Определение № 833 от 03.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2638/2020 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Ц. С. срещу решение №8842 от 27.122019г. по в.гр.дело №5923/2019г.на Софийски градски съд,отхвърил установителния иск на настоящия касатор по чл.422 ГПК за вземането му срещу ответника „Кнауф България“ЕООД, представляващо неизплатен остатък от 15 000 лева по договор от 19.04.2010г за правно обслужване ,което ищецът е осъществявал като адвокат и който остатък е формиран от непалетени по 500 лв. за всеки от месеците през периода м.02.2014г-м.07.2016г/т.е до прекратяване действието на договора за правно обслужване. Ответникът е заплащал по 1000 лева месечно, за което няма спор. Като е приел за установено от съдържанието на процесния договор от 19.04.2010г ,че е било договорено месечо възнаграждение за адвоката от 1500 лева, по възражение на ответника въззивният съд също така е приел ,че страните са изменили договора в тази част на 1000 лева месечно, което задължение ответникът е изпълнявал. Взет е предвид подписания от адв. С. стандартен договор/от адвокатски кочан/ с дата 02.12.2011г в който плащането по договора от 19.04.2010г е означено на по 1000 лв за месеците октомври и ноември на 2011г,както и обстоятелството ,че от този момент нататък безспорно страните са следвали същата практика в отношенията си, съответно на адвоката са заплащани и са приемани от него без възражения по 1000 лева на месец, а не по 1500 лева. Съдът е направил извод ,че документът от 02.12.2011г има характера и реквизитите на първичен счетоводен документ за цената на доставката/услуга/,но и обективира писменото съгласие на двете страни да изменят договора ,което се потвърждава и от извънпроцесуалното поведение на ищеца, приемал периодичните плащания в размер на 1000 лева, до прекратяването на договора през 2016г без никакви възражения.Поради представянето им извън срока по чл. 131 ГПК,по делото не са били приети като писмени доказателства аналогично оформени 38 бр.договори между страните за съответните месеци и въззивният съд съответно не е обсъждал тези доказателства.Приел е за относимо и достатъчно съгласно критериите на чл. 20 ,чл. 20 а, ал.2 ЗЗД поведението на страните във връзка с изпълнението на договора след м.12, 2011г до момента на прекратяването му ,за да достигне до извод ,че отразеното в договора от 02.12.2011г по съдържание е изменение на първоначално договореното. В приложеното към жалбата изложение се сочи основание по чл.280 ал.1т.3 ГПК и основание по чл. 280, ал.2 ГПК.Формулирани са два въпроса: 1.При подписан основен договор за абонаментно правно обслужване ,явявят ли се ежемесечно издадените от адвокатския кочан на адвоката „договори за правно обслужване“, в които е посочена платена цена за конкретен месец, анекс към основния договор ,у или същите представляват фактура /разписка за платена сума по основния договор. 2.При договори с периодични плащания и издаването на фактура, с посочване на сума различна от тази уговорена в договора, може ли да се приеме че е налице съгласие между страните за изменение на договора по отношение на неговота цена за конкретен период и/или за в бъдеще. Изтъква се чл. 280,ал.2 ГПК поради очевидна неправилност на решението. Поддържа се ,че даденото от въззивния съд тълкуване не отговаря на действителната воля на страните и не кореспондира с доказателствата. Застъпва се виждането,че въпросният бланков договор за правна защита и съдействие ,подписан от адвоката на 02.12.2011гочевидно неправилно се възприема като признание за цената на услугата,което не кореспондира със житейската,счетоводната и правната логика. Според изложението, този документ удостоверява плащане за двата посочени в него месеца и има харктер на разписка,че сумата е заплатена.Кредиторът може да приема и частично плащане. Отговор е постъпил от Кнауф България ЕООД ,чрез пълномощника адв. Н.К..Не са налице селективните предпоставки на чл. 280, ал.1 т.3 ГПК При установените и съответно изтъкнати факти е съобразена установената паркиката на ВКС ,че фактура или друг счетоводен документ може да замести друстранно подписано споразумение за увеличаване/намаляване размера на договорено възнаграждение. Съдът е съобразил и развитието на отношенията за целия процесен период,за да направи изводи за постигнато съгласие за изменение размера на първоначално уговореното .Съгласно изтъкната от ответната защита константна практика на ВКС, критериите по чл.20 ЗЗД за тълкуване включват и преценка на поведението на страните след сключване на договора /реш. № 102/2017г ,4-то г.о на ВКС, реш. № 30/2016г на 2-т.о ТК на ВКС .Претендират се разноски. След преценкаВърховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Формулиранитедва въпроса включват в условието си фактически предпоставки ,които не са обективирани в съдържанието на обсъждания от съда стандартен договор от адвокатски кочан от 02.12.2011г, затова са неотносими към решаващо произнесения по иска правен въпрос,който е свързан с тълкуване на договора: налице ли е изменение на първоначално слючения договор за правно обслужване от 2010г в частта за дължимото всеки месец възнаграждение на адвоката,осъществявал правно обслужване на дейността на дружеството. Неотносимо условие при формулирането на въпросите в случая е разглеждането на договора за правна помощ и съдействие от 02.12.2011г като разписка, издадена от адвоката. Това е така поради непопълването на тази част от бланката,която може да му придаде подобно значение. Попълненият текст „плащане по договор от 19.04.2010г“ е в раздела „договорено възнаграждение“ и по съдържание се свързва с него. Няма да доведе до друг решаващ извод съдържащото се в първия въпрос отграничаване на понятието за анекс към един договор, от фактурата или разписката, издадена във връзка с него .Както фактурата ,така и разписката са свидетлестващи документи, но те засвидетлстват и съответно могат да служат за доказване на различни обстоятелства.Изявлението на адвоката,направено в бланковия договор за правна помощ ,че договореното възнаграждение му е платено в брой от клиента, би имало значението на разписка /чл.77 ЗЗД/ В случая с приетия като доказателство бланков договор №25475/02.12.2011г подобно засвидетелстване липсва. Изявлението на адвоката е за размера на дължимото възнаграждение и е пряко свързано с договора за правно обслужване, сключен на 19.04.2010г/същият е цитиран/ Не е спорно значението на самия документ от счетоводна гледна точка. От решаващо значение за изменението на договора от 19.04.2010г, в случая е изявлението на кредитора /адвокат,страна по договор за правно обслужване/ по доставената услуга. Когато изявлението е направено от изпълнителя на поръчката до другата страна-доверител за дължимото възнаграждение по договора и това изявление съдържа благоприятна за длъжника промяна в месечния размер на вземането и съответно е прието от последния /за което приемане не се спори, а и извод може да направи включително от конклудентните действия по изпълнението в отношенията за напред /, съдът може да се направи извод за обвързващо страните изменение на договора ,за съгласието им касателно размера на месечното възнаграждение, по правилата на чл. 20 и чл. 20а, ал.2 ЗЗД Решаващите изводи на въззивния съд в тази насока не са очевидно неправилни и са съобразени с установената практика на ВКС /реш.№53 от 10.08.2010г по т.д №121/2009 на 2-ро т.о ВКС/ за правната оценка на първичните счетоводни документи ,издавани във връзка със счетоводната отчетност /фактура/, и за тълкуването на договорите /реш.№102/2017г, 4-то г.о на ВКС. След като документът не е разписка,която адвокатът е издал за получаване на сумите, а има характера на първичен счетоводен документ за това което следва да му се плати от насрещната страна по договора, като възнаграждение за съответния месец ,или месеци, по силата на основания договор с обслужвания клиет, съображенията на въззивния съд са в съответствие с констатнтото разбиране за значението на подобни документи. Предложената от защитата обосновка на основание по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК, при формулирани въпроси, които не отчитат решаващи фактически отлики ,изводими от съдържанието на самия документ и така игнорират признаци от решаващо значение при тълкуване на волята на страните съгласно чл. 20а, ал.2 ГПК / по който правен въпрос има последовтелна съдебна практика на ВКС / ,изключва допускането на въззивното решение до касационно обжалване. Предвид гореизложеното не е налице основание по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК по формулираните въпроси и не е налице основание по чл. 280 ал.2 ГПК Следва да се присъдят разноски ,установени в размер на 1194 лева. Ето защо Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.