Определение № 3113 от 06.11.2025 г. на ВКС по т. д. № 1324/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, [населено място] против решение № 101 от 03.02.2025 г. по в. гр. д. № 2247/2024 г. на Варненски окръжен съд, потвърждаващо решение № 2172 от 10.06.2024 г. по гр. д. № 16691/2024 г. на Варненски районен съд, с което са отхвърлени предявените от дружеството-касатор срещу И. Я. И. от [населено място] искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че И. Я. И. дължи на „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД: сумата 8450.87 лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит № 2878627, сключен между „Уникредит Кънсюмър Файненсинг" ЕАД, Д. К. П. (кредитополучател) и И. Я. И. (поръчител), което вземане е прехвърлено от „Уникредит Кънсюмър Файненсинг" ЕАД на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД с договор за цесия от 21.07.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 15.08.2023г. до окончателното погасяване на задължението; сумата 675.32 лв., представляваща възнаградителна лихва за периода от 07.10.2017 г. до 21.07.2020 г.; сумата 2425.25 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 08.10.2017 г. до датата на подаване на заявлението в съда – 28.04.2023г., за които суми е издадена заповед № 419 от 02.05.2023г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 933/2023 г. на Шуменски районен съд, както и искове с правно основание чл. 79 ЗЗД за осъждане на ответника И. Я. И. да заплати на „Агенция за събиране на вземания" ЕАД: сумата 8450.87 лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит № 2878627, сключен между „Уникредит Кънсюмър Файненсинг" ЕАД, Д. К. П. (кредитополучател) и И. Я. И. (поръчител), което вземане е прехвърлено от „Уникредит Кънсюмър Файненсинг" ЕАД на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД с договор за цесия от 21.07.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 15.08.2023г. до окончателното погасяване на задължението; сумата 675.32 лв., представляваща възнаградителна лихва за периода от 07.10.2017 г. до 21.07.2020 г.; сумата 2688.96 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 08.10.2017 г. до датата на подаване на исковата молба в съда – 14.08.2023 г. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради допуснато нарушение на материалния и процесуалния закон. Изразено е несъгласие с извода на съда, че отговорността на ответника по предявените искове, в качеството му на поръчител по процесния договор за потребителски кредит, е погасена, тъй като към датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК е бил изтекъл срокът по чл. 147 ЗЗД. Според касатора, въззивният съд е приел за безспорно обстоятелството, че кредитополучателят и поръчителят по договора за кредит са уведомени за предсрочната му изискуемост на 20.04.2021 г., без обаче по делото да са ангажирани писмени доказателства, че именно на тази дата те са получили уведомлението за обявяването й. Като значими за допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. Следва ли да е проведено пълно и главно доказване, т. е. да се създаде сигурно убеждение у съда, че уведомлението, с което кредитът се обявява за предсрочно изискуем, е достигнало до знанието на длъжника преди подаване на заявлението по чл. 410 ГПК; 2. Върнатите като непотърсени писма (или с друг статус, различен от реалното получаване), с които е изпращано такова уведомление, считат ли се за надлежни доказателства, че изявлението на кредитора е стигнало до знанието на длъжника, от което да следва, че предсрочната изискуемост е надлежно обявена“. По отношение на така поставените въпроси се поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, без да са изложени конкретни аргументи. Ответникът по касация – И. Я. И. от [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на касационната жалба без уважение по съображения в писмен отговор от 03.06.2025 г. Претендира присъждане на разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. Варненски окръжен съд е съобразил, че: Предмет на първоинстанционното производство са предявени в условията на евентуалност искове, главните от които са за установяване дължимостта на вземания, за които е издадена заповед № 419 от 02.05.2023г. за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 933/2023 г. на Шуменски районен съд; Исковете са основани на настъпила предсрочна изискуемост на договор за потребителски паричен кредит № 2878627, сключен между „Уникредит Кънсюмър Файненсинг" ЕАД, с краен падеж 07.03.2026 г. Съдебният състав е посочил, че с оглед естеството на предявените искове в тежест на ищцовата страна е да докаже активната си материалноправна легитимация въз основа на договор на цесия; съществуването на валидно облигационно отношение между цесионера и ответника по делото, произтичащо от сключения договор за кредит; изпълнение на поетите от финансовата институция задължения по договора; осъществяване на всички предпоставки по договора, въз основа на които е възникнало правото й да обяви кредита за предсрочно изискуем, съответно обявяването му за такъв и размера на претендираното вземане. Счел е, че от събраните по делото доказателства е установено наличието на валидна облигационна връзка между цедента и ответника, в качеството му на поръчител; цедиране на вземанията по договора за кредит на ищцовото дружество и надлежно обявяване предсрочна изискуемост на същия в съответствие със задължителните указания в т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2013 на ОСГТК на ВКС. Като неоснователно е преценено оплакването на въззивника относно приетата от първоинстанционния съд за безспорно установена дата на уведомяване на кредитополучателя посочената в самата искова молба дата – 20.04.2021 г., както и оплакването за разместената доказателствена тежест. Посочил е, че предмет на заявлението по чл. 417 ГПК може да бъде само изискуемо вземане, което означава падежът му да е настъпил преди подаване на заявлението в съда, както и че искът по чл. 422 ГПК е продължение на заповедното производство, като в случая се твърди наличието на изискуемо вземане именно поради обявена на 20.04.2021 г. предсрочна изискуемост на задължението по договора за кредит. Взел е предвид, че приетата от първоинстанционния съд дата е посочена като такава от самия ищец – не само в исковата молба, но и в заявлението, което правнорелевантно твърдение на ищеца-заявител не е било оспорено от ответната страна и поради това не се налага разпределение на доказателствена тежест или събиране на доказателства, тежестта за представянето на които би била отново на ищеца, доколкото уведомяването на длъжника за предсрочната изискуемост на кредита е относимо не само към преценката за отговорността на поръчителя, но и към основанието на иска – наличие на изискуемо вземане на основание предсрочна изискуемост на кредита. С оглед неоснователността на исковете по чл. 422 ГПК поради погасена отговорност на поръчителя, като неоснователни са преценени и предявените срещу него в евентуалност осъдителни искове за същите суми. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Формулираните от касатора въпроси не отговарят на изискването по чл. 280, ал. 1 ГПК да са обуславящи за изхода на конкретното дело. Този извод произтича от обстоятелството, че въпросите не кореспондират с мотивите на обжалвания акт. Въззивният съд е приел за безспорно по делото, че кредитополучателят и поръчителят по процесния договор за кредит са били уведомени за обявяването на предсрочната му изискуемост на датата 21.04.2021 г., по съображения, че тази дата е посочена от самото ищцово дружество както в заявлението по чл. 417 ГПК, така и в исковата молба по чл. 422 ГПК, което негово правно релевантно твърдение не е било оспорено от ответника. Следователно, решаващият състав не е отрекъл принципно необходимостта от пълно и главно доказване на факта, че кредитополучателят и поръчителят са надлежно уведомени за обявяването на кредита за предсрочно изискуем, а е приел, че в конкретния случай такова доказване не е необходимо, предвид неоспорването на твърдяната от ищеца дата на уведомяване. Що се отнася до втория въпрос, същият изобщо не е бил предмет на обсъждане в мотивите на обжалваното решение. Именно поради обявяването за безспорна между страните (в доклада по делото) датата на уведомяване на длъжника и поръчителя по кредита за предсрочната му изискуемост, решаващият състав нито е указвал на ищеца необходимостта да ангажира конкретни доказателства за това, нито е преценявал представените такива. Поради отсъствието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, не подлежи на обсъждане поддържаното по отношение на тези въпроси основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Още повече, че същото е заявено бланкетно – с цитиране на разпоредбата на закона, без да е аргументирано наличието на формиращите го две кумулативни предпоставки (значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото), в какъвто смисъл са указанията в т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, касаторът следва да заплати на ответника по касация разноски за настоящото производство в размер на сумата 1500 лв. – адвокатско възнаграждение, чието уговаряне и заплащане в брой е удостоверено в представения договор за правна защита и съдействие № 378072 от 13.05.2025 г. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК