Определение № 571 от 29.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1234/2012 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат П.П. като процесуален представител на А. Д. С. от [населено място] срещу въззивното решение на Пловдивския апелативен съд /П./ от 04.V.2012г. по в.гр.д. № 1391/2011г. Ответникът по касационната жалба Г. Д. П. от [населено място] не е подал отговор по реда на чл.287 ал.1 от ГПК. Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима. По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното: С решението си от 04.V.2012г. П. по въззивни жалби и на двете страни е потвърдил решението на Пазарджишкия ОС от 14.VІІ.2011г. по гр.д № 457/2010г. в частта, с която А. Д.С. е осъден да заплати на Г. Д.П. 5000лв. обезщетение за неимуществени вреди за това, че в предаване „П.” по телевизия „С”, излъчено на 04.ІV.2009г., и в статия в бр.13/28.ІІІ.2009г. във в.”У.”, озаглавена „Зам.кметът А. С.: Джипът на Г.П. е убил Б.!” ответникът е изложил клеветнически твърдения, че ищецът е замесен и дори има участие в убийството на двете деца Р. и Х. Б., ведно със законната лихва, считано от 04.ІV.2009г., и с което са отхвърлени претенцията за разликата над 5000лв. до 26000лв., както и в частите, с които са отхвърлени останалите претенции за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди /в които части поради необжалването му въззивното решение е влязло в сила/. За да постанови решението в уважителната му част /по третия иск/, въззивният съд е приел за установено, че ответникът е изнесъл посредством публикацията в посочения вестник и в последващото телевизионно предаване неверни данни за ищеца – твърдение за извършено от него престъпление, като сам е признал, че казаното от него е възпроизвеждане на слухове. Конституционното право на гражданите да изказват мнение и да разпространяват информация не е абсолютно и неограничено – свободата на словото се разпростира до пределетие, след които вече се засягат други конституционни ценности – доброто име и правата на другите граждани; това ограничително основание е визирано в чл.10 т.2 ЕКПЧОС, изискващо пропорционалност между правото на обществото да получава информация и правото на отделния гражданин за ненакърнимост на честта и достойнството му; с оглед на това е противоправно действието на ответника, изразяващо се в разпространяването посредством посочените медии на твърдение за извършено от ответника престъпление, което е неистинско; прокламираната в чл.40 ал.1 КРБ свобода на печата и на другите средства за масова информация, свързана с правото на личността и на социалната общност да бъдат информирани по въпроси, представляващи интерес, не се включва възможност за разпространение на неверни данни, засягащи лични граждански и човешки права; поради това накърненото право на ищеца следва да се защити чрез обезвреда на причинените му с разпространението на клеветата вреди. В изложението на А. Д.С. по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи произнасяне от въззивния съд в хипотезата по чл.280 ал.1 т.3 ГПК /липсва практика/ и в противоречие с практиката на Европейския съд по правата на човека по въпроса „доколко защитата на правата и репутацията на публични личности, в частност политици, следва да ограничава правото на изявления по въпроси от обществен интерес, като се има предвид практиката на ЕСПЧ за стриктно тълкуване на ограниченията на свободата на словото, установени в чл.10 т.2 ЕКПЧОС”. Сочи се приетото в решение на ЕСПЧ по делото О. срещу А., че „границите на допустимата критика са по-широки, когато се касае за политик, действащ в качеството си на обществена фигура”, както и че „всеки политик има право на защита на репутацията си…, но изискванията за тази защита трябва да бъдат съпоставени с интереса от откритото обсъждане на политически въпроси”. Изложени са и съображения, че в атакуваното решение не се държи сметка за обществения интерес от търсене и получаване на информация по случая с убийството на сестрите Б.; че извън изнесените в медиите подробности за зверското престъпление общественият интерес бил допълнително провокиран и от невъзможността дълго време следствените органи да уличат конкретно лице като извършител на престъпното деяние, което провокирало съмнения у обществеността относно качеството и обективността на воденото следствие и довело до разклащане на доверието в органите на изпълнителната власт, което придало и политическа окраска на случая; обективен факт бил, че публичното обсъждане на различни версии относно механизма и авторството на престъплението започнало далеч преди изявленията на ответника и че независимо от осъдителната присъда по делото Б. и до ден днешен продължавали да се лансират версии за участието и на трето неустановено до момента лице – съизвършител или помагач и да се споменават различни имена на предполагаеми съучастници; както ЕСПЧ посочил в цитираното решение „касае се за границите на допустимия критицизъм в контекста на обществения дебат по политически въпрос от обща значимост”. ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваните въззивни решения. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/. В разглеждания случай по единствения поставен от касатора материалноправен въпрос въззивният съд не се е произнесъл. Това е така, тъй като решаващият извод на съда за доказаност на претенцията по основание /който само е предмет на оплакванията в касационната жалба/ не се основава на заключения, свързани със защитата на правата и репутацията на публични личности, в частност политици. В разглеждания случай установените по делото обстоятелства – че към момента на увреждането ищецът е бил областен управител, както и известността му като публична личност – бивш кмет и бивш зам.-министър – са взети предвид само във връзка с определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди съобразно общественият критерий за справедливост, предвиден с разпоредбата на чл.52 ЗЗД. С оглед на това и тъй като останалите релевирани в изложението съображения представляват основание за касационно обжалване по смисъла на чл.281 ГПК, което се подлага на преценка, ако касационно обжалване бъде допуснато, се налага извод, че не е налице основната предвидена в закона /чл.280 ал.1 ГПК/ предпоставка за допускане на касационно обжалване. По изложените съображения касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,