Определение № 12 от 06.01.2016 г. на ВКС по т. д. № 3531/2014 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 234 от 06.08.2014 г. по в. т. д. № 359/2014 г. на Варненски апелативен съд, с което, след отмяна на постановеното от Добрички окръжен съд решение № 9 от 20.01.2014 г. по т. д. № 231/2013 г., са уважени предявените от "", [населено място] срещу касатора-едноличен търговец искове с правно основание чл. 422 във връзка с чл. 415 ГПК за признаване за установено, че „” има изискуеми вземания към [фирма], [населено място] за сумата 40 221 лв. – получена по договор № 08150050/21.04.2009 г. за субсидиране изхранването на животни и птици от Националния генофонд и контролираната част от популацията през 2009 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 17.02.2012 г. до окончателното й изплащане, както и за сумата 11 555.63 лв. – законна лихва върху главницата за периода от 22.05.2009 г. до 15.02.2012 г., за които суми са издадени заповед за изпълнение № 71/17.02.2012 г. и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 548/2012 г. на Добрички районен съд. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо, както и че е неправилно на всички предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК основания. Оплакването за недопустимост на обжалвания акт е аргументирано с твърдението, че същият е постановен по непредявен иск, доколкото въззивната инстанция е приела, че исковата сума за главница е претендирана на основание чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 82 ЗЗД като обезщетение за неизпълнение на процесния договор, без да съобрази правната квалификация, дадена от първата инстанция в доклада по делото и поддържана от самия ищец в допълнителната искова молба, според която сумата се претендирана като връщане на част от престацията след разваляне на сключения между страните договор. Позовавайки се на задължителната съдебна практика – т. 4.а. от Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, като самостоятелно основание за недопустимост на въззивното решение касаторът посочва липсата на възможност за издаване на заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 417 ГПК за вземания, произтичащи от упражнено право на разваляне на договор и за вземания за законната лихва върху главницата за периода от датата на падежа до подаване на заявлението. В касационната жалба са развити подробни съображения и срещу изводите на съда по съществото на правния спор, като е изразено категорично несъгласие с тълкуването на релевантните към изпълнението на процесния договор клаузи. Освен това, се твърди, че въззивният съд не е обсъдил всички възражения срещу предявените искове, както и че не е отчел настъпилите в хода на процеса изменения в спорното правоотношение и по-конкретно, че не е взел предвид изтичането на срока на договора, водещо до неговото автоматично прекратяване и съответно – до невъзможност да се претендира обезщетение за неизпълнението му. Като релевантни за допускане на касационното обжалване, с позоваване на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени: материалноправният въпрос „Присъждането на обезщетение за вреди от твърдяното неизпълнение на договорно задължение в пълния размер на исковата претенция” и процесуалноправните въпроси: „ 1. Длъжен ли е съдът да реши поставения за разглеждане спор на предявеното основание, което освен това е и изрично определено; 2. Може ли въззивният съд да се произнесе по ново основание на иска, което не е било предявено с допълнителната искова молба и да присъди обезщетение за неизпълнение вместо претендираното връщане на даденото при разваляне на двустранен договор; 3. Може ли ищецът, след като не е оспорил доклада по делото, в който е посочен видът и основанието на търсената от него защита, впоследствие пред следващата съдебна инстанция, да заяви, че е търсил друга защита, с различен по основание иск от разгледания в предходната съдебна инстанция; 4. Може ли въззивният съд да приеме, че е предявен друг иск, а не този, по който се е произнесъл първоинстанционният съд по основание, след като последният с неоспорения доклад по делото изрично е посочил с какъв иск е ангажиран; 5. Длъжни ли са съдилищата на основание чл. 235, ал. 3 ГПК да отчетат промените в спорното правоотношение, настъпили след предявяване на иска до приключване на устните състезания в първа инстанция; 6. Прилага ли се правилото на чл. 235, ал. 3 ГПК в заповедното производство, ако новонастъпилото обстоятелство касае изискуемостта на вземането”. В подкрепа на заявените основания е представена следната съдебна практика: решение № 612 от 17.10.1995 г. по гр. д. № 390/95 г. на ВС, петчленен състав, решение № 178 от 13.05.2011 г. по гр. д. № 984/2010 г. на ВКС, ІІІ г. о. и определение № 118 от 24.02.2009 по ч. т. д. № 25/2009 г. на ВКС, ІІ т. о. Освен това, според касатора, в случая „не са налице основания за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417, т. 2 и т. 3 ГПК за вземания, основани на упражнено право на разваляне на договора, както и на законна лихва върху вземането за периода от датата на падежа до подаване на заявлението”, което представлява въпрос, решен в противоречие със задължителната практика – чл. 4.а. от ТР № 4/2013 г. на ВКС. Ответникът по касация – „”, [населено място] – не заявява становище по допускане на касационното обжалване. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. За да отмени първоинстанционния акт и да уважи предявените от „”, [населено място] срещу [фирма], [населено място] искове с правно основание чл. 422 във връзка с чл. 415 ГПК, въззивинят съд е счел за доказано неизпълнение на поетото от търговеца задължение по т. 3.3. от сключения с ищеца договор № 08150050/21.04.2009 г. за субсидиране изхранването на животни и птици от Националния генофонд и контролираната част от популацията през 2009 г., изразяващо се в намаление на уговорения брой животни от определен вид и порода без наличие на обективи причини (продажба на животните на трети за спора лица), поради което същият дължи предвиденото в т. 4.1. от договора обезщетение в размер на субсидията, съответна на намаления брой животни. Като неоснователно решаващият състав е преценил направеното в тази връзка възражение от ответника, че съгласно т.4.2. от договора отговорността му може да бъде ангажирана единствено при цялостно, но не и при частично (каквото е настоящото) неизпълнение на задълженията му по т. 3.3. Тълкувайки волята на страните по реда на чл. 20 ЗЗД, съдът е стигнал до извода, че клаузата на т. 4.1. е частен случай на отговорността по т.4.2. и включва намалението на задължителните за запазване бройки животни, които са извън допустимото такова за технологичен отпад и смъртност, уговорени в т. 3.3.2., като например отчуждаването им в полза на трето лице. Не е споделено и възражението на ответника, че исковата сума е недължима, тъй като в хода на процеса е настъпило прекратяване на процесния договор поради изтичане на уговорения в него срок. В тази насока съдебният състав е съобразил, че искът по чл. 422 ГПК се счита предявен от момента на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК – 17.02.2012 г., а към тази дата сроковете по чл. 3.3.1. не са изтекли. По отношение на 2-годишния срок за част от животните (овце и кочове) възражението е счетено за неоснователно по съображения, че тези животни са били отчуждени още преди изтичането му. Що се отнася до възражението, че изхранването на 15 броя бременни малакини се осъществява за периода на тяхната бременност, респ. за много по-къс период от посочения в договора, както и че по отношение на част от животните е валидна уговорката за допустимо намаление поради технически отпад и смъртност, същото е преценено като неоснователно, тъй като сам ответникът в уведомителното си писмо до Фонда е признал, че неспазването на декларирания брой животни по т.3.3. от договора се дължи на продажбата им, а не на други причини. Настоящият състав намира, че обжалваното решение следва да бъде допуснато до касационен контрол само частично. С оглед разясненията, дадени в т.4.а. от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, се налага извода за съществуваща вероятност въззивният акт да е недопустим в частта, с която съдът се е произнесъл по иска за признаване за установено вземането за сумата 11 555.63 лв. – законна лихва върху претендираната главница за периода от настъпване на падежа до датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК, доколкото в посочената задължителна съдебна практика е прието, че по аргумент от т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 28.12.2005 г. на ОСТК на ВКС, за този период не може да бъде издадена заповед за незабавно изпълнение. По отношение, обаче, на останалата част от обжалваното решение не е налице вероятна недопустимост, налагаща допускането на касационния контрол. На първо място, неоснователно е становището на касатора, че въззивната инстанция се е произнесла по непредявен иск, във връзка с което са и поставените от него процесуалноправни въпроси от № 1 до № 4. При определяне правната квалификация на претенцията съдът е съобразил твърденията в обстоятелствената част на исковата молба и в т. 9 от заявлението по чл. 417 ГПК, че претендираното вземане за сумата 40 221 лв. произтича от неизпълнението на задълженията по т. 3.3. във връзка с т. 4.2. от процесния договор, без да е твърдяно разваляне на същия. Несъответстващо на данните по делото е оплакването, че в доклада по чл. 146 ГПК съдът е приел за основание на претенцията чл. 55 във връзка с чл. 88 ЗЗД. Решаващият състав е счел, че иск за разваляне на сключения между страните договор е предявен едва с допълнителната искова молба, който, обаче, е преценен още от първата инстанция като недопустим и е оставен без разглеждане с определение, постановено в съдебно заседание на 10.01.2014 г. Следователно, в случая въззивният съд, упражнявайки правомощията си на инстанция по съществото на спора, е извел правната квалификация на предявения иск с оглед изложеното в обстоятелствената част на исковата молба, а не е предприел недопустимо изменение на основанието на претенцията и не е разгледал иск, с какъвто не е сезиран. Тъй като не е осъществена хипотезата на произнасяне по непредявен иск, не е налице и противоречие на въззивното решение с посочената от касатора съдебна практика по първите четири процесуалноправни въпроси. На второ място, не може да се счете, че съществува вероятност за недопустимост на обжалваното решение в частта за главницата и поради противоречието му с т. 4.а. от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС. Точно обратното – въззивният акт е в съответствие с тази задължителна съдебна практика. Доколкото исковата сума 40 221 лв. е претендирана не като вземане, основано на упражнено право на разваляне на сключения между страните договор, а като вземане, основано на неизпълнение на изрично поето с договора задължение, издаването на заповед за незабавно изпълнение за тази сума се явява допустимо и не противоречи на приетото в цитирания тълкувателен акт. Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и по останалите поставени в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси. Преди всичко, не може да се счете, че ксаторът е поставил конкретен материалноправен въпрос, по отношение на който да бъдат преценявани изискванията на чл. 280 ГПК. Становището му, че „присъждането на обезщетение за вреди от неизпълнение на договорно задължение представлява съществен материалноправен въпрос”, не покрива критериите за такъв въпрос, разяснени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Ето защо, същият изобщо не подлежи на обсъждане. Освен това, по отношение на този „въпрос” нито е заявено конкретно основание от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, нито е посочена релевантна съдебна практика. Що се отнася до двата процесуалноправни въпроса, свързани с приложението на чл. 235, ал. 3 ГПК, същите нямат характер на обуславящи изхода на делото по смисъла на разясненията по т. 1 от цитираното тълкувателно решение, тъй като са относими към правилността на направените от съда изводи. Следва да се отбележи също, че твърдението на касатора, че при решаването на спора от въззивната инстанция не са отчетени настъпилите в хода на процеса факти, свързани с изискуемостта на вземането, е изцяло невярно. Напротив, съдът е съобразил релевирания от ответника по иска факт на изтичане срока на договора, но е приел, че преценката относно срока следва да бъде извършена не към датата на подаване на исковата молба по чл. 422 ГПК, а към датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК. В мотивите на обжалвания акт се съдържат и конкретни съображения защо по отношение на предвидените в договора по-кратки срокове за някои от животните възражението на ответника е счетено за неоснователно. Както бе посочено вече, тези изводи на съда касаят правилността на постановеното решение, която не може да бъде предмет на настоящото производство и основание за допускането на касационния контрол. С оглед всичко изложено, настоящият състав намира, че касационното обжалване следва да бъде допуснато само по отношение на частта от атакуваното въззивно решение, с която съдът се е произнесъл по иска за сумата 11 555.63 лв., като в останалата му част – решението не следва да бъде допуснато до касационна проверка. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК