Определение № 69 от 24.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4097/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх.№69314/14.07.2020г., допълнена с изложение за основателност на жалбата с вх.№69317/14.07.2020г., подадена от В. Й. Т. от [населено място] чрез процесуалния му представител адв.М. В. от САК, срещу решение №3176, постановено на 20.05.2020г. от Софийски градски съд, ГО, II - „В“ въззивен състав по в.гр.д.№14614/2018г., с което решението на първоинстанционния съд е отменено в частта, с която е отхвърлен предявеният от В. М. М. срещу Г. М. М. и В. Й. Т. иск за делба на еднофамилна двуетажна жилищна сграда (пристроена към едноетажната жилищна сграда) със застроена площ от 52 кв.м., състояща се от: сутеренен етаж с входно антре и вътрешен коридор, санитарен възел, изба и битово помещение; партерен етаж, състоящ се от две спални, тераса, баня с мокро помещение, вътрешен коридор и вход през едноетажната сграда; тавански етаж, състоящ се от две спални, с две тераси, вътрешен коридор, баня с мокро помещение и вход от втория етаж, която сграда представлява имот с идентификатор .... по КККР, одобрени със заповед РД-18-74/20.10.2009г., намираща се в имот с идентификатор .... с административен адрес: [населено място], район „О. к.“,[жк], [улица] вместо това тази сграда е допусната до делба между съделителите В. М. М., Г. М. М. и В. Й. Т. при квоти 3/6 ид.части за В. М. М., 1/6 ид.част за Г. М. М. и 2/6 ид.части за В. Й. Т.. В изложението и в касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по реда на чл.280, ал.1, т.1 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК. Според касатора в обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните процесуалноправни въпроси: 1.Може ли съдът да основе своите изводи само на избрани от него доказателства и доказателствени средства, без да обсъди другите и без да изложи съображения защо ги отхвърля; може ли съдът да даде приоритет на гласните доказателства пред писмените такива и може ли съдебното решение да почива на свидетелски показания които не кореспондират с отразените в писмените доказателства факти и изявления. Поддържа, че по така поставения въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение №176 от 28.05.2011г. на ВКС, II г.о. по гр.д.№759/2010г. и решение №87 от 04.09.1958г. по гр.д.№55/1958г. на ОСГК на ВС при обсъждане на показанията на разпитаните по делото свидетели за обстоятелството кога процесната сграда е била завършена в груб строеж (свързано с доводите му за погасяване по давност на учреденото в полза на Ц. В. Т. право на строеж и принципното оспорване на твърдението, че Ц. В. Т. е притежавала правото на собственост върху сградата към момента на своята смърт както с оглед погасяване на учреденото в нейна полза право на строеж, така и с оглед извършените след учредяване на правото разпоредителни сделки с имота), като не е отчел, че показанията на доведените от ищеца свидетели са вътрешно противоречиви, объркани, непоследователни и тенденциозни и не кореспондират със събраните писмени доказателства по делото. 2.Следва ли въззивната инстанция при отмяна на решението и аргументиране на противоположен извод – за основателност на предявения иск, да обсъди своевременно представени и приети доказателства по делото, наведените правозащитни и правоизключващи възражения на ответната страна, да изложи мотиви като даде отговор на изложените от въззиваемия конкретни съображения срещу твърдяната от въззивника порочност на решението. Поддържа, че по така поставения въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с т.19 на ТР №1/2001г. на ОСГК на ВКС; решение №101 от 03.06.2015г. на ВКС по т.д.№1740/2014г. на I т.о.; решение №310 от 04.11.2014г. на ВКС по гр.д.№795/2014г. на IV г.о.; решение №646 от 12.10.2010г. на ВКС по гр.д.№1210/2009г. на IV г.о.; решение №212 от 01.02.2012г. на ВКС по т.д.№1106/2010г. на II т.о.; решение №87 от 02.07.2013г. на ВКС по гр.д.№829/2012г. на I г.о. и решение №166 от 15.07.2013г. на ВКС по гр.д.№1285/2012г. на III г.о., като не е обсъдил всички писмени доказателства, представени по делото във връзка с построяването на процесната сграда, не е обсъдил заключението на вещото лице и е обосновал изводите си за годината на построяване на сградата единствено на свидетелските показания на избрана от него група свидетели. Според касатора обжалваното решение е и очевидно неправилно, тъй като е постановено при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Поддържа, че въззивният съд е направил необоснован извод при грубо нарушение на правилата на формалната логика, че пристройката е построена от Ц. Т. през 1976-1978г. и че тя е владяла същата, въпреки наличието на одобрен архитектурен проект през 1987г. на името на Й. В.; означена ситуация на мястото, върху която няма съществуваща друга сграда освен старата сграда; констатация в заключението на вещото лице, че пристройката на името на Й. Т. е „асоциирана“ към старата сграда, собственост само на Й. Т.; констатация в заключението на вещото лице, че пристройката е изпълнена по одобрения архитектурен проект от 1987г.; че за пристройката ключ са имали само В. Т. и майка му. В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответникът по касационна жалба В. М. М., чрез процесуалния си представител адв.Е. П. от САК, изразява становище, че не са налице поддържаните от касатора предпоставки за допускане на касационното обжалване по изложените в отговора съображения. Претендира направените по делото разноски. Ответникът по касационна жалба Г. М. М. не изразява становище за наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните: В. М. М. и Г. В. А. са предявили срещу Г. М. М. и В. Й. Т. искове за делба на едноетажна жилищна сграда със застроена площ от 75 кв.м. на две нива, представляваща имот с идентификатор 68134.4327.2618.2 по КККР, одобрени със заповед № РД-18-74/20.10.2009г.; еднофамилна двуетажна жилищна сграда (пристройка към едноетажната жилищна сграда) със застроена площ от 52 кв.м., представляваща имот с идентификатор .... по КККР, одобрени със заповед № РД-18-74/20.10.2009г.; надстройка над едноетажната жилищна сграда със застроена площ от 128 кв.м., всички сгради, намиращи се в имот с идентификатор .... по КККР, одобрени със заповед № РД-18-74/20.10.2009г. В хода на производството Г. В. А. е починала и в нейните процесуални права е встъпила съделителката В. М. М. като наследник по силата на универсално саморъчно завещание. Съделителят В. Й. Т. е оспорил исковете за делба с твърдението, че всички обекти са принадлежали на неговия пряк наследодател Й. Т.. Предявил е и искове за прогласяване нищожността на завещание, съставено от Й. В. Т. на 22.11.1992г. с твърдението, че не е написано и подписано от завещателя (чл.42, буква „б“ ЗН), както и като съставено под условие или тежест, които са невъзможни (чл.42, буква „в“ ЗН). Оспорил е твърдението, че Ц. В. Т., сочена като наследодател на страните в исковата молба, е притежавала към момента на смъртта си права в процесите обекти, вкл. твърдението, че е притежавала правото на собственост върху пристройката и надстройката към старата сграда, като поддържа, че правото на строеж, което е било учредено в полза на Ц. В. Т. от баща ѝ В. Т. В. с н.а.№....г. не е реализирано в петгодишния срок и съгласно чл.67, ал.1 ЗС е погасено по давност, както и че е загубила правото на строеж в резултат на извършените сделки и делби със земята и старата сграда. Поддържа също така, че е придобил обектите по давност. С решение №257 от 24.08.2015г., постановено по гр.д.№25868/2912г. по описа на СРС, ГО, 66 състав предявените от В. М. М. срещу Г. М. М. и В. Й. Т. искове за делба на едноетажната жилищна сграда, представляваща имот с идентификатор ...., на еднофамилната двуетажна жилищна сграда, представляваща имот с идентификатор ...., както и предявените от В. Й. Т. против В. М. М. и Г. М. М. искове за прогласяване нищожността на завещанието на Й. В. Т. от 22.11.1992г. са отхвърлени като неоснователни, а производството в частта относно предявения иск за делба на надстройка над едноетажната жилищна сграда е прекратено. В частта по предявените от В. Й. Т. искове за прогласяване нищожността на завещанието на Й. В. Т. постановеното от първоинстанционния съд решение не е било обжалвано и е влязло в сила. В мотивите към решението си първоинстанционният съд е изложил съображения, че завещанието е нищожно на друго основание, а именно на основание чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД поради противоречие с нормата на чл.21, ал.2 ЗН и не е зачел правното му действие. В частта, с която производството по предявения иск за делба на надстройка към едноетажната жилищна сграда е прекратено, решението на първоинстанционния съд е влязло в сила - с определение №19555 от 12.08.2016г., постановено по в.гр.д.№394/2016г. по описа на СГС, ГО, IV-В въззивен състав е оставена без уважение частната жалба на Г. М. М.. Това определение на СГС е влязло в сила. В частта, с която е отхвърлен искът за делба на едноетажна жилищна сграда с идентификатор ...., решението на първоинстанционния съд е влязло в сила - с решение №3843 от 31.05.2017г., постановено по гр.д.№394/20167г. по описа на СГС, ГО, IV-В въззивен състав в тази част първоинстанционното решение е потвърдено, като с определение №232 от 02.05.2018г., постановено по гр.д.№3628/2017г. по описа на ВКС, II г.о. в тази част въззивното решение не е допуснато до касационно обжалване. Производството по делото към настоящия момент е висящо само в частта по предявения иск за делба на еднофамилната двуетажна жилищна сграда с идентификатор .... – с решение №3843 от 31.05.2017г., постановено по гр.д.№394/20167г. по описа на СГС, ГО, IV-В въззивен състав решението на първоинстанционния съд, с което искът за делба е бил отхвърлен е отменено и вместо това сградата е допусната до делба. С решение №107 от 29.10.2018г., постановено по гр.д.№3268/2017г. по описа на ВКС, II г.о. в тази част въззивното решение е отменено и делото е върнато за ново разглеждане от друг въззивен състав. По делото е установено, че дворното място, в което са построени едноетажната жилищна сграда с идентификатор .... и процесната еднофамилна двуетажна жилищна сграда с идентификатор ...., представляващо понастоящем поземлен имот с идентификатор ...., е придобито от общия наследодател на страните В. Т. В. по силата на одобрена съдебна спогодба от 08.01.1965г. по гр.д.№4477/1964г., като на 22.02.1972г. (н.а.№....г.) В. Т. В. е отстъпил безвъзмездно на дъщеря си Ц. В. Т. правото да построи със свои средства и за своя сметка двуетажна пристройка североизточно от тогава съществуващата му едноетажна сграда. На 04.05.1972г. (н.а.№....г.) В. Т. В. е дарил на дъщеря си Ц. В. Т. и на сина си Й. В. Т. само дворното място без сградите в него. В. Т. В. е починал на 20.02.1975г. и оставил като наследници по закон преживяла съпруга Л. С. В., дъщери Г. В. А., М. В. М. и Ц. В. Т., и син Й. В. Т.. След смъртта на общия наследодател на 25.03.1975г. Ц. В. Т. дарила на майка си Л. С. В. 1/2 ид.част от мястото без сградите (н.а.№....г.), след което по силата на одобрена съдебна спогодба от 21.03.1977г. по гр.д.№1514/1977г. по описа на СРС, в общ дял на съделителите Л. С. В. и Й. В. Т. е поставена едноетажната жилищна постройка, представляваща понастоящем имот с идентификатор .... Л. С. В. е починала на 15.05.1981г. и като наследници по закон е оставила дъщерите си Г. В. А., М. В. М. и Ц. В. Т., както и сина си Й. В. Т.. След смъртта на наследодателката по силата на одобрена съдебна спогодба от 21.05.1982г. по гр.д.№7059/1982г. по описа на СРС, в дял на съделителя Й. В. Т. е поставена едноетажната жилищна постройка, представляваща понастоящем имот с идентификатор ...., заедно с 1/2 идеална част от дворното място. Й. В. Т. е починал на 07.01.1993г. и оставил като наследник по закон сина си В. Й. Т.. М. В. М. е починала на 27.05.2004г. и оставила като наследници по закон дъщеря си В. М. М. и сина си Г. М. М.. Ц. В. Т. е починала на 03.12.2007г. и оставила като наследници по закон сестра си Г. В. А. и племенниците си В. М. М., Г. М. М. и В. Й. Т.. Г. В. А. е починала на 07.07.2014г., като със саморъчно завещание от 15.06.2011г. е завещала цялото си движимо и недвижимо имущество на племенницата си В. М. М.. По осъществяването на тези факти и обстоятелства страните не спорят, като от заключението на изслушаната от първоинстанционния съд съдебно-графическа експертиза, изпълнена от в.л.Г. М. е установено, че ръкописният текст на саморъчното завещание с дата 15.06.2011г. е написан от Г. В. А. и подписът за „завещател“ е положен от нея. Спорно между страните е било обстоятелството кога е построена и завършена в груб строеж еднофамилната двуетажна жилищна сграда, представляваща понастоящем имот с идентификатор .... с оглед въведеното от съделителя В. Й. Т. възражение за погасяване на учреденото в полза на Ц. В. Т. право на строеж по давност – в подадения отговор на исковата молба съделителят В. Й. Т. поддържа, че Ц. В. Т. не е придобила и притежавала правото на собственост върху тази сграда, тъй като не е упражнила в предвидения в закона петгодишен срок учреденото в нейна полза през 1972г. право на строеж. Твърди, че сградата е построена от неговия баща през 1987г. след като учреденото в полза на Ц. В. Т. право на строеж е погасено. С оглед на начина, по който въззивният съд е обсъждал събраните по делото доказателства, вкл. свидетелските показания за момента на завършване на сградата в груб строеж е поставен и първият въпрос, който според касатора обосновава наличие на основание за допускане на касационно обжалване. Въпросът дали учреденото в полза на Ц. В. Т. право на строеж е било погасено по давност обаче е разрешен в производството по гр.д.№3628/2017г. на II г.о. на ВКС – в постановеното по това дело решение №107 от 29.10.2018г. изводът на въззивния съд, че учреденото с н.а.№....г. в полза на Ц. В. Т. право на строеж е било погасено по давност и след изграждането ѝ сградата е придобита от собствениците на дворното място по силата на приращението, е приет за неправилен, а възражението на съделителя В. Й. Т. – за неоснователно. Изложени са съображения, че съгласно чл.67 ЗС правото да се построи сграда върху чужда земя (чл.63, ал.1 ЗС) се погасява в полза на собственика на земята по давност, ако не се упражни в продължение на пет години, като според дадените с ТР №1/11г. на ОСГК на ВКС разяснения петгодишният срок по чл.67 ЗС, в който следва да се упражни правото на строеж, за да не се погаси в полза на собственика на земята, е давностен. Посочено е, че практиката е уеднаквена и по реда на чл.290 ГПК с решение №176 от 27.07.2010г. по гр.д.№198/2009г. на ВКС, I г.о., в което е прието, че макар да се погасява самото субективно право, а не правото на иск, срокът изрично е посочен в закона като давностен, за да може в отношенията между собственика на земята и титуляра на правото на строеж да намерят приложение разпоредбите, уреждащи института на погасителната давност – чл.110-120 ЗЗД. С оглед на това е прието, че от определянето на срока по чл.67, ал.1 ЗС като давностен следва, че неспазването му не води автоматично до погасяване на правото на строеж и съдът не може служебно да приложи давността – чл.120 ЗЗД; срокът може да бъде прекъсван и спиран на предвидените в чл.115 и чл.116 ЗЗД основания; собственикът на земята не може да се позове на давността след като правото на строеж вече е реализирано – чл.118 ЗЗД, тъй като последното би създало предпоставка за злоупотреба с право. Прието е, че с изграждането на постройката в груб строеж правото на строеж се трансформира в право на собственост и не може да се установява погасяване на право, което вече не съществува в този вид (решение №86 от 11.08.2010г. по гр.д.№3576/2008г. на I г.о. на ВКС). Поради това наведените в касационната жалба оплаквания в тази насока следва да се приемат за преклудирани, а поставеният от касатора въпрос – за неотносим. В решение №107 от 29.10.2018г., постановено по гр.д.№3628/2017г. по описа на II г.о. на ВКС е прието, че в нарушение на съдопроизводствените правила въззивният съд, след като е достигнал до различни от тези на първата инстанция фактически и правни изводи, не е разгледал направеното с отговора на исковата молба възражение на ответника В. Т. за придобиване на жилищната сграда по давност, респ. не е обсъдил събраните по делото доказателства във връзка с него, което не може да бъде направено за първи път от касационната инстанция и делото е върнато на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав. Поради това преценката дали е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване следва да бъде съсредоточена само върху мотивите на въззивното решение в частта, с която съдът е разгледал и се е произнесъл по направеното от съделителя В. Й. Т. възражение за изтекла в негова полза придобивна давност. Въззивният съд е приел възражението на В. Т. за придобиване на процесната двуетажна жилищна сграда (т.нар. пристройка) въз основа на изтекла в негова полза придобивна давност за неоснователно. В съответствие с трайно установената и непротиворечива практика на ВКС са изложени съображения, че съгласно разпоредбата на чл.79 ЗС правото на собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години, т.е. чрез упражняване на фактическа власт върху имота с намерение да се държи само за себе си (чл.68, ал.1 ЗС), както и че според презумпцията на чл.69 ЗС владелецът държи вещта като своя докато не се докаже, че я държи за другиго. Посочено е, че за да е налице владение, следва да се установят в процеса на доказване две материални предпоставки, при проявлението на които възниква това оригинерно придобивно основание – 1/ в продължение на определен период от време (10 години) едно лице, което не е собственик, да упражнява постоянно, непрекъснато, несъмнено, явно и спокойно фактическата власт върху определена вещ като корпорално обособен обект, като това фактическо господство като фактическо отношение следва да се изразява в действия, които съответстват на вещните правомощия на собственика (обективният признак на владението) и 2/ фактическата власт следва да се упражнява с намерение за своене, а именно да се държи вещта като собствена, чрез извършване на фактически и правни действия, които съответстват на вещните правомощия, част от предметното съдържание на сложното вещно право на собственост(субективният признак на владението). В съответствие с разясненията, дадени от ОСГК на ВКС в ТР №1 от 06.08.2012г., постановено по тълк.д.№1/2012г. е прието, че при спор придобиване по давност на съсобствен имот, след като основанието, на което съсобственикът е придобил фактическата власт върху вещта признава такава и на останалите съсобственици, това го прави държател на техните идеални части и е достатъчно да се счита оборена презумпцията на чл.69 ЗС. Изложени са съображения, че в такава хипотеза, за да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни действия държането във владение, при което тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици. Прието е, че разясненията по приложението на института на придобивната давност, дадени в ТР №1/06.08.2012г., следва да намерят приложение и за настоящия случай, тъй като от данните по делото е видно, че основанието за възникване на съсобствеността е наследяването като общо правоприемство, тъй като собственик на имота е била общата наследодателка на страните Ц. В. Т.. Прието е, че извод за явно манифестирано от страна на съделителя В. Т. намерение пред останалите сънаследници (а не пред съседи или други трети лица) за своене на процесната сграда, не може да бъде направен като показанията на разпитаните свидетели не представляват достатъчно доказателство за това обстоятелство, тъй като нито един от тях те установява, че съделителят В. Т. е довел до знанието на всички останали наследници субективното си намерение да счита имота за изцяло свой. По отношение факта на владението на двуетажната жилищна сграда въззивният съд е взел предвид, че св.Я. е заявила, че след смъртта на Й. Т. за т.нар. пристройка се грижел изключително В. Т. и неговата майка, а впоследствие В. Т. продължил да се грижи за пристройката, в която си направил стая, кухня и баня, след което заживял там, като това се случило около 2 години преди разпита на свидетелката, т.е. около 2012г. Преди това според свидетелката никой не е живял в старата къща и пристройката, които се заключвали и В. Т. и майка му си имали ключ. Взето е предвид също така, че според св.Л. И. в пристройката към старата къща от около 2-3 години (т.е. около 2011г.-2012г.) живеел В. Т., а преди смъртта си Й. Т. живеел сам в старата къща, като след неговата смърт в старата къща и пристройката към нея никой не е живял, докато не заживял там В. Т.. С оглед на това и като е взел предвид, че съделителите са наследници по закон на починалата на 03.12.2007г. Ц. В. Т., както и извършеното от Г. А. в полза на В. М. саморъчно завещание, въззивният съд е приел, че сградата следва да бъде допусната до делба при посочените в решението квоти. Показанията на свидетелите, които съдържат данни за упражняваната върху процесната сграда фактическа власт са обсъдени от въззивния съд в съответствие с изискванията на процесуалния закон и на трайно установената практика на ВКС по неговото приложение, вкл. и посочените от касатора решение №176 от 28.05.2011г. на ВКС по гр.д.№759/2010г. на II г.о. и решение №87 от 04.09.1958г. по гр.д.№55/1958г. на ОСГК на ВС. Казаното от свидетелите Я. и И. е прието за достоверно, а оттам съдът е приел за установен и фактът на упражнявана от В. Т. фактическа власт върху имота. Доколкото обаче от показанията на свидетелите не се установява В. Т. да е демонстрирал спрямо останалите съсобственици намерението си да държи вещта като своя, възражението за придобиването ѝ по давност е прието за неоснователно в пълно съответствие с трайно установената практика на ВКС, както беше посочено по-горе. В съответствие с трайно установената и непротиворечива практика на ВКС, вкл. и посочената от касатора в изложението, въззивният съд е обсъдил детайлно възражението за придобиване на правото на собственост по давност и е изложил собствени съображения в тази насока с оглед дадените от ВКС указания в отменителното решение. Още повече, че в решението на първоинстанционния съд това възражение не е било обсъждано. Именно поради тази причина и тъй като въззивният съд е отменил като неправилно решението на първоинстанционния съд в частта по предявения иск за делба на сградата с идентификатор ...., всички доказателства, съдържащи данни за осъществяването на факти, относими към възражението за придобиване по давност на правото на собственост са детайлно обсъдени, обсъдено е и самото възражение, като е даден отговор на изложените от съделителя В. Т. съображения. Поради това доводите на касатора за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по поставените в изложението въпроси не могат да бъдат споделени. А доколкото доводите за очевидна неправилност са свързани с твърдения за явна необоснованост на изводите на въззивния съд, касаещи погасяването по давност на учреденото в полза на Ц. Т. право на строеж, то по изложените по-горе съображения те не следва да бъдат обсъждани. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение