Определение № 1310 от 12.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 2588/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. Д. Й. от [населено място] срещу решение № 100 от 20.07.2022 г. по в. т. д. № 111/2021г. на Великотърновски апелативен съд в частта, с която, след отмяна на постановеното от Русенски окръжен съд решение № 90 от 13.03.2019 г. по гр. д. № 263/2018 г., предявеният от Гаранционен фонд срещу касатора иск с правно основание чл. 91 ЗЗ /отм./ е уважен за сумата 361 697.27 лв., представляваща платени обезщетения за неимуществени вреди и лихвите върху тях на наследниците на В. К. Димитров и Г. И. В. във връзка с пътно-транспортно произшествие от 28.06.2004 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба – 04.04.2016 г. – до окончателното й изплащане. Касаторът моли за отмяна на обжалваното решение като неправилно поради нарушение на съдопроизводствените правила и на материалния закон. Счита, че: въззивният съд е игнорирал задължителния характер на указанията на ВКС в отменителното решение по т. д. № 938/2020 г. на II т. о., като е поставил на допуснатата тройна експертиза не само посочения от касационната инстанция въпрос, а и множество други въпроси и по този начин е излязъл извън очертаната от ВКС рамка на спора; неоснователно е отказал да възложи допълнително заключение на вещите лица, независимо че представеното от тях заключение не е достатъчно пълно и ясно и че не съдържа отговор на някои от поставените въпроси; не е допуснал изслушването на повторно заключение, въпреки че заключението на тройната експертиза е необосновано и възникват съмнения за неговата правилност и за безпристрастността на експертите. Оспорва и извода, че за причинилия произшествието автомобил не е имало валидна застраховка „Гражданска отговорност“ и че той е следвало да представи застрахователна полица, независимо от наличието на представен по делото официален документ – писмо на Началника на РПУ-гр. Бяла от 15.06.2006 г., който установява съществуването на такава застраховка. Касаторът изразява несъгласие и с преценката за виновно поведение от негова страна, като твърди, че спукването на задната дясна гума на автомобила, предизвикало процесното произшествие, представлява случайно събитие, което той не би могъл да предвиди и да предотврати. Освен това счита, че в противоречие със задължителната тълкувателна практика на ВКС въззивният съд не е приел съпричиняване на вредоносния резултат от починалите лица въпреки доказаното по делото знание на същите, че водачът на автомобила, в който са пътували, е употребил алкохол, както и че при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди не е съобразил критериите за справедливост. Като значими за допускане на касационния контрол, с поддържане на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. За задължителния характер на указанията по чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК, респ. обвързан ли е въззивният съд от указанията на ВКС, произтичащи от постановеното отменително решение на последния, при връщане на делото за ново разглеждане по реда на чл. 294 ГПК; 2. Длъжен ли е съдът да възложи допълнително заключение, когато изготвеното заключение не е достатъчно пълно и ясно, в т. ч. когато вещото лице не е отговорило на някой от поставените въпроси; 3. За задължението на съда да назначи повторно заключение, когато изготвеното заключение не е обосновано и възниква съмнение за неговата правилност, а заключението е своевременно оспорено от някоя от страните и страната изрично е поискала изслушването на повторно заключение; 4. Необходимо ли е даден документ от значение за спора да бъде представен пред съда, ако е налице официален удостоверителен документ, от който е видно, че другият документ от значение за спора съществува или е съществувал към определен релевантен по делото момент, респ. смятат ли се за установени фактите, отразени в другия непредставен по делото документ; 5. Представлява ли спукването на гума на автомобила случайно събитие, което водачът не би могъл да предвиди и предотврати, респ. изключва ли вината му за настъпване на ПТП; 6. Налице ли е съпричиняване на вредата, когато пострадалото лице е пътувало в автомобил, управляван от водач, употребил алкохол, ако този факт му е бил известен; 7. За задължението на съда при определяне размера на обезщетение за неимуществени вреди да приложи критерия за справедливост, установен в чл. 52 ЗЗД и развит в практиката“. В подкрепа на заявеното основание касаторът се позовава на: решение № 15 от 31.03.2022 г. по т. д. № 406/21 г. на ВКС, I т. о.; решение № 60152 от 27.04.2022 г. по т. д. № 49/21 г. на ВКС, I т. о. и решение № 64 от 08.06.2022 г. по т. д. № 2155/18 г. на ВКС, I т. о. (за първия въпрос); решение № 230 от 05.03.2012 г. по т. д. № 1041/10 г. на ВКС, II т. о.; решение № 68 от 11.07.2016 г. по т. д. № 1170/15 г. на ВКС, II т. о.; решение № 134 от 05.08.2019 г. по гр. д. № 3482/18 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 135 от 07.06.2021 г. по гр. д. № 3095/20 г. на ВКС, III г. о. (за втория въпрос); решение № 87 от 15.07.2016 г. по гр. д. № 4451/15 г. на ВКС, I г. о.; решение № 165 от 22.10.2019 г. по гр. д. № 2622/18 г. на ВКС, I г. о. и решение № 20 от 09.03.2011 г. по гр. д. № 311/10 г. на ВКС, II т. о. (за третия въпрос); решение № 153 от 18.11.2019 г. по гр. д. № 3645/18 г. на ВКС, I г. о. и определение № 179 от 12.04.2019 г. по гр. д. № 4052/2018 г., I г. о. (за четвъртия въпрос); решение № 192 от 01.03.2010 г. по гр. д. № 3729/2008 г. на ВКС, III г. о.; решение № 60066 от 29.06.2021 г. по т. д. № 661/20 г. на ВКС, I т. о. (за петия въпрос); т. 7 от Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015 г. на ОСТК на ВКС (за шестия въпрос); ППВС № 4/68 г.; решение № 499 от 09.01.2012 г. по гр. д. № 1577/10 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 116 от 03.07.2017 г. по т. д. № 1921/16 г. на ВКС, I т. о. и др. (за седмия въпрос). Ответникът по касация – Гаранционен фонд, [населено място] – не заявява становище по касационната жалба. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. При постановяване на обжалвания акт, след задълбочен анализ на събраните по делото доказателства – писмени и гласни, в т. ч. и заключенията на авто-техническата и медицинските експертизи, въззивният съд е приел за безспорно установено наличието на всички елементи от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД за ангажиране отговорността на ответника по предявения иск с правно основание чл. 91 ЗЗ (отм.) Г. Д. Й. за репариране на вредите, причинени в резултат от настъпилото на 28.06.2004г. пътно-транспортно произшествие, а именно: При управление на лек автомобил „БМВ 318 IS“ Г. Д. Й. е причинил смъртта на В. К. Д. и Г. И. В.; Деянието е противоправно – допуснато е нарушение на чл. 20, ал. 2 и чл. 21, ал. 1 ЗДвП, тъй като същият е управлявал автомобила със скорост около 122 км/час (при разрешена за района 90 км/час) и след употреба на алкохол – 1.12 ‰, поради което не е могъл да запази контрола над управлението му и да реагира на възникналата опасност – спадане налягането на задната дясна гума; Налице е пряка причинно-следствена връзка между противоправното поведение на ответника и смъртта на посочените две лица. Като недоказано решаващият състав е преценил твърдението на ответника, че произшествието е предизвикано от неравности по пътя, позовавайки се на липсата на обективни данни за такива в протокола за ПТП, а по отношение показанията на свидетеля М. Й., че е видял дупка на мястото на произшествието – е счел същите за неподкрепени от другите доказателства и е съобразил евентуалната заинтересованост на лицето поради близката му родствена връзка с ответника (негов брат). По основния спорен по делото въпрос – за вината на водача, въззивният съд не е споделил извода на първата инстанция, а е приел, че установената в чл. 45, ал. 2 ЗЗД презумпция за вина не е оборена и че не са налице елементите от фактическия състав на чл. 47, ал. 1 ЗЗД за освобождаването му от деликтна отговорност, въпреки психичното му заболяване, с което е бил диагностициран още през 1997 г., тъй като по време на самото пътно-транспортно произшествие той е могъл да разбира свойството и значението на извършеното от него и да ръководи постъпките си. Този извод на съда е базиран на заключението на допуснатата при повторното разглеждане на делото от въззивната инстанция, в изпълнение на указанията на ВКС в отменителното решение, тройна комплексна съдебно-медицинска експертиза, изготвена от вещи лица психиатър, психолог и токсиколог, според което: няма данни по време на пътния инцидент Г. Й. да е имал помрачаване на съзнанието; преди инцидента той е имал адекватни действия; не е описан от никой от свидетелите с психотична или налудна симптоматика; няма данни към този момент да е имал някакви активни психотични изживявания; постъпвал е подредено и последователно в действията си; не е губил връзка с реалността, въпреки употребата на алкохол; съзнавал е характера на заболяването си и ограниченията, които то му налага, включително по отношение употребата на алкохол; стойността от 1.12 ‰ алкохол в кръвта на ответника е съотносима към лека степен на алкохолна интоксикация, характеризираща се с нарушаване на активното внимание, мисловната дейност, съобразителността, ориентацията, координацията на движенията, забавяне на рефлексите, намаляване на зрителната острота, намаляване на самокритичността и като цяло възприятието на околната среда. Според вещите лица, приложените по делото експертни решения на ТЕЛК не променят извода, че към момента на произшествието ответникът е разбирал свойството и значението на постъпките си и е могъл да ги ръководи, тъй като от медицинската документация се установява, че той е бил в „светъл период“ от 1999 г. до 2004 г., като до датата на инцидента не е постъпвал на лечение. Изводът им, че точно към момента на инцидента поведението му е било абсолютно адекватно, е основан и на действията му след инцидента, описани от свидетелите, както и на епикризата, изготвена от Беленската болница, в която е отразена констатацията на лекаря, прегледал Г. Й. непосредствено след инцидента, че същият е апсихотичен, т. е. че не е имал никакви прояви на психично заболяване. При преценката за това, дали водачът на лекия автомобил е могъл да разбира свойството и значението на постъпките си и да ръководи действията си в момента на пътно-транспортното произшествие, въззивният съд е взел предвид не само заключението на тройната комплексна експертиза, а е извършил и самостоятелен анализ на поведението на ответника в деня на инцидента и по време на същия, установено от показанията на разпитаните по делото свидетели, които са контактували с него и споделят свои преки и непосредствени впечатления. Като неоснователно съдебният състав е преценил възражението за завишен размер на заплатените от Гаранционен фонд обезщетения на наследниците на починалите в произшествието лица, съответно – 50 000 лв. – на съпругата на В. Димитров и по 60 000 лв. – за всяко от децата му и по 35 000 лв. – за всеки от родителите на Г. В.. В тази връзка съдебният състав е взел предвид възрастта на починалите (27 години); интензитета на страданията от внезапната загуба на съпруг и баща (за наследниците на В. Д.), съответно на единствен син баща (за наследниците на Г. В.), както и икономическите условия в страната към датата на произшествието. Въззивният съд е оставил без уважение и възражението за съпричиняване на вредите от страна на починалите лица, така както същото е конкретизирано в отговора на исковата молба и на въззивната жалба, а именно – поради това, че двамата починали са познавали добре ответника от много отдавна, знаели са за неговото заболяване и за неспособността му да ръководи постъпките си, вследствие на заболяването и въпреки това и след като непосредствено преди произшествието и двамата са пили голямо количество алкохол, те са се качили в автомобила, управляван от Г. Д. Й.. С оглед приетото от него, че при процесното ПТП водачът на лекия автомобил е могъл да разбира свойството и значението на постъпките си и да ръководи действията си, е направил извод, че няма как починалите да са знаели за такава неспособност. Освен това, въз основа на свидетелските показания е счел, за недоказано, че В. Д. и Г. В. са знаели за психичното заболяване на Г. Д. Й.. Що се отнася до употребата на алкохол от страна на пострадалите, съдебният състав е преценил, че същата не може да допринесе за настъпване на вредоносния резултат в случая, тъй като по делото не е установено поведение на пострадалите пътници в автомобила, което, поради пияното им състояние, да е довело до настъпване на произшествието. Предвид извода за доказаност фактическия състав на чл. 45 ЗЗД и възможността да бъде ангажирана отговорността на делинквента за причинените от него вреди, въззивният съд е счел за установена първата предпоставка за отговорността на Гаранционния фонд във връзка с процесното ПТП, доколкото тя е функция от отговорността на прекия причинител на вредите. Освен това, за осъществени са преценени и двете алтернативни предпоставки на чл. 88, ал. 1, т. 1, б. „б“ ЗЗ (отм.), който е бил в сила към датата на произшествието – причинителят не е имал застраховка (при изготвяне на констативен протокол за ПТП с пострадали № 10/27.07.2006 г. за лек автомобил марка „БМВ“, модел „318“, с рег. [рег.номер на МПС] не е представена сключена застраховка „Гражданска отговорност“, (каквато не е представена и по делото) и не е бил правоспособен водач (към датата на процесното ПТП – 28.06.2004 г. – същият е бил с отнето свидетелство за управление на МПС). Съдът е счел, че наличието на застраховка не се установява от писмо на РПУ – Бяла рег. № Бл 8761/15.11.2006 г., на което се позовава ответникът, тъй като в същото се преразказват данни от друго писмо, което не е представено, а освен това в него се посочва само, че по отношение на автомобила има данни за застрахователна полица № 100/0045436/14.12.2003 г., издадена от „Български имоти“ АД, но не и относно срока на валидност на полицата. С оглед на това и при наличието на категорични доказателства за извършено плащане на сумите, за които Гаранционен фонд е осъден да заплати на наследниците на починалите в произшествието лица, въззивният съд е приел искът за доказан по основание. По отношение на размера обаче, е счел, че съобразно разпоредбата на чл. 91, ал. 1 ЗЗ (отм.) отговорността на делинквента следва да бъде ангажирана само за платеното обезщетение, включително лихвите за забава, но не и за съдебните разноски и разноските по изпълнителните дела. Поради това е преценил претенцията за основателна за сумата 361 697.27 лв., която е формирана от заплатената от Гаранционния фонд главница в общ размер 240 000 лв. и законната лихва в общ размер 121 697.27 лв., като за разликата до пълния претендиран размер 405 629.99 лв., след отмяна на първоинстанционното решение, е отхвърлил иска. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Несъмнено, първият от поставените въпроси е значим за изхода на делото предвид обстоятелството, че атакуваното решение е постановено след връщане на делото за ново разглеждане с решение № 39 от 26.03.2021 г. по т. д. № 980/2020 г. на ВКС, II т. о. По отношение на същия обаче не е налице заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Неоснователно е твърдението на касатора, че въззивният съд се е отклонил от дадените от касационната инстанция задължителни указания и е излязъл извън очертаната от нея рамка на спора, като е формулирал и допълнителни въпроси към допуснатата тройна комплексна експертиза, по които вече са били изслушани две експертизи. За да отмени и върне делото за ново разглеждане, предходният състав на ВКС е приел, че е останал неизяснен фактът, дали водачът на увреждащото моторно превозно средство по време на деликта е бил в състояние, което не му е давало възможност да преценява нормално своите постъпки и/или да ги направлява, като се е мотивирал с това, че: в заключението на изслушаната комплексна експертиза са пренебрегнати показанията на разпитаните по делото свидетели – преки участници в произшествието, които са имали непосредствени впечатления за поведението и реакциите на ответника както към момента, предхождащ увреждането, така и по време и след настъпването му; не е изяснено от вещите лица отражението на употребения алкохол върху психичното и психологично състояние на водача; същото не е проследявано във времето до инцидента – дали ответникът е губил контакт с реалността, адекватни ли са били действията му до приемане на алкохола, каква е продължителността на приетия шизофренен пристъп, откога стартира той, дали делинквентът е бил обективно работоспособен през времетраенето му, могъл ли е обективно да се грижи за ежедневните си нужди, приемал ли е медикаменти, съзнавал ли е характера на заболяването си и ограниченията, които то му налага, вкл. употребата на алкохол. К. състав е посочил, че това са „въпроси, отговорите на които са изисквали специални и задълбочени познания, както и подробен разбор на относимата медицинска документация“. Именно тези въпроси са поставени на вещите лица по допуснатата комплексна експертиза при новото разглеждане на делото, т. е. въззивният съд е изпълнил стриктно дадените му указания. Ето защо, не може да се счете, че е действал в противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл. 294 ГПК. По отношение на въпроси № 2 и № 3 касационното обжалване не може да бъде допуснато поради отсъствие на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като същите са изцяло относими към правилността на решението. В действителност, въпросите обективират несъгласието на страната с изводите, направени от съда с оглед заключението на последната трайна комплексна експертиза, които, както многократно ВКС е посочвал в своята практика по чл. 290 ГПК (в т. ч. и в отменителното решение по т. д. № 980/2020 г.), са суверенно право на въззивния съд като инстанция по съществото на спора. Освен това, въпросите съдържат субективната преценка на касатора, че заключението „не е достатъчно пълно и ясно“ и че „не е обосновано и възниква съмнение за неговата правилност“, която е в явно несъответствие с приетото от въззивния съд. Не може да се счете, че е налице противоречие с цитираната от касатора практика и по поставения в изложението въпрос № 4. В решението, на което се позовава касаторът (решение № 153 от 18.11.2019 г. по гр. д. № 3645/18 г. на ВКС, I г. о.), е прието, че в частта на нотариалния акт, с която нотариусът е отразил представянето на скица на имота, същият има характер на официален удостоверителен документ, ползващ се с обвързваща съда доказателствена сила относно констатациите на нотариуса и представените при сключване на сделката документи. Следователно, за доказан е приет единствено фактът на представяне на определен документ (скица на имота), а не неговото съдържание. Докато в настоящия случая се касае за установяване съществуването на самия договор за застраховка „Гражданска отговорност“, наличието на който е от значение за ангажиране отговорността на Гаранционен фонд и поради това само от цитирането на застрахователната полица като номер в писмото на РПУ не може да се счете за доказано, че към датата на процесното ПТП такава застраховка наистина е съществувала. Що се касае до определение № 179 от 12.04.2019 г. по гр. д. № 4052/2018 г., I г. о., същото не представлява съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като с него не е допуснато касационно обжалване. Отделно от изложеното, въпросът е и ирелевантен за изхода на спора. С оглед разпоредбата на чл. 88, ал. 1, т. 1, б. „б“ ЗЗ (отм.), безспорният по делото факт, че към датата на процесното произшествие ответникът е бил с отнето свидетелство за управление, е достатъчен за ангажиране отговорността на Гаранционния фонд, независимо от наличието или липсата на застраховка „Гражданска отговорност“ за увреждащия автомобил. Невъзможността да бъде допуснато касационно обжалване по въпроси № 5 и № 6 произтича от обстоятелството, че въззивното решение не съдържа произнасяне по тях. Въззивният съд е посочил, че в писмения отговор на исковата молба ответникът не е направил възражение, че се касае за случайно събитие, поради което и с оглед диспозитивното начало на процеса този въпрос не следва да бъде обсъждан. По същите съображения съдебният състав не се е произнесъл и по въпроса дали починалите лица са съпричинили вредоносния резултат, като са пътували в автомобила на лице, за което са знаели, че е употребило алкохол. В мотивите на решението дословно е цитирано съдържащото се както в отговора на исковата молба, така и в отговора на въззивната жалба възражение за съпричиняване и то се свежда единствено до това, че починалите са знаели за психичното заболяване на водача на автомобила и че самите те са били употребили алкохол, но не и че са знаели за употребата на алкохол от водача на автомобила. На последно място, не може да обоснове допускане на касационния контрол и въпрос № 7. При определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди въззивният съд е взел предвид конкретните обстоятелства, имащи значение за наследниците на всеки от починалите, както и икономическите условия в страната към момента на произшествието, което е изцяло в съответствие с установената съдебна практика – задължителна и казуална. Доколкото именно разликата в обстоятелствата обосновава съответно различен размер на присъжданите обезщетения, неоснователно е позоваването от страна на касатора на съдебни актове на ВКС, в които са присъдени обезщетения за неимуществени вреди за смърт на близък в по-нисък размер. С оглед всички изложени съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК