Определение № 2595 от 22.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 352/2025 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на адв. П.Х., пълномощник на ответниците З. С. И., Д. К. Н. и И. З. И., против решение № 166 от 09.08.2024г., постановено по в.гр.дело № 207/2024г. на АС-Бургас, в частта, с която е оставена без уважение частната жалба на адвоката против определение № 698/13.03.2024г. по гр.д. № 643/2021г. на ОС-Бургас. С последното окръжният съд, в производство по чл. 248 ГПК, е изменил решение №57/ 18.01.2024г. по гр.д.№643/2021г. в частта за разноските, като е намалил размера на присъденото по реда на чл.38, ал.2 ЗАдв адвокатско възнаграждение от 16 084,36 лева на 8 000 лева.

Частният касатор счита, че в обжалваната част решението е неправилно и иска отмяната му. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК обосновава допускането му до касационно обжалване с основанието по чл. 280, ал.2, предл.3 ГПК и тези по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като формулира въпроси, за които твърди, че са решени са в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за правилното прилагане на закона и за развитие на правото: 1. Изгубило ли е сила определение № 497/30.01.2024г. по ч.гр.д. № 5049/2023г. на І ГО на ВКС след постановяване на решението на СЕС от 25.01.2024г. по дело С-438/2022;

2. След постановяване на решението по дело С-438/2022г. при определяне на възнаграждението по реда на чл. 38, ал.2 ЗАдв, коя редакция на Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения съдът следва да ползва за ориентир-тази към датата на сключване на договора за правна защита и съдействие, респ. към момента на поемането на делото или тази към датата на устните състезания пред съответната инстанция;

3. Как следва да се определя правната и фактическа сложност на делото-в съпоставка с останалите дела от този тип/вид или в съпоставка с всички останали искови производство.

Ответникът по частната касационна жалба-КОНПИ, чрез процесуалния си представител, излага съображения за отсъствие на предпоставките за допускане до касационен контрол на решението в обжалваната от адв.Х. част и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на ІV ГО, като обсъди доводите на страните и взе предвид данните по делото, приема следното:

Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е от легитимирана страна в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение, в частта, имаща характер на определение.

За да се произнесе по предварителния въпрос за допустимостта на касационното обжалване, ВКС намира следното:

Първоинстанционният окръжен съд е бил сезиран от КОНПИ с мотивирано искане за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество от З. С. И., Д. К. Н. и И. З. И. на обща стойност 217 108,90 лева. Ищецът е заявил на два пъти частични откази от исковете-от първоначално предявения размер 217 108,90 лева до 160 422,29 лева и от 160 422,29 лева до 30 964,50 лева и ОС е прекратил производството в тези части. С първоинстанционното решение ОС-Бургас е отхвърлил изцяло искането за отнемане в полза на държавата от ответниците на незаконно придобито имущество на обща стойност 30 964,50 лева и е осъдил Комисията да плати, на основание чл. 38, ал.2 ЗАдв, на адв. Х.-процесуален представител на ответниците, адвокатско възнаграждение в размер 16 084,36 лева. В производство по чл. 248 ГПК Бургаският окръжен съд с определение № 698/13.03.2024г. е намалил присъденото в полза на адвоката възнаграждение от 16 084,36 лева на 8 000 лева, съобразявайки задължителния характер на решението на СЕС по дело № С-438/2022г., фактическата и правна сложност на делото, материалния интерес и извършените от адвоката процесуални действия по защитата.

За да потвърди първоинстанционното определение, въззивната инстанция е посочила, че предвид задължителното действие на решение С-438/22г, при приложението на чл.38, ал.2, изр.1 от ЗАдв, съдът не може да определи следващото се на адвоката възнаграждение съгласно размерите, определени в Наредба №1/2004г. на Висшия адвокатски съвет. Приел е, че предвидените размери нямат обвързващ съда характер, но могат да служат само като ориентир при определяне справедлив размер на адвокатско възнаграждение. Доколкото действието на договора за правна услуга е от момента на сключването му, вкл. когато се уговаря безплатна адв. защита, при определяне на адв.възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗАдв съдът е приел да ползва като ориентир редакцията на Наредба № 1/2004г. за МРАВ към момента на сключване на договора за правна защита, в случая – редакцията на Наредбата, съгл.ДВ, бр.68/2020г., тъй като договорът между ответниците и адвоката е сключен на 04.04.2022г. В същото време съдът е съобразил и фактическата и правна сложност на делото, вземайки предвид, че предмет на делото е мотивирано искане по ЗПКОНПИ (сега ЗОНПИ); отличава се със среден за този тип дела обем (1 290 листа), проведените 15 открити съдебни заседания, от които адв. Х. не се е явил само в първото, поради нередовно призоваване на част от ответниците; ангажираните писмени доказателства, назначените и приети множество съдебни експертизи (САТЕ, СТЕ, допълнителна СТЕ, повторна ДСТЕ, СИЕ и допълнителна СИЕ). Предвид това и с оглед защитавания материален интерес (217 109,90 лева преди отказа на исковете) въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че възнаграждение в размер 8 000 лева, дължимо на адвокат Х., е справедливо и обосновано-чл. 36, ал.2, предл.2 ЗАдв.

Съставът на ВКС намира, че при тези мотиви на въззивната инстанция не следва да бъде допускан касационен контрол на решението на АС-Бургас в частта, с която е оставена без уважение частната жалба на адв.Х. против определението № 698/13.03.2024г. по гр.д. № 643/2021г. на ОС-Бургас.

Въззивното решение в обжалваната част не е очевидно неправилно. При постановяването му не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила.

Първите два въпроса са без значение за крайния изход, тъй като съдът, с оглед решението на СЕС от 25 януари 2024г. по дело C-438/22, задължително за всички съдилища в РБ, на основание чл. 633 ГПК, не прилага Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Според практиката на ВКС, включително и тази, постановена след решението на СЕС, която е съобразена от въззивния съд, при произнасяне по искане за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗАдв съдът следва да съобрази фактическата и правна сложност на делото, материалния интерес и действително извършената адвокатска работа.

Обжалване не може да се допусне и по поставения трети въпрос. Съдебната практика на ВКС е категорична в становището си, че преценката на фактическата и правна сложност на делото се извършва от съда с оглед предмета на делото, вида и броя на предявените искове, броя на страните и тяхното процесуално качество, броя и вида на релевираните фактическите твърдения, оспорвания, възражения, наличието или липсата на отклонение от типичното развитие на гражданския процес, вида и обема на търсената съдебна защита, вида и броя на извършените процесуални действия. Преценката изисква съобразяване на доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай. Въззивният съд се е съобразил с тези правни разрешение. От друга страна наличието на съдебна практика по въпроса, ведно с липсата на обективна необходимост от промяната й, изключва приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Предвид изложеното не следва да се допуска касационен контрол на въззивното решение в обжалваната част.

Така мотивиран Върховният касационен съд, състав на ІV ГО