Определение № 84 от 23.02.2021 г. на ВКС по т. д. № 834/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Л. М. А., Г. М. А. и С. М. А., всички от [населено място], лично и като правоприемници на ищеца М. М. А. (техен баща), починал в хода на процеса, срещу решение № 2701 от 05.12.2019 г. по гр. д. № 4757/2018 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която, след частична отмяна и частично потвърждаване на постановеното от Софийски градски съд, Гражданско отделение, І-14 състав решение № 902 от 09.02.2018 г. по гр. д. № 13517/2013 г., предявените от тримата касатори срещу Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“, [населено място] евентуални субективно съединени искове с правно основание чл. 282, ал. 3 КЗ (отм.) за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на С. Д. А. (майка на касаторите и съпруга на починалия в хода на процеса ищец М. М. А.), настъпила при пътно-транспортно произшествие на 31.05.2009 г. Касаторите поддържат, че въззивното решение е неправилно поради необоснованост и нарушение на закона и молят за отмяната му и за уважаване на предявените искове. Изразяват несъгласие с извода на въззивния съд за липса на вина и противоправно поведение от страна на водача на причинилия произшествието лек автомобил с твърдението, че същият е направен при грубо и превратно интерпретиране на фактите и обстоятелствата по делото и въз основа на погрешен анализ на заключението на автотехническата експертиза. В касационната жалба са развити подробни съображения в подкрепа на становището, че водачът на автомобила е допуснал нарушение на правилата за движение по пътищата, доколкото е бил длъжен да предвиди наличието на потенциална опасност на пътното платно и да намали скоростта или да спре, като по този начин би могъл да избегне удара с пострадалото лице. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, с поддържане на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. Поведението на водача на МПС да намали скоростта и да спре при поява на пешеходец на пътното платно, с цел осуетяване настъпване на ПТП и след като по делото се съдържат доказателства за отсъствие на такова поведение, води ли до противоправност на деянието; 2. Противоправността като обективен елемент от фактическия състав на правната норма следва ли да се извлече от доказателствата по делото и тяхното тълкуване; 3. Субективното състояние на водача, изразяващо се в занижена концентрация и внимание към пътната обстановка, може ли да обоснове извода за противоправност в неговото поведение; 4. Нарушението на правилата за движение по пътищата и предизвиканото вследствие на това нарушение пътно произшествие съставлява ли противоправност в поведението на водача на МПС; 5. Въззивният съд при извършване на проверка на решението на първоинстанционния съд разглежда делото по същество и допуска събирането на доказателства. При констатиране на пропуски в доказателствата, респ. непълнота в експертизата относно обективните елементи от състава на деликта, следва ли да даде указания на страната в изпълнение на задължението за разпределяне на доказателствената тежест по спора. Неизпълнението на посоченото задължение на съда съставлява ли съществено процесуално нарушение“. Освен по посочените въпроси, касаторите молят за допускане на касационното обжалване и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение поради явната му необоснованост, резултат от „грубо нарушение на правилата на формалната логика“. Ответникът – Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“, [населено място] – заявява становище за недопускане на касационното обжалване, респ. за неоснователност на жалбата, по съображения, изложени в писмен отговор от 06.06.2020 г. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежни страни в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. За да отхвърли изцяло предявените от тримата касатори, действащи лично качество и като правоприемници на ищеца М. М. А. (техен баща), починал в хода на процеса, искове по чл. 282, ал. 3 КЗ (отм.) срещу евентуалния ответник Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“, въззивният съд не е споделил извода на първата инстанция за допуснато от страна на водача на лекия автомобил нарушение на правилата за движение, а е преценил, че не е установено при условията на пълно и главно доказване противоправно поведение на същия, като елемент от твърдяното непозволено увреждане. Приел е, че по делото не са ангажирани доказателства дали пешеходката е пресякла пътното платно отдясно наляво или обратно, както и какво е било поведението й – дали е била със спокоен или бърз ход. С оглед на това, решаващият състав не е възприел изчисленията на вещото лице от автотехническата