Определение № 50529 от 27.07.2023 г. на ВКС по т. д. № 1274/2022 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Заводски строежи ПС Пловдив“ АД срещу решение № 16/21.02.2022 г. по в. т. д. № 300/2021 г. на Апелативен съд Бургас, с което е потвърдено решение № 85/07.10.2021 г. по т. д. № 117/2021 г. на Окръжен съд Бургас за осъждане на касатора реално да изпълни конкретно изброени СМР по договор за строителство и покупко-продажба на недвижим имот, сключен с Г. А. Н., както и да заплати сума в размер на 19 950 лв. – неустойка за забава за периода 11.08.2020 г. – 21.12.2020 г., ведно със законната лихва върху търсената сума от датата на предявяване на иска.

В подадената от „Заводски строежи ПС Пловдив“ АД жалба се сочат касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че обжалваното решение е неправилно, тъй като въззивният съд погрешно е кредитирал твърденията на ищеца, че е налице продължение на договорения срок по предварителния договор до 30.12.2015 г. съгласно споразумение от 03.10.2013 г. Датата 30.12.2015 г. не може да се приеме за дата на изискуемост на главния дълг, тъй като между страните са налице влезли в сила съдебни решения, по които касаторът е осъден да заплати неустойка за периоди 31.12.2008 г. – 03.10.2013 г. и 03.01.2014 г. – 31.12.2015 г. С решенията е установено със сила на пресъдено нещо, че правото на акцесорна претенция е възникнало от деня, следващ крайната падежна дата, а именно 31.12.2008 г., от който момент касаторът е изпаднал в забава. Преклудирана е възможността да се твърди нещо различно относно началния момент на забавата. Въвежда се оплакване за необоснованост на извода, че уговореният в чл. 3, ал. 6 от предварителния договор срок е продължен до 31.12.2015 г. Този порок е в резултат от липсата на извършено тълкуване на споразумението от 03.10.2013 г. в неговата цялост. С него е установено, че изпълнителят е в забава, поради което дължи на възложителя неустойка, чийто размер се прихваща срещу продажната цена. Следователно налице е признание от ищеца Н., че падежът на задължението за изпълнение на строителството е настъпил и строителят е в забава именно от 31.12.2008 г. От този момент следва да се броят давностните срокове, а не, както е приел въззивният съд, седем години по-късно. Датата 31.12.2015 г. е релевантна единствено и само за определяне размера на дължимата неустойка. Със споразумението страните са уредили отношенията си, свързани с изпадането в забава на строителя, а не са предоговорили срока за реално изпълнение. В касационната жалба се навежда и довод, че съдът неправилно е приел, че петитумът на иска е ясно формулиран. Ответникът касатор изрично е възразил, че с исковата молба се претендира присъждане на неустойка за неизпълнение, а с допълнителната искова молба – неустойка за забава в нарушение на чл. 214 ГПК. Осъдителният диспозитив на първоинстанционния съд, потвърден от въззивната инстанция, не съдържа означение на главното задължение, за чието забавено изпълнение или пълно неизпълнение се присъжда неустойката. По дефиниция на закона неустойката обезпечава неизпълнение на едно задължение. Ето защо, ищецът е следвало точно да посочи правопораждащия факт, от който твърди, че произтича вземането му за неустойка като посочи за неточното изпълнение на коя главница се претендира тя. От касатора се заявава твърдение, че липсата на надлежна индивидуализация на спорното вземане е довела до постановяване на решение с непълен диспозитив.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК от касатора се поставят въпроси, които счита за обуславящи решаващите мотиви на въззивния съд, обективирани в решението. Въпросите са следните:

1. „От кой момент следва да се считат за възникнали притезанието за реално изпълнение на строителството, а оттам и вземането за неустойка за забава, изрично уговорена между страните?“

2. Относно преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо.

3. Относно процесуалното задължение на въззивния съд да разгледа и обсъди всички възражения и въпроси, посочени в становището на страните.

Твърди се постановяване на решението в отклонение от практика на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Отделно от това се заявява твърдение за постановяване на решението при очевидна неправилност, поради неадекватно приложение на правилата, свързани със силата на пресъдено нещо. Претендира се спиране на производството по настоящото дело до приключване на производството по т. д. № 1030/2021 г. на ВКС, образувано по предявен от Г. А. Н. иск за неустойка.

При изложените доводи в касационната жалба се формира искане за постановяване на акт, с който атакуваното решение да бъде допуснато до касационен контрол и отменено с присъждане на разноски.

От ответника по касация Г. А. Н. е подаден отговор, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Заявява се становище, че не са налице основания за селектиране на въззивното решение с цел осъществяване на контрол за законосъобразност. Първият въпрос е много общо формулиран, отделно даденото от въззивния съд разрешение не противоречи на практика на ВКС. Обстоятелството, че с постановени между страните съдебни решения е присъждана неустойка за периоди, предхождащи 30.12.2015 г. на основание други неустоечни клаузи, уговорени със същото споразумение, не налага различно от направеното от Апелативен съд Бургас тълкуване на уговорката в т. 3 от същото. Не са налице и посочените от касатора нарушения на съдопроизводствените правила. Оплакванията в тази насока са изцяло голословни, тъй като този въпрос не е поставен във въззивната жалба. Искането за спиране на производството по делото до приключване на производство по т. д. № 1030/2021 г. на ВКС се счита за неоснователно, тъй като спорът не е нито преюдициален, нито висящ, доколкото производството е приключило с определение от 12.04.2022 г. Претендира се присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което същата се явява процесуално допустима.

С атакуваното в настоящото производство решение е прието, че на 03.10.2013 г. между страните по делото е било сключено споразумение, което съдържа ясни и недвусмислени изявления /чл. 2.1 и 2.2/, с които страните са констатирали факти, свързани с изпълнението на предварителния договор от 21.03.2008 г. От една страна, съконтрахентите са установили в отношенията си, че строителят не е изпълнил задължението си да построи и предаде на възложителя купувач обектите в уговорения вид и срок, а от друга страна, те по един обвързващ ги съгласно чл. 20а и чл. 21 ЗЗД начин са се съгласили, че задълженията на ищеца по договора са изцяло погасени. За неоснователна е счетена тезата на ответника, че главното му задължение като изпълнител по договора за строителство, инкорпориран в предварителния договор от 21.03.2008 г., е погасено с изтичане на петгодишна давност, считано от първоначалния падеж на задължението - 31.12.2008 г., тъй като със споразумението от 03.10.2013 г. страните са уговорили изрично /чл. 3/ изменение на чл. 3, ал. 5 от предварителния договор, а именно изменение на срока за изпълнение – от 31.12.2008 г. на 30.12.2015 г. Въззивният съд е характеризирал процесното споразумение като спогодба, която представлява неразделна част от предварителния договор. С него страните са постигнали ново обвързващо ги съгласие относно крайния срок, до който следва да се изпълнят задълженията на строителя. С настъпването на новия падеж /31.12.2015 г./ е започнала да тече давност, която към датата 22.12.2020 г. /подаване на исковата молба/ е довела до прекъсване на давностния срок съгласно чл. 116, б. “б” ЗЗД. Съдът е формирал извод, че вземанията на ищеца, респ. задълженията на ответника да изпълни, не са погасени по давност. Във въззивното решение е прието за неоснователно възражението на ответника относно неясния характер на претендираната неустойка. Счетено е, че тя се претендира за забава, щом като ищецът твърди, че с ответника продължават да са обвързани от договор за изработка и търси реално изпълнение по него. Отделно, уговорката в чл. 3, ал. 2 от споразумението с дата 03.10.2013 г. не създава проблеми при възприемане на вложения в нея смисъл. При тези мотиви от състава на Апелативен съд Бургас е направен извод, че ответникът не е изпълнил точно в удължения срок задължението си да довърши и предаде на възложителя купувач собствените му обекти в сградата, поради което съгласно чл. 258 и чл. 261, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД претенцията на възложителя за реално изпълнение на договора е основателна. На основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД изпълнителят дължи и уговорената неустойка за забава в размер на по 150 лв. на ден за периода 11.08.2020 г. – 21.12.2020 г.

Молбата за спиране на настоящото производство до приключване на производството по т. д. № 1030/2021 г. на ВКС, I т.о. е неоснователна. По делото е било постановено определение № 200/12.04.2022 г., с което е сложен край на спора. В хода на исковото производство по соченото дело е прието, че касаторът „Заводски строежи ПС Пловдив“ АД дължи на Г. А. Н. неустойка за забава, уговорена в чл.3 от споразумение с дата 03.10.2013 г., в размер на 31 800 лв. за периода 09.04.2019 г. – 06.11.2019 г. Не се явяват изпълнени изискванията на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК да е налице висящо в същия или друг съд дело, решението по което ще има значение за правилното решаване на спора.

Не са налице твърдените от касатора основания за директен и факултативен достъп до касационен контрол на въззивното решение.

Соченото основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за директен достъп до касация е правно несъстоятелно. То се характеризира със самостоятелен фактически състав и предпоставя обоснован от касатора порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия от съда и страните. Такива пороци на съдебното решение са приложение на закона в противоположен смисъл, решаване на делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма, драстично нарушаване правилата на формалната логика и на основополагащи правни принципи. Подобни пороци на съдебния акт нито се обосновават от касатора, нито се констатират от настоящата инстанция. Доводите по тази част от изложението се отнасят до обикновена неправилност на мотивите, формирани от въззивния съд и представляват касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК.

Формулираният първи въпроси няма характеристиката на правен и не удовлетворява основния селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен с т. 1 от ТР № 1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като е хипотетично и неточно зададен. Отделно, сочената от касатора практика по приложението на чл. 84, ал. 1, изр. 1 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД е изцяло съобразена от въззивната инстанция. В процесната хипотеза решаващият състав е счел, че са осъществени и доказани предпоставките на чл. 92 ЗЗД относно възникване по силата на допълнително споразумение на задължение в тежест на касатора ответник да заплати обезщетение за своето забавено изпълнение не само в първоначално уговорения с предварителния договор от 21.03.2008 г. срок, но и в удължения с допълнителното споразумение от 03.10.2013 г. срок. Преценил е, че поради наличие на интерес и у двете страни от запазване на облигационната връзка е било подписано въпросното споразумение, което има характер на спогодба и анекс към основния договор, действително е и е породило своите правни последици. По силата на соченото споразумение страните са постигнали съгласие за разсрочване изпълнението на поетото от ответника задължение и са уговорили дължимостта на неустойка при наличие на последваща забава. При това разрешение въззивният съд изцяло се е съобразил с практиката на касационната инстанция по приложение на чл. 20а, ал. 2 ЗЗД и чл. 365 ЗЗД, обективирана в решение № 318/2004 г. по гр. д. № 1363/2003 г. на II г.о., решение № 74/2020 г. по т. д .№ 345/2019 г. на II т.о., 37/21 по т.д. № 3033/2018 г. на I т.о., решение № 50/2019 г. по т. д. № 1883/2018 г. на I т.о. на ВКС, според която съгласно принципа за договорна свобода и предвиденото в чл. 20а, ал. 2 ЗЗД договорите могат да бъдат изменени, прекратени, развалени или отменени само по взаимно съгласие на страните или на основания, предвидени в закона. При изменение на договора изменените клаузи стават част от съдържанието му. С договор за спогодба страните прекратяват съществуващ или избягват възможен спор чрез взаимни отстъпки. С договора за спогодба може да се прави пълен или частичен отказ от права, както и да бъдат поемани нови задължения за извършване на отстъпки, когато последиците им не могат да настъпят по силата на първоначалния договор, а е необходим допълнителен акт. Предмет на отстъпките са действително възникнали и непогасени или погасени по давност спорни права и задължения без оглед на изискуемостта им. В практиката и доктрината се приема, че спогодбата има не само декларативно и регулативно действие, но и конститутивно, тъй като с нея се изменя съществуващото правоотношение. Ето защо, несподелима е тезата на касатора, която стои зад поставения първи въпрос, че падежът на неговото задължение, въпреки подписаното на 03.10.2013 г. с насрещната страна споразумение, е останал непроменен, поради което релевираното от него възражение за давност е основателно. В допълнение следва да се посочи, че същият въпрос неуспешно е поставян и в предходни производства, приключили с влязло в сила решение поради постановяване на определения по т. д. № 1326/2022 г. на II т.о. и т. д. № 1030/2021 г. на I т.о. на ВКС, с които не е допуснато касационно обжалване.

Втори и трети въпроси също няма характеристиките на правни, тъй като по втори въпрос не са били изложени решаващи мотиви от страна на Апелативен съд Бургас, а трети въпрос е формулиран във връзка с наведеното в касационната жалба оплакване за нарушение на чл. 214 ГПК, което не е било поддържано пред въззивния съд. Следва да бъде посочено, че касационното производство не е средство за саниране на процесуални пропуски, допуснати от страните. Липсата на връзка между поставените въпроси и решаващите мотиви на въззивната инстанция мотивират извод за липса на предпоставките, които обосновават достъп до касация.

При изхода на делото пред настоящата инстанция и на основание чл. 81 ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени разноски в доказания по делото размер, а именно 2 458 лв. за адвокатско възнаграждение.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС