Определение № 2273 от 15.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 1741/2023 г.

взе предвид следното.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ответника „Сирма Приста“ АД срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд.

Ищецът ДА „Държавен резерв и военновременни запаси“ оспорва жалбата. Третото лице - помагач на страната на ответника „Първа инвестиционна банка“ АД изразява становище за отсъствие на предпоставките за допускане на касационно обжалване и неоснователност на жалбата.

По реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваните от ответника части, с които са частично уважени предявените искове по чл. 79, ал. 1, пр. 2 ЗЗД за заплащане на основание сключените между главните страни два договора за съхранение на държавни резерви и военновременни запаси на обезщетения за претърпени от ищеца загуби, произтекли от неизпълнението на задължението на ответника да съхранява, пази и опреснява предоставените за съхранение стоки.

Допускане на касационното обжалване се иска на основание чл. 280, ал. 2, пр. 2 и пр. 3 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Вероятна недопустимост на въззивното решение се обосновава с твърденията и доводите, че по делото е установено наличието на част от съхраняваните стоки, намиращи се в складове на трети лица, различни от предвиденото в договорите място за съхранение, поради което ищецът като влогодател може да иска връщането им на основание чл. 252, ал. 1 или чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, но няма правен интерес от иск по чл. 79, ал. 1, пр. 2 ЗЗД за обезщетение в размер на равностойността на вложеното. Поддържа се също, че първата и втората инстанция неправилно са квалифицирали претендираното от ответника насрещно вземане за направени разходи за съхранението след прекратяването на договорите по чл. 61, ал. 1 ЗЗД, вместо да съобразят установените по делото обстоятелства, обосноваващи извод за настъпила забава на ищеца като кредитор, оттук и квалификация на вземането по чл. 255, ал. 2 и чл. 96, ал. 2 ЗЗД.

Данни за вероятна недопустимост на решението по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК не се установяват. Изложените доводи се свеждат до оплаквания за неправилна материалноправна квалификация на спорните вземания, и то съобразно установените според жалбоподателя факти по делото, а не съобразно твърденията на страните. Неправилната квалификация на спорното вземане в рамките на въведените от страната фактически твърдения обаче няма за последица недопустимост на решението, а неправилност поради неправилно приложение на материалния закон.

Със същите твърдения и доводи се обосновава и очевидна неправилност на решението по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Допълнително по това основание са въведени и доводите, че неправилно въззивният съд е намерил за преклудирани възраженията, както и обосноваващите ги фактически твърдения, че част от стоките се съхраняват в складове на трети лица, доколкото своевременното въвеждане на тези твърдения и направете във връзка с тях доказателствени искания се установяват от писмените доказателства по делото. Освен това неправилно въззивният съд приел за недоказано сключването на договори с третите лица за съхранение на същите количества, доколкото това обстоятелство не е било надлежно включено в предмета на въззивното производство с оглед липсата на възражение по чл. 181 ГПК и съответно оплакване във въззивната жалба относно достоверността на датите на тези договори.

Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.

В разглеждания случай от мотивите на обжалваното решение в посочените от жалбоподателя части не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Решението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Съобразно изложените от жалбоподателя аргументи проверката на правилността на посочените изводи на въззивния съд предполага проверка на доказателствата и извършените по делото процесуални действия на страните и съдилищата, което изключва очевидния (установим от мотивите на въззивното решение) характер на твърдяната неправилност в тези части.

По чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са формулирани въпросите:

• длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по заявените от страните доводи, твърдения и възражения, както и да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички събрани по делото доказателства от значение за решаването на спора, като посочи конкретно направените въз основа на тях свои изводи (този въпрос поставен няколко пъти с еднакво съдържание във връзка с всяко от твърденията на жалбоподателя за липса на произнасяне по конкретни спорни въпроси), и

• следва ли да се ангажира отговорността на влогоприемателя за заплащане на паричната равностойност на вложените вещи, без да е установена липсата им, респ. без да е установено съответно намаляване на имуществото на влогодателя поради погиването, загубването или отчуждаването им по вина на влогоприемателя?

По първия въпрос не е налице специалната предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивният съд не се е отклонил от установената по този въпрос последователна практика на ВКС, тъй като е обсъдил всички включени в предмета на въззивното производство спорни въпроси. Така относно основния спорен въпрос, до който всъщност се свеждат всички доводи на жалбоподателя, а именно че неизпълнението се дължи на поведението на ищеца, който не дал разрешение за преместването на продуктите в друга складова база независимо от знанието си за наличие на пречки за правилното съхранение, и че ищецът би претърпял вредата и при своевременно изпълнение на задълженията на ответника, въззивният съд е приел, че поставеното в основата на това възражение прекратяване поради неизпълнение на договора за наем на складовите помещения с произтичащите от това затруднения за изпълнението не е обстоятелство, освобождаващо ответника от отговорност на основание чл. 306 ТЗ. Извода си е обосновал с подробно развитите съображения, че това обстоятелство не е било непредвидимо, след като сам ответникът в предходен момент се е разпоредил с производствената си база, ползвайки след това същата като наемател/пренаемател, а освен това е настъпило преди между страните и третото лице „Дунавска млечна компания“ ООД да бъдат сключени тристранните споразумения, с които страните са преуредили отношенията си във връзка с процесните договори. В действителност всички изложени доводи се свеждат до несъгласие с конкретни фактически и правни изводи на въззивния съд, което обаче като въпрос по правилността на решението, представлява касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Вторият въпрос не удовлетворява общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК съгласно разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК да е обусловил конкретните правни изводи на въззивния съд. С дадената формулировка въпросът е относим към хипотезите, в които вложената вещ е налице, респ. се намира в състоянието, в което е предадена на влогоприемателя. Правните изводи на въззивния съд за възникнала в тежест на ответника отговорност обаче се основават на приетото за установено, че към 19.11.2019 г. е била налична и годна само част от вложените стоки, част е била неналична, а останалото налично количество не е било в срок на годност, поради което към тези правни изводи поставеният въпрос няма отношение.

По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска. С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК жалбоподателят следва да заплати на ищеца юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв.

С тези мотиви съдът