Определение № 215 от 20.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4667/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Т. К. В., чрез адвокат С. М., срещу решение № 264378 от 01.07.2021 г. по в.гр.д.№ 8549/2020 г. на Софийски градски съд, с което е отменено решение № 119979 от 16.05.2017 г. по гр.д.№ 67789/2015 г. на Софийски районен съд, Второ гражданско отделение, 33 състав, и са отхвърлени предявените на основание чл.124, ал.1 ГПК, от Т. К. В. срещу В. В. К. и С. В. К., отрицателни установителни искове за признаване за установено, че ответниците не са собственици на недвижими имоти, находящи се в [населено място], район “Нови Искър”, [улица], нанесени като поземлени имоти с идентификатори ....и ....по одобрената кадастрална карта на [населено място], с площи, съответно, от 346 кв.м. и 273 кв.м., които по отменения кадастрален план на града от 1956 г. са съставлявали реални части от имот пл. № ...., в кв. ...., и за които по регулационния план от 1984 г. са били отредени парцели ...., с площ от 390 кв.м. и ...., в кв. .... Излагат се съображения за неправилност на решението, поради необоснованост на фактическите изводи, поради постановяването му при допуснати съществени процесуални нарушения – необсъждане на всички събрани по делото доказателства, както и на твърденията и доводите на страните, и поради противоречие с материалния закон – чл. 79, ал. 1 и чл. 69 ЗС. Иска се допускане до касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК. Срещу касационната жалба е подаден отговор от В. В. К. и С. В. К., чрез пълномощника им адв. С. Ч., в който са изложени съображения за липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение и правилност на същото. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, за да се произнесе, съобрази следното: Делото има за предмет предявени от Т. К. В. срещу В. В. К. и С. В. К. отрицателни установителни искове за собственост на описаните по-горе поземлени имоти. Правният интерес от исковете е обоснован с твърдението, че ищците са собственици на процесните имоти, като са ги придобили на основание чл. 79, ал. 1 ЗС, чрез упражнявано от 1969 г. до предявяване на иска на 5. 11. 2015 г. владение, основано на договор прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка, сключен с н.а. № ..... г., към което са присъединили и владението на праводателя си по договора К. В. П., признат за собственик по давност с н.а. № ....г., както и с обстоятелството, че ответниците претендират да са собственици на същите имоти на основание реституция по ЗСПЗЗ. Горното видно от исковата молба, уточнена в проведените на 6. 10. 2016 г., пред първоинстанционния съд, и на 12. 03. 2018 г., пред въззивната инстанция, открити съдебни заседания. Ответниците са оспорили иска като неоснователен. Заявили са, че те са собственици на процесния имот,като са го придобили на основание влязло в сила решение № 1800К/7. 10. 2004 г. на ОСЗ – гр. Нови Искър, постановено въз основа на влязло в сила съдебно решение по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, и скица към него. По делото е представен констативен нотариален акт № 152/1962г., с който бащата на ищцата К. В. П. е признат за собственик по давност на недвижим имот, находящ се в землището на [населено място] - София – неурегулирано дворно място в местността “Г.”, с построена върху него къща, цялото застроено и незастроено от 2 000 кв. м., при съседи: Ф. Г., Г. С., К. Г., Ц. З., И. А. и Б. С.. С договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка, сключен с н.а. № .... г., К. П. е продал на дъщеря си Т. В. и съпруга й И. В. описания по-горе имот, ведно с построената в него къща, срещу задължението на приобретателите да поемат издръжката и гледането на прехвърлителя и съпругата му Е. П. до края на живота им. С нотариален акт № .... г. по описа на нотариус С. М., рег. № 389, ищцата Т. В. и съпругът й И. В. са признати за собственици по давност на недвижими имоти, находящи се в [населено място],[жк], [улица], а именно: а/. поземлен имот с пл. № ....с обща площ от 1 180 кв. м., за който имот са отредени УПИ .....с уредени сметки по регулация, УПИ ...., УПИ .... и УПИ ....,...., всички от кв...., с неуредени сметки по регулация; б/. поземлен имот с пл.№ ....от кв.....по кадастралния план на [населено място],[жк], целия с площ 412 кв.м., за който имот е отреден УПИ ....,....от кв....., с неуредени сметки по регулация. Според показанията на свидетелите В. Я. М. и Л. В., процесният имот се владее от Т. В. и съпруга й повече от 40 години, а преди това – имотът е владян от бащата на ищцата К.. Целият имот е ограден, с направена подпорна стена и с единствен достъп от лицевата му част, където имало куче и не можело да се влезе незабелязано. Имотът е застроен в единия край с къща, в другия край със стопански постройки, мястото между сградите е обработвано и ползвано като градина. През последните 40-50 г. никой друг освен ищцата и съпругът й не са владели имота. Данни за идентичност между процесните имоти и имотите, описани в коментираните по-горе писмени доказателства, се съдържат в комбинирана скица-приложение № 5 към исковата молба и 2 броя скици № № 15-414671/13. 11. 2014 г. и 15-414662/13. 11. 2014 г., на поземлени имоти с идентификатори № ....и № ....., издадени от СГКК – София, както и в заключението на съдебнотехническата експертиза. В разписния лист към кадастралния план на [населено място] като собственик на имота са записани Т. К. В. и И. И. В. на основание н.а. № ..... г., а в кадастралните регистри към кадастралната карта, одобрена 2012 г., като собственик на имота са записани Т. К. В. и И. И. В., както и наследодателката на ответниците С. Г. И.. Във връзка със заявеното от ответниците В. В. К. и С. В. К. придобивно основание е прието за установено от фактическа страна, че същите са наследници на С. Г. И., починала на 02. 12. 2002 г. С решение № 1800К/7. 10. 2004 г. на ОСЗГ – гр. Нови Искър на наследниците на С. Г. И. е възстановена собствеността в съществуващи стари реални граници върху процесните имоти. Решението е постановено въз основа на постановено по реда на чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ съдебно решение от 03. 07. 2000 г. по гр. д. № 1303/1999 г. на СРС. От правна страна въззивният съд е приел, че процесните имоти са собственост на ответниците В. В. К. и С. В. К., които са ги придобили на заявеното от тях придобивно основание - наследяване на С. Г. И. и влязло в сила реституционно решение по чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ. Заявеното от ответниците придобивно основание (наследство и реституция по ЗСПЗЗ), възникнало на 21. 10. 2004 г. (влизане в сила на реституционното решение на общинската служба по земеделие и гори), не е погасено към предявяване на отрицателния установителен иск, тъй като ищците не са придобили спорните имоти по давност. В тази връзка съдът е приел, че до 21. 10. 2004 г., когато е влязло в сила РПК № 1800К/7. 10. 2004 г. на ОСЗГ – Нови Искър, е било невъзможно придобиване на имота по давност от ищците, съгласно чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ. Ищцата се е снабдила с констативен нотариален акт за собственост по давност през 2007 г., но 10 годишният придобивен давностен срок, започнал да тече най-рано на 22. 10. 2004 г., не е бил изтекъл към 2007 г. За да промени държането във владение, държателят трябва да демонстрира промяна в намерението за своене спрямо собственика, тъй като общият принцип на справедливостта изключва скритостта на придобивната давност. В случая това не е доказано, тъй като разпитаните свидетели установяват владение преди 22. 10. 2004 г., но не е доказано превръщане на държането във владение след влизане в сила на реституционното решение по ЗСПЗЗ чрез демонстриране намерение за своене на имота спрямо ответниците по иска. В изложение към касационната жалба се поставят въпроси във връзка с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и се съдържа позоваване на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Налице е основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по втория и третия въпрос, конкретизирани от настоящата инстанция, съгласно указанията, дадени с ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1, в следния смисъл: дали прекъсването на течението на погасителния давностен срок по силата на разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ има за последица прекъсване и на владението върху имота, започнало преди това. Въпросът е свързан с тълкуването и прилагането на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ и чл. 69 ЗС и касае оплакването на касаторите, че въззивният съд не е съобразил, че владение върху имота е установено много преди влизане в сила на реституционното решение по ЗСПЗЗ и не е прекъсвано след възстановяване на собствеността на ответниците. Твърди се разрешаване на въпроса в противоречие с практиката на ВКС. Решения по чл. 290 ГПК не са посочени, поради което следва да се съобрази налице ли е противоречие със задължителната съдебна практика (ТР и ППВС). Настоящият състав, намира, че въпросът е разрешен в противоречие с тълкувателно решение № 10/05. 01. 10. 12 г. по т.д. № 10/2012 г. на ОСГК на ВКС и с тълкувателно решение № 1/6. 08. 2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г., ОСГК на ВКС. В мотивите към първото се приема, че нормата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ заличава с обратна сила изтеклата до момента на влизане на този закон в сила придобивна давност, но не изключва фактическото господство върху вещта, нито пък намерението на владелеца да я свои по-нататък. Прекъсва се придобивната давност, течението на придобивния давностен срок, а не владението върху вещта. Именно поради това, че се прекъсва времевият срок, а не владението, то придобивната давност, която започва да тече след прекъсване на давността е идентична по вид на давността, текла до прекъсването й. В мотивите и към двете тълкувателни решения е разяснено, че упражняването на фактическата власт продължава на основанието, на което е започнало. Изводите на въззивния съд не са съобразени с така формираната практика – не е взето предвид, че ищците са владели имота от 1969 г., според показанията на свидетелите, което владение е продължило, а не е трансформирано в държане, и след влизане в сила на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ и на постановеното в полза на ответниците реституционно решение по ЗСПЗЗ (24. 10. 2004 г.). Не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по първия въпрос (кога е налице правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост). Съгласно с разясненията, дадени с ТР № 8 от 27. 11. 2013 г. по т.д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, интерес от отрицателния установителен иск за собственост може да е налице, когато ищецът заявява самостоятелно право върху вещта, както и при конкуренция на твърдени от двете страни вещни права върху един и същ обект. Отрицателният установителен иск е допустим и в случай, че ищецът разполага с възможността да предяви положителен установителен иск за своето право, тъй като за него съществува правен интерес и при избрания по-ограничен способ за защита, при който се отрича правото на ответника върху същия обект. Чрез отрицателния установителен иск ищецът защитава своето право, отричайки правото на ответника върху същия обект, или отричайки правата му, които са пречка за реализация на собственото му право. При предявен отрицателен установителен иск за собственост ищецът доказва правния си интерес, а ответникът претендираното право, което е и предмет на делото. Изводът на въззивния съд за допустимост на предявения отрицателен установителен иск за собственост е съобразен с така дадените разяснения. Доказани са и фактите, от които ищцата извежда правния си интерес от предявяване на иска. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,