експертиза, основани на предположението, че пострадалата е пресичала отдясно наляво и че е вървяла със спокоен ход. Макар да е отчел незадължителния характер на постановлението за прекратяване на наказателното производство, въззивният съд е посочил, че в него е приета различна посока на пресичане от приетата от експерта (отляво надясно), което, заедно с липсата на събрани в тази връзка доказателства, а също и с оглед установеното дългогодишно психично заболяване на пострадалата, сериозно влошено към момента на произшествието, предполагащо неадекватност в поведението й, сочи на извод, че не е установено по категоричен начин предотвратимост на удара, т. е. че водачът на автомобила е могъл да забележи своевременно пешеходката и да намали, респ. да спре, за да избегне удара. Решаващият съдебен състав е посочил, че нерегламентираното пресичане на пътното платно не освобождава водача на МПС от задължението да вземе мерки с цел недопускане на човешки жертви, но появата на пешеходец край пътя извън населено място и то в тъмната част на денонощието, както и навлизането му на пътното платно на място, непредназначено за пресичане и при несъобразяване с разстоянието и скоростта на движение на приближаващия автомобил, не са обстоятелства, които водачът, задължен да намали или да спре в зависимост от момента на възникване на препятствието, да е могъл и да е бил длъжен да предвиди, за да избере скоростта си на движение съобразно с тях. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Поставените от касаторите въпроси не могат да бъдат преценени като обусловили изхода на конкретното дело, в какъвто смисъл са разясненията в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Първите четири въпроса са свързани с преценката на въззивния съд, че не е доказано наличието на противоправно поведение от страна на водача на автомобила, основана на извършения анализ на събраните по делото доказателства, в т. ч. и на заключението на автотехническата експертиза. Тези въпроси обективират несъгласието на ищците с изводите на съдебния състав и представляват по своята същност оплакване за неправилност на постановеното решение, което обаче е основание за самото касационно обжалване, а не за допускането му. Освен това, част от въпросите (въпроси № 3 и № 4) съдържат твърдението на самите касатори, че субективното състояние на водача се е изразявало „в занижена концентрация и внимание към пътната обстановка“ и че от негова страна е допуснато „нарушение на правилата за движение по пътищата“, каквито изводи изобщо не се съдържат в мотивите на обжалвания акт. Несъответен на данните по делото е и последният въпрос, имащ процесуален характер. В случая въззивния съд не е констатирал „пропуски в доказателствата, респ. непълнота на експертизата“, в какъвто смисъл е поставен въпросът, а в изпълнение на задълженията си на инстанция по съществото на спора е извършил самостоятелен анализ на събраните по делото доказателства и е формирал собствени изводи. Следва да се отбележи също, че във въззивната жалба на ищците изобщо не е заявено оплакване във връзка с разпределението на доказателствената тежест, поради което и с оглед обема на въззивната проверка, очертан в чл. 269 ГПК, въззивната инстанция не е могла да обсъжда този въпрос. Отделно от това, дори въпросите да бъдат преценени като релевантни, касационният контрол не може да бъде допуснат поради отсъствие на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. От една страна, същото е заявено бланкетно – без да е изпълнено изискването за аргументиране на формиращите го две кумулативни предпоставки съгласно задължителните указания в т. 4 от цитираното по-горе тълкувателно решение. От друга страна, наличието на посоченото основание е изключено от съществуването на голям обем практика на касационната инстанция както по въпросите, свързани с елементите от фактическия състав на деликта, в т. ч. и за противоправността на деянието, така и по въпроса за правомощията на въззивната инстанция във връзка с допуснати процесуални нарушения при разпределението на доказателствената тежест между страните. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на атакуваното решение, тъй като такава не се констатира – решението нито е явно необосновано (поради грубо нарушение на правилата на формалната логика), нито е постановено contra legem (законът да е бил приложен в неговия обратен, противоположен смисъл) или пък extra legem (да е приложена несъществуваща или отменена правна норма). В случая касаторите са отъждествили очевидната неправилност с неправилността на акта поради необоснованост, която обаче не може да обоснове допускането му до касационен контрол. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК