Определение № 4236 от 16.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3766/2022 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Й. И. К. от [населено място], общ. А., в качеството на законен представител на малолетното дете М. Т. К., чрез адв. З. Х., срещу определение № 1649 от 06.07.2022 г. по ч. гр. д. № 1779/2022 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е потвърдено определение № 6072 от 04.06.2022 г. по ч. гр. д. № 2684/2022 г. на Пловдивския районен съд за оставяне без уважение молбата до съда за издаване на разрешение малолетното дете да извърши отказ по чл. 52 ЗН от наследството на баща си Т. В. К., починал на 13.02.2021 г. Жалбоподателката поддържа, че обжалваното определение е неправилно и необосновано, поради което иска отмяната му. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима - подадена е от легитимирано лице, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е изложил съображения, че имуществените права, за които е въведен разрешителен режим са императивно посочените в разпоредбата на чл. 130, ал. 3 СК. Според тази разпоредба забранени за самостоятелно извършване са разпоредителните сделки с недвижими вещи на детето, формалните сделки с движими вещи, с влоговете и сделките с ценните книжа. Сделките с тези права на детето трябва да бъдат извършвани само след получаване на разрешение от районния съд за всяко конкретно разпореждане. Анализът на съдържанието на чл. 130, ал. 3 СК показва, че имуществените права, за разпореждане с които се изисква разрешение от районния съд са изчерпателно изброени и в същите не се включва даването на разрешение за извършване на отказ от наследство, а във връзка с това и преценката дали същият ще бъде в интерес на детето и съпоставяне на пасивите и активите на наследодателя. Същевременно от разпоредбата на чл. 130, ал. 4 СК се обосновава нищожността на отказа от права, в това число на отказа от наследство (което несъмнено представлява съвкупност от субективни права, задължения и фактически отношения), когато той е извършен от ненавършило пълнолетие дете. В допълнение е посочено, че приемането на наследство от недееспособни лица е предмет на изрична уредба – чл. 61, ал. 2 ЗН, съгласно която те приемат наследството само по опис, която хипотеза обхваща и ненавършилите пълнолетие лица. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: 1.„Преценката за това дали отказът от наследство е в интерес на малолетния или непълнолетния наследник следва ли да се направи в производство по чл. 130, ал. 3 СК и обвързващо ли е определението на съда в това производство за районния съд по мястото на откриване на наследството, който по закон е компетентен да впише направения отказ, и 2. „Може ли този съд да извършва нова преценка с оглед интересите на детето и да откаже вписването на отказа в специалната книга на съда, въпреки даденото от компетентния съд разрешение за извършването на отказа в производството по чл. 130, ал. 3 СК“. Настоящият съдебен състав намира, че производството по настоящото дело следва да бъде спряно на основание чл. 292 ГПК с оглед образуваното тълкувателно дело № 1/2021 г. по описа на ОСГК на ВКС. Решението по последното ще има значение за изхода на делото пред настоящата инстанция, тъй като с него ще се даде тълкуване на въпроса: „Допустимо ли е ненавършило пълнолетие дете да направи отказ от наследство и представлява ли той отказ от права по смисъла на чл. 130, ал. 4 СК“. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,