Определение № 4271 от 22.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4113/2022 г.

Образувано е по касационна жалба от М. Р. Л. и К. Р. К., подадена чрез пълномощника им адв.С. М. - САК, срещу въззивното решение № 782 от 07.04.2022 г. по в. гр.д. № 10329/2021 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение от 23.03.2021 г. по гр.д. № 30759/2018 г. на РС – София признаване за установено по предявените от М. М. срещу М. Л. и К. К. искове с правно основание чл.108 ЗС, че ищцата е собственик на основание договор за покупко-продажба и реституция на недвижим имот с идентификатор *** по кадастралната карта и регистри, одобрени със Заповед №РД-18-40 от 20.07.2011 год. на Изпълнителния директор на АГКК, находящ се в [населено място], район В., с площ от 704 кв.м., и ответниците са осъдени да предадат на ищцата владението на гореописания недвижим имот. С решението на първостепенния съд ответниците М. Л. и К. К. са осъдени да заплатят на ищцата М. М. по искове с правно основание чл.59, ал.1 ЗЗД сумата от по 2 112 лв., представляваща обезщетение за времето от 15.05.2013 год. до 15.05.2018 год. Претендират разноски. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, с искане то да се отмени и предявените искове да се отхвърлят. С изложението по чл. 284, ал., т. ГПК се сочи наличието на основание за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК и чл.280, ал. 2, предл.второ ГПК- недопустимост. Ответната страна по касационната жалба-ищец в производството М. М. чрез пълномощника адв.Д. К. - САК, оспорва жалбата с писмен отговор, възразява за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване, евентуално по същество за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия, като прецени доводите на касастраните относно селекцията за допускане на касационното обжалване и възражения срещу това, и като съобрази ограниченията на чл. 280, ал. 3 ГПК за допустимост на касационното обжалване, намира следното: Касационната жалба в частта срещу въззивното решение по исковете по чл. 59 ЗЗД, следва да бъде оставена без разглеждане, защото въззивното решение по тях не подлежи на касационно обжалване. Исковете по чл.59 ЗЗД са предявени срещу всяка от двете ответници с цена на иска от по 2112 лв., при което касационното обжалване се явява недопустимо - арг. чл. 280, ал. 3, т.1 ГПК, тъй като цената на всеки иск е под прага от 5000 лв., и не е налице изключението по чл.280, ал.3, т.1 ГПК, защото тези искове нямат обуславящо значение за иска за собственост, а обратното. Касационната жалба на М. и К. Т. срещу въззивното решение по предявеният срещу тях ревандикационен иск с основание чл.108 ЗС, е допустима, отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК. Въззивният съд, аналогично на първоинстанционния съд, е счел предявения иск по чл.108 ЗС за основателен. Въззивният съд е приел с решаващите си мотиви, че по отношение на процесния имот е настъпил в полза на ищцата реституционния ефект по чл.1, чл. 2 и чл. 3 ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС за отчуждената част от процесния имот – за 616 кв.м., като за разликата до 684 кв.м. от отчуждената част „минава корекция на река“. По повод възражението на ответниците, че праводателят на ищцата Н. С. не е собственик на имот № *, който е продала на ищцата, въззивният съд е обсъдил събраните по делото писмени доказателства и заключение на съдебно-техническа експертиза, въз основа на които е направил извод, че е доказано в процеса че ищцата е придобила процесния имот пл.№ * - идентичен с ПИ с идентификатор *** по КККР, за който е отреден УПИ *, кв.32, от майка си Н. С. К. по силата на договор за покупко-продажба на 11.12.1975 год. по нотариален акт №94, т.97, дело № 18940/1975 год. на нотариус при СРС, а майка й съответно се легитимира като собственик на продадения имот въз основа на КНА № 161/1975 г. за собственост на основание наследство и давностно владение на празно дворно място, находящо се в [населено място]-Софийски, с площ от 830 кв.м., съставляващо имот пл.№ * от кв.33 по плана на [населено място]-В., при съседи: река, М. М. и В. К.. За този имот е установено, че е бил придобит в собственост от родителите на Н. С. /съответно баба и дядо на настоящата ищца/ - от С. Р. И. и Р. С. И. на основание чл. 25 от Закона против спекулата с недвижими имоти /отм./ и чл. 2 от Закона за уреждане правата на купувачи на недвижими имоти с частни договори – ДВ, бр. 171 /1947 год./ въз основа на доказателствената стойност на записка № 143, т. 44 от 05.08.1943 год. е бил вписан частен писмен договор от 03.02.1928 год., с който К. М. Ф., Й. М. Ф. и А. М. Ф. продават на С. Р. И. и Р. С. И. ливада, находяща се в землището на [населено място], местността „С.“, с площ от 830 кв.м., при съседи: река, от две страни Б. М. и Е. М.. След смъртта на С. Р. И. и Р. С. И., Н. С. се легитимира като техен единствен законен наследник, съответно и наследник по завещание на имуществото на майка си. Въз основа на съвкупната преценка на събраните писмени доказателства по делото и заключението по съдебно-техническата експертиза, въззивният съд е приел, че имотът, описан в записката №143, т. 44 от 05.08.1943 год., с която е бил вписан частен писмен договор от 03.02.1928 год., е идентичен с процесния недвижим имот. Съседни на процесния имот с предишен № * са имоти с предишни номера №№ * и *, за които други два имота събраните доказателства сочат да са на ответниците. Относно твърдението на ответниците, че са придобили процесния имот по давност преди отчуждаването му, като са присъединили и владението на тяхната майка В. М. Л., въззивният съд, въз основа на приложимата във времето нормативна уредба и уредените с нея забрани за придобиване на имоти по давност на незастроените недвижими имоти в границите на населените места, за които се е прилагал ЗСГ /отм./. – какъвто имот е бил процесният, и императивния характер на тези забрани за придобиване по давност на имоти, за прилагането на които въззивният съд следи и служебно- Закона за одобрение и приложение на общия градоустройствен пл а н на София от 1963 г., ЗРПВПВННИ, ЗГС/отм./, ЗТСУ/отм./ е приел, че изтеклият период от време от 1967 год. до 1973 год. –влизане в сила на ЗСГ, не е достатъчен за придобиване на имота по давност. В периода след отчуждаването на процесния имот до отмяната на отчуждаването е била налице и забраната по чл. 86 ЗС, при което релевантен е само периода след 30.09.1994 год., когато е влязла в сила заповедта за отмяна на отчуждаването, от когато не е съществувала правна пречка за придобиване на спорния имот при условията на чл. 79, ал. 1 ЗС. По това възражение на ответниците, въззивният съд, като е обсъдил другите събрани писмени доказателства, също и свидетелските показания, е приел, че те не сочат на установяване на трайна, явна и непрекъсната фактическа власт върху имота от страна на ответниците за периода след 1994 год. до края на м.май 2008 год., след като собственикът също, макар и спорадично, е упражнявал такива действия, и по делото не е установено владението на ищцата да е било отблъснато от ответниците /и тяхната майка/, и те да са владели имота явно, необезпокоявано и непрекъснато самостоятелно през горепосочения период, без собственикът М. Д. М. да е осъществявала действия по стопанисване на имота, а същевременно след м.май 2008 год. – когато ищцата е била лишена изцяло от достъп до имота и не е била допускана в него /действия поставящи началото на срока по чл. 79, ал. 1 ЗС/ до датата на подаване на исковата молба, предмет на настоящото производство /чл. 116, б. „б“ ЗЗД/ – 15.05.2018 год. очевидно не е изтекъл необходимия 10-годишен давностен срок по чл. 79, ал. 1 ЗС, и ответниците не се легитимират като собственици на процесния недвижим имот на твърдяното първично придобивно основание. За формирането на тези изводи въззивният съд е подложил на своя преценка показанията на двете групи свидетели, които е приел да си противоречат по отношение на факта коя от страните е упражнявала фактическа власт върху спорния имот през правнорелевантния период след 1994 г., като не е кредитирал показанията на свидетелите К. и А. и М., защото те нямали информация кога точно имотът, за който сочат, че е бил ползван единствено от ответниците, е бил ограден с телена ограда, същевременно и двете заявяват, че не са виждали в двора да е имало жив плет, въпреки че първата съобщава, че живее в [населено място] от 1963 год., а втората – от 37 години, поради което тези им показания са счетени за неясни и опровергани от писмените доказателства и показанията на другите свидетели К., В. и Д.. Като обосноваващи допускането на касационното обжалване, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени от ответниците следните въпроси като такива от значение за изхода на спора, и по които се твърди въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със сочена практика на ВКС, а именно: 1. Длъжен ли е въззивният съд в мотивите на решението си да обсъди всички относими и релевантни за спора факти и доказателства, както и да се произнесе по всички искания, възражения и доводи на страните, които са от значение за правилното решаване на делото ?; 2. Длъжен ли е въззивният съд да действа като инстанция по същество, като формира самостоятелни изводи от приетото за установено и да обоснове решението си върху приетите за установени обстоятелства по делото и закона ?; 3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички факти и доказателства поотделно и в тяхната съвкупност ? – твръди се противоречие по тези три въпроса въззивното решение е постановено в противоречие със задължителната практика на ВКС обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК, както и казуалната практика на ВКС обективирана в Решение № 55/03.04.2014 г. по търг.д. № 1245/2013 г. на I – т.о., Решение № 63/17.07.2015 г. по търг.д. № 674/2014 г. на II – т.о., Решение № 263/24.06.2015 г. по търг.д. № 3734/2013 г. на I - т.о., Решение № 111/03.11.2015 г. по търг.д. № 1544/2014 г. на II – т.о., Решение № 411/27.10.2011 г. по гр.д. № 1857/2010 г. на IV – г.о.; 4. При преценка на свидетелските показания, съдът длъжен ли е да вземе предвид начина, по който свидетелите са узнали правнорелевантните факти, способността и желанието им вярно да възприемат фактите и добросъвестно да ги възпроизведат в показанията си, тяхната заинтересованост? – твърди се по този въпрос противоречие с практика на ВКС обективирана в Решение № 141/11.10.2019 г. по гр.д. № 3719/2018 г. на I – т.о., Решение № 31/09.04.2020 г. по търг.д. № 355/2019 г. на I – т.о. и Решение № 800/22.03.2011 г. по гр.д. № 776/2009 г. на IV - г.о. Твърди се още, че въззивното решение е и недопустимо тъй като въззивният съд е потвърдил първостепенно решение, с което съдът се е произнесъл със свръх петитум съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК извън предмета, очертан от ищцата. Такова оплаксване са правили касаторите и с въззивната си жалба- че фактическите и правни действия на бабата и дядото на ищцата са ирелевантни за спора, защото ищцата с исковата си молба не се позовава на наследствено правоприемство като способ за придобиване на имота. Касационното обжалване не може да бъде допуснато по поставените от касаторите въпроси по следните съображения: Първите три въпроса в обобщен вид са относими към задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви в израз на решаващата си функция като инстанция по същество на спора, като обсъди в мотивите поотделно и в тяхната съвкупност всички допустими и относими към предмета на спора доказателства, както и всички заявени от страните доводи и възражения, като гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса, както е прието в посочената към тези въпроси задължителна и каузална практика на ВКС. Прегледът на мотивите на обжалваното решение не дава основание да се приеме тезата на касатора, че въззивният съд е процедирал в противоречие с посочената от касатора съдебна практика. Напротив, въззивният съд е процедирал в съответствие с нея, като е изложил и собствени подробни мотиви по установяване на фактите и формиране на свои правни изводи, взел е отношение по наведените с въззивната жалба оплаквания по спорните факти в предмета на доказване и по приложимото право, подложил е на оценка свидетелските показания и събраните писмени доказателства. Следва да се посочи и това, че предмет на фазата по селектиране на касационните жалби е въпросът дали въззивният съд е процедирал в съответствие със съдебната практика по приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, но не и въпросът дали фактическите констатации, направени от въззивната инстанция, съответстват на събраните доказателства - този въпрос касае правилността на решението, която може да се проверява само при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК. Ето защо не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане касационно обжалване. Поставеният четвърти въпрос се явява обуславящ извода на въззивния съд, доколкото решаващия извод на въззивния съд относно защитното възражение на ответницата за придобиване имота по давност от нейния праводател, е основан на преценка и на свидетелските показания. В трайната практика на ВКС, обективирана и в посочените от касатора решения на ВКС, е застъпено становището, че задължението на съда, свързано с мотивирането на фактически или правен извод, е да посочи защо приема показанията на определен свидетел за необективни или заинтересовани, при тази своя преценка, съдът е длъжен да изложи причините и фактите, довели го до този извод, в какво се изразява заинтересоваността на свидетеля било от изхода на спора, било от конкретните показания, свързани със страните, отношенията между тях, съответно относно възможността на свидетеля да възпришеме соченитеот него факти- с оглед възрастта му, физиологи чни особености и др. субективни и обективни обстоятелства, които са могли да способстват или попречат да възприеме посочените от него релеванти за спора факти. В случая въззивният съд е формирал мотивите си в съответсвие с тази съдебна практика, защото е подложил на преценка показанията на свидетелите в тяхната съвкупност и съобразно преценката им с другите доказателства по делото, вкл. и при съобразяване и на сочени от свидетелите на ищците данни кога са живеели в района на процесния имот. Предмет на фазата по селектиране на касационните жалби е въпросът дали въззивният съд е процедирал в съответствие със съдебната практика, но не и въпросът дали направеният извод, че следва да кредитира показанията само на един от двамата свидетели е правилен. Този въпрос касае правилността на решението, която може да се проверява само при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК. Ето защо не е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане касационно обжалване и по четвъртия поставен въпрос. Не се констатират при извършената служебна проверка също така нарушения, обуславящи вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение. Не е налице недопустимост поради произнасяне свръхпетитум, каквото оплакване правят касаторите. В съответствие с такова оплакване от тях във въззивната им жалба, въззивният съд е посочил в мотивите, че предметът на спора е очертан както от твърденията на ищцата с исковата молба, така и от възраженията на ответниците по нея, а последните са противопоставили възражения, че не са налице предпоставките за реституция, като твърдят, че процесният имот не е бил собственост на ищцата към момента на отчуждаването, а тяхна собственост на основание придобивна давност, текла в продължение на повече от 40 години /считано от 1967 год. – виж тяхна молба-становище от 01.02.2019 год. – на л. 162 – 163 от първоинстанционното дело/. Това оспорване от страна на ответниците задължава въззивния да го разгледа, което е сторено и въззивният съд, който правилно е преценявал по реда на косвения съдебен контрол, наличието на предпоставките за реституция в полза на ищцата по ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС- една от които кумулативни предпоставки е имотът да е собственост на лицето, което се позовава на реституционен ефект. Тази преценка съгласно задължителните указания, дадени с т.4 от Тълкувателно решение №6/2005 год. на ОСГК на ВКС, обхваща не само валидността, но и законосъобразността на административните актове с реституционен ефект, доколкото ответниците не са били страна в административното производство по възстановяване на собствеността по реда на ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС, инициирано от ищцата, поради което и издадената в нейна полза заповед на кмета на СО им е непротивопоставима. В практиката на ВКС е изяснено трайно, че предметът на делото се определя не само от твърденията на ищеца с исковата молба, но и от наведените от ответниците в отговора по нея възражения и твърдения за правноревантни факти, вкл. и оспорвания на правата на праводателите на ищеца при спор за собственост. При обсъждането на фактите и обстоятелствата по делото е без значение коя от страните твърди съответния правно релевантен факт и с процесуалните действия на коя страна той е доказан, за да признае или отрече претендираните права от насрещните страни, съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата за всички правно релевантни факти и да посочи кои факти намира за установени и кои намира за недоказани, също да обсъди и изявленията на страните, които имат значение за решението по делото (ср. Р № 127/05.04.2011 г. по гр.д. № 1321/2009 на ВКС, ГК, ІV г.о.). Касационното обжалване на въззивното решение по иска по чл.108 ЗС не следва да се допусне. При този изход на спора касаторите нямат право на разноски за касационната инстанция. На ответната страна касаторите дължат разноски за адвокат в размер на общо 500 лв. С оглед на изложеното Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК