Определение № 103 от 22.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2677/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Б. М. А., чрез адв. Р. А. против решение № 986/07.05.2020 г., постановено по в.гр.д. № 1224/2019 г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено разпореждане от 11.09.2018 г. на Окръжен съд Монтана по гр.д. № 89/2018 г., с което е признато решение рег. № 1F 699/17 от 04.10.2017 г. на Районен съд-Амберг, Федерална Република Германия, съгласно което на Б. М. А. се прехвърля изключителното право на определяне пребиваването на А. А. и е допуснато изпълнението и вместо него е постановено друго, с което е оставена без уважение молбата на Б. М. А. за признаване и допускане изпълнението в Република България на решение рег. № 1F 699/17 от 04.10.2017 г. на Районен съд-Амберг, Федерална Република Германия, съгласно което на касатора се прехвърля изключителното право на определяне пребиваването на А. А.. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът обжалва въззивното решение като поддържа неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания по чл.281, т.3 ГПК. Основните доводи са за неправилност на изводите на въззивния съд, че ответницата М. В. не е участвала лично или чрез свой пълномощник в процеса, по който е постановено решението на Районен съд-Амберг, ФРГ, т.е. че е била „отсъстваща“ страна и при липсата на ангажирани от молителя документи по §2 на чл.37 от Регламента, следва да се откаже признаване на решението, както и че в случая се касае за „временна мярка“ за местоживеенето на детето А. А. по чл.20 от Регламента, поради което последният не се прилага. На следващо място се поддържа, че към момента на произнасяне, въззивният съд неправилно е приел, че компетентността по исковете за родителска отговорност е на Окръжен съд Монтана, тъй като определение № 1071/14.08.2019 г. по гр.д. № 145/2019 г. по описа на този съд, не е влязло в сила, тъй като е обжалвано от касатора и делото е било висящо пред ВКС. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят следните материалноправни въпроси: 1/ Когато се отбележи по т.6.3.2 от Удостоверение по чл.39 от Регламент /ЕО/ № 2201/2003 г. на Съвета от 27.11.2003 г. /Брюксел IIА/, че решението е „задочно“ с избиране на „да“, то трябва ли да се приложат и документите по §2 на чл.37 от Регламента и 2/Когато в решение на държава членка на ЕС не е посочено изрично, че постановената мярка по дела за родителска отговорност е временна по смисъла на чл.20 от Регламента, то може ли да се приеме, че тази мярка е временна поради обстоятелството, че този съд не е компетентен да се произнесе по спора по същество относно родителската отговорност. И по двата въпроса се поддържат допълнителните критерии по чл.280, ал.1, т.2, пр.2 и т.3 ГПК – противоречие с актове на СЕС и значение на въпросите за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото с обосновка, че липсва съдебна практика в България по приложението на чл.39 от Регламента и по въпроса за определянето на една мярка по въпроси на родителската отговорност като „временна“, ако това не е изрично вписано в съдебния акт и по приложението на чл.37, §2 от Регламента. В касационната жалба е направено и искане за отправяне на преюдициално запитване до СЕС по въпроси с идентично съдържание като тези, повдигнати като общо основание за допускане на касационно обжалване. Ответната страна по жалбата – М. П. В., чрез пълномощника си адв. Д. И. е депозирала отговор, в който поддържа, че не е налице заявеното от касатора основание за допускане на касационно обжалване. По същество изразява становище, че изложените в касационната жалба доводи за неправилност и необоснованост на въззивното решение са неоснователни. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция. С определение № 287/21.07.2020 г. по ч. гр.д. № 1614/2020 г. на настоящия състав на Четвърто гражданско отделение на ВКС, е потвърдено определение № 120 от 10.04.2020 г., постановено по ч.гр.д. № 389/2020 г. по описа на ВКС, IV г.о., с което е оставена без разглеждане като процесуално недопустима, подадената от Б. М. А., частна касационна жалба срещу определение от 12.11.2019 г., постановено по гр.д. № в.ч.гр.д. № 276/2019 г. на Окръжен съд Монтана. С последното е потвърдено определение № 1071 от 14.08.2019 г. по гр.д. № 145/2019 г. на Районен съд Монтана, с което е оставено без уважение възражението на Б. М. А. за международна неподведомственост на спора на основание чл.15 ГПК и е приета за установена компетентността на българския съд по предявените от М. П. В. искове по чл.127, ал.2, чл.143 и чл.149 СК. За да постанови обжалваното решение, въззивния съд е приел, че от ангажираните пред първоинстанционния съд документи се установява, че решението против М. В. е постановено „задочно“ /т.6.3 от стандартния формуляр/, т.е. тя не е участвала лично или чрез пълномощник в процеса, но същевременно не са приложени документите, за които се отнася §2 на чл.37 от Регламента, а именно: 1/ оригинал или заверен препис на документа, удостоверяващ, че на отсъстващата страна е връчен препис от исковата молба или друг документ, имащ същия ефект или 2/ документ, от който да е видно, че ответникът е приел решението на съда без възражения. Посочено е също така, че от превода на решението също се установява, че М. В. не е участвала лично или чрез свой пълномощник в процеса, т.е. била е „отсъстваща“ страна, поради което молителят Б. А. е следвало да представи някой от документите по чл.37, §2 от Регламента, но това не е сторено. Само на това основание, първоинстанционният съд е следвало да постанови отказ за признаване на решение от 04.10.2017 г. по дело № 1F 699/17 г. на Районен съд Амберг, ФРГ. На второ място е приел, че съгласно разпоредбите на чл.21 и сл. от Регламента, не се прилагат към временните мерки по чл.20 от него, свързани с упражняването на родителските права. От данните по делото, въззивният съд е приел, че решението на Районен съд Амберг, ФРГ касае именно такива временни мерки за изключителното право за определяне местопребиваването на детето А. А., които съгласно чл.20 от Регламента могат да бъдат постановявани от съд на държава-членка, различен от компетентния да се произнесе по спора съд съгласно правилата на Регламента. Съдът е съобразил представените от въззивницата доказателства, от които се установяват следните обстоятелства: 1/ с влязло в сила определение № 1071 от 14.08.2019 г., постановено по гр.д. № 145/2019 г. по описа на Районен съд Монтана, във връзка с предявени искове по чл.127, ал.2, чл.143 и чл.149 СК е решен спора, че българският съд е компетентен да се произнесе по въпроса за родителските права спрямо малолетното дете А. А. на основание чл.19, § 2, вр. чл.8, § 2, вр. чл.9, § 2 и чл.12, § 3 от Регламента и 2/ с решение от Районен съд Амберг, постановено по дело № 1F 186/2019 г., производството по делото е прекратено, тъй като е прието, че висящият процес за родителската отговорност в Районен съд Монтана предхожда процеса в немския съд, като е приложена разпоредбата на чл.19, § 2 и § 3 от Регламента. При тези данни, въззивният съд е приел, че постановените от Районен съд Амберг временни мерки, попадат в приложното поле на чл.20 от Регламента, а съгласно задължителната практика на СЕС – решение по дело С-256/09 от 15.07.2010 г., постановено в производство по преюдициално запитване, отправено на основание чл.68 ЕО и чл.234 ЕО, предвидената в Регламент № 2201/2003 система за признаване и изпълнение не се прилага към мерките по чл.20 от него, т.е. изключени са от приложното поле на разпоредбите относно признаването и изпълнението в други държави членки временните мерки, постановени от съд, който не е компетентен по съответния иск, а действа само поради неотложността и поради факта, че съответното лице или имущество се намира в обхвата на териториалната му компетентност. При така установеното от фактическа и правна страна, въззивният съд е приел, че обжалваното разпореждане на Окръжен съд Монтана, с което на основание чл.21 от Регламента, е признал и допуснал изпълнението в Република България на решението на Районен съд Амберг, се явява неправилно, тъй като е било налице основание за непризнаването му по чл.23, б.“в“ от Регламента, а освен това е било налице и друго основание за отказ – неприложимост на правилата за признаване и изпълнение към решения за допускане на мерки по чл.20 от Регламента. Настоящият състав намира, че повдигнатите в изложението въпроси отговарят на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационен контрол, доколкото са обусловили решаващата воля на въззивния съд по спора, но не е налице соченото допълнително основание на т.2 на чл.280, ал.1 ГПК – противоречие с актове на Съда на Европейския съюз /в жалбата изобщо не са посочени кои са тези актове/. Обжалваното решение е съобразено с практиката на СЕС, обективирана в решение на Съда от 2 април 2009 г. по дело С-523/07 по преюдициално запитване, според което решение за постановяване на временна или охранителна може да се вземе от национален съд по силата на чл.20 от Регламента, след като са изпълнени следните условия: 1/ разглежданата мярка да бъде неотложна, спешна; 2/ да бъде постановена по отношение на лица, които се намират в съответната държава-членка и 3/ тя трябва да има временен характер. В същия смисъл е и решение на Съда от 23 декември 2009 г. по дело С-403/09, според което съгласно чл.20, § 1 от Регламента, при определени условия съдилищата в държавата членка, където се намира детето, могат да постановят привременни или обезпечителни мерки, предвидени в нейното законодателство, дори и ако по силата на Регламента съдът в друга държава членка е компетентен да разгледа делото по същество. Посочените в тази разпоредба съдилища могат да постановяват привременни или обезпечителни мерки само ако тези мерки са неотложни, постановени са по отношение на лица или имущество, които се намират в държавата членка, където тези съдилища заседават, и да са с временен характер. В конкретния случай видно от съдържанието на постановеното от немския съд решение рег. № 1F 699/2017 от 04.10.2017 г., същото е постановено „поради наложителност на въпроса без предварителни устни прения по пътя на временното разпореждане“ и касае „временно разпореждане родителски права“ и по-конкретно прехвърляне изключителното право на определяне на пребиваването на детето т.е. няма никакво съмнение, че постановената от съда мярка е такава по чл.20 от Регламента. За да прецени, че решението на немския съд касае именно мерки по чл.20 от Регламента, въззивният съд е съобразил представените от въззивницата влязло в сила определение № 1071/14.08.2019 г. по гр.д. № 145/2019 г. по описа на РС Монтана във връзка с предявени искове по чл.127, ал.2 СК, чл.143 и чл.149 СК и решението на немския съд, постановено по дело № 1F 186/2019 г., видно от което производството е прекратено, като е прието, че висящият процес за родителска отговорност пред РС Монтана предхожда процеса в немския съд, като е приложена разпоредбата на чл.19, §2 и §3 от Регламента. Не е налице и допълнителния селективен критерий на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК – значение на въпросите за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, при така дадената от касатора обосновка, тъй като разпоредбата на чл.39 вр. чл.37, § 2 от Регламента относно документите, които се представят е ясна и недвусмислена, а по въпроса за определянето на една мярка по въпроси на родителската отговорност като „временна“, е налице задължителна практика на СЕС по тълкуването на чл.20 от Регламента. Неоснователно е и искането за отправяне на преюдициално тълкувателно запитване, като съображенията за това са следните: Съгласно чл.267, ал.3 ДФЕС, когато въпрос относно тълкуването на Договорите или относно валидността и тълкуването на актовете на институциите, органите, службите или агенциите на Съюза бъде повдигнат пред национална юрисдикция, чиито решения не подлежат на обжалване съгласно националното право, тази юрисдикция е длъжна да сезира Съда на ЕС. Така съгласно приложимото българско гражданско процесуално право, Върховният касационен съд винаги е длъжен да отправи преюдициално запитване до Съда на ЕС относно тълкуването на разпоредба или принцип на правото на ЕС, от значение за решаване на делото, освен ако е налице някое от двете изключения, изведени от практиката на ЕС: наличие на установена съдебна практика, изясняваща значението