите на въззивния съд не противоречат на цитираната практика на ВКС със задължителен и незадължителен характер. Съдът е приел, че към смъртта на наследодателката съделителят К. М. К. не е живял в жилището, тъй като не е пребивавал там трайно и продължително. Жилището на семейството към смъртта на наследодателката е било в [населено място], където наследодателката и съпругът й работили, а децата ходили на училище. Преместването й да живее в П. е било с цел провеждане на лечение, като бащата с малолетните деца е останал да пребивава в С., където децата са посещавали училище, а съпругът е работил. Осъществяваните от бащата и децата посещения на наследодателката в жилището в [населено място] през почивни дни и ваканции, както и довеждането на децата в жилището в П., при майка им, от тяхната леля, в изпълнение на желанието на майката да са заедно в последните й дни, не са обстоятелства, сочещи на създадено фактическо състояние, което да е трайно във времево отношение. Това е станало, но по-късно същата година, след смъртта на наследодателката.

Не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по шестия въпрос. В съответствие с практиката на ВКС въззивният съд, като инстанция по съществото на спора и при съобразяване с правомощията си по чл. 269 ГПК, при извършването на преценка за основателност на възлагателната претенция по чл. 349, ал. 2 ГПК е обсъдил всички ангажирани по делото доказателства, установяващи релевантни за претенцията факти, обсъдил е всички твърдения, доводи и възражения на страните, касаещи тази претенция, изложил е собствени фактически и правни изводи, обективирани в мотивите към решението. Оплакването за необоснованост на фактическите изводи не може да се обсъжда в производството по чл. 288 ГПК, тъй като изисква преценка правилността на решението, каквато преценка е допустима само при допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Несъвпадението между тезата на касатора и изводите на въззивния съд не е основание за допускане до касационен контрол на въззивното решение.

Не е налице очевидна неправилност на решението по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката.

С оглед изхода на делото, касаторът К. М. К. следва да бъде осъден, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на Е. Х. Р. сумата 4500 лв. разноски за касационната инстанция, направени за заплащане на адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба.

Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,