Определение № 431 от 20.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 470/2022 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от Е. К. И., Н. К. И. и ЕТ „Е. Транс- Е. И.“ [населено място], чрез процесуалния представител адвокат Х. против въззивно решение № 108 от 8.11.2021г. по в.гр.д. № 400 по описа за 2021г. на Апелативен съд Бургас, с което е отменено решение № 29 от 18.06.2021г. по гр.д.№ 724/2020г. на ОС Сливен в частта, с която е отхвърлен предявения от „Уникредит Булбанк“ АД по чл.422, ал.1 ГПК и вместо това е постановено друго, с което е прието за установено че в полза на„Уникредит Булбанк“ АД съществуват вземания срещу солидарните длъжници Е. К. И., Н. К. И. и ЕТ „Е. Транс- Е. И.“ по договор за банков ипотечен кредит № 246 от 8.05.2008г., за които е издадена заповед № 260003 от 18.08.2020г. по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№ 592/2020г.на РС Нова Загора както следва: за сумата 62 630.49лв., главница по договора за кредит, ведно със законната лихва от 14.08.2020г., сумата от 1 516.05лв., възнаградителна лихва за периода 5.11.2018г. – 6.04.2019г. и сумата 4 854.52лв.,обезщетение за забава върху дължимата главница в размер на законанта лихва за периода 8.11.2019г. – 12.08.2020г., като е потвърден обжалвания акт в останалите обжалвани части и са присъдени разноски. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от „Уникредит Булбанк“ АД, чрез процесулания представител адвокат И., с който се оспорват нейната допустимост, поради липса на формулиран надлежен въпрос и основателност. Жалбата е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следните данни по делото: Въззивният съд е преценил предявения иск с правно основание чл.422 ГПК за основателен като е съобразил следното: Между страните е сключен договор за банков кредит на 8.05.2008г., по който Е. И. е кредитополучател, а Н. К. И. и ЕТ „Е. Транс- Е. И.“солидрани длъжници, за сумата от 82 400лв. със срок до 4.05.2033г. Между тях е водено т.д.№ 16/2016г.на ОС Сливен, по което с влязло в сила решение № 30 от 21.06.2017г. е отхвърлен иска, предявен от „Уникредит Булбанк“ АД с правно основание чл.422 ГПК с решаващ мотив за неравноправност на клаузата по чл.11.1.3 от Условията за усвояване, обслужване на кредита и изпълнение на задълженията по сключения договор за банков кредит, съгласно която годишният лихвен процент се определя като сбор от базов лихвен индекс /който към момента на сключване на договора е 6.449%/ плюс определена в договора надбавка /от 2.251%/. Неравноправността е свързана с това, че съгласно договора - базовият лихвен индекс може само да се повишава /при увеличаване на индекса SOFIBOR с 1 пункт/, но липсва реципрочна възможност за неговото намаляване. Отделно – въз основа на прието експертно заключение – съдът е счел, че през целия период на погасяване на кредита въпреки, че обективно не са настъпили предпоставките за промяна на базовият лихвен индекс, размерът на възнаградителната лихва е бил увеличен /над договорения 8.7%/ от банката и тя неправомерно /въз основа на собствени решения/ е надвзела суми, начислявайки наказателни лихви. След влизане в сила на така постановения акт, банката е преизчислила задълженията на кредитополучателя и е изготвила нов погасителен план, признавайки че е налице надвзета сума от 8 367.52лв.за периода 5.06.2008г. - 5.07.2017г. След 5.07.2017г. върху останалата по новия план непогасена главница от 65 967.14лв. е начислявана лихва от 5.73% за периода 5.08.2017г. – 1.08.2018г. и 5.381% за периода от 1.08.2018г. до 5.04.2019г. Въззивният съд е отговорил положително на спорния по делото въпрос дали към 7.11.2019г. /датата на изявлението на банката за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита/ са налице непогасени вноски, мотивирайки се с постигнатото между страните в договора съгласие размерът на възнаградителната лихва да е 8.7%, без да съществува възможност за отчитане на евентуално настъпило намаляване на индекса SOFIBOR. Въззивният съд не се е произнесъл по направеното от ответниците с отговора възражение за неравноправност на клаузата за определяне на дължимите лихви, а общо е посочил, че поради липсата на постигната договорка, не следва да се цени приетото заключение на допълнителната експертиза, която е отчела намаляването за процесния период на индекса SOFIBOR. Преценил е, че забавата плащанията е от м.03.2017г., предсрочната изискуемост е обявена на 7.11.2019г. и предявената претенция за главница от 62 630.49лв., ведно със законната лихва от 14.08.2020г./датата на предявяване на иска е основателна, както и за 1 516.05лв.възнаградителна лихва. Присъдена е и законната лихва за периода от 8.11.2019г. до 14.08.2020г. в размер на 4 854.52лв. Като нищожни въззивният съд е преценил клаузите по т.4.2 и т.4.3 от сключения договор поради неясния им характер и като е счел, че предвиждат припокриващи се санкционни лихви /неустойки/, който се начисляват върху лихви. Налице е анатоцизъм по смисъла на чл.10, ал.3 ЗЗД, който допустим само в отношения между търговци, каквито ответниците не са. Отделно е счел, че са нищожни и поради противоречие с добрите нрави. В представеното изложение, касаторът се позовава на основанията за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като поставя въпрос за задължението на въззивния съд да се произнесе по всички направени от страните възражения и изложени доводи, визирайки липсата на произнасяне по направеното възражение за неравноправност на клаузата по чл.11.1.3 от Условията за усвояване, обслужване на кредита и изпълнение на задълженията по сключения договор за банков кредит, въз основа на която е определена лихвата. Счита, че въззивният акт противоречи конкретно на решението по гр.д.№ 3082/2015г. на ІІ т.о., в което на поставен въпрос за нищожност на клауза, предвиждаща цената на финансова услуга, при промяна на пазарните тенденции, да може само да нараства, но не и да намалява е посочено, че отговорът е обусловен от преценката дали такава клауза отговаря на изискването за добросъвестност, по смисъла на чл.143, ал.1 от Закона за защита на потребителите. Според касаторите, въззивиният акт е в противоречие и приетото в решения по т.д.№ 663/2022г.на ІІ т.о., т.д. № 2852/2019г.на І т.о., т.д. №279/2019г. на ІІ т.о., т.д. № 2970/2018г.на І т.о. т.д.№ 739/2019г.на І т.о., т.д.№ 1011/2019г. на І т.о., т.д.№ 154/2016г. на І т.о., т.д.№ 1214/2018г.на ІІ т.о. В цитираните решения е прието, че конкретната формула за изчисляване на лихвата, съответно базовият лихвен процент, е съществен елемент от съдържанието на банковата сделка и изключва възможността да бъде едностранно променян от кредитодателя след сключване на договора. Когато на потребителя не е предоставена достатъчно конкретна и ясна информация как банката може едностранно да променя цената на предоставената финансова услуга и когато нейната методология не е част от кредитния договор, кредиторът не може да се счита за добросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза по смисъла на чл.143 ЗЗП. Съдът има служебно задължение да следи за неправноправни клаузи и липсата на произнасяне, при направено възражение, е достатъчно основание за допускане на касационно обжалване, на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по поставеният от касатора въпрос, касаещ задължението на въззивния съд да разгледа и да се произнесе по всички направени възражения. Евентуалната нищожност на клаузите за увеличаване на главницата чрез прибавяне на изтекли лихви и начисляване на възнаградителни лихви е въпрос от значение за изхода на спора, защото отговорът му може да рефлектира и върху извода за наличие на забава в плащането на дължимите суми. Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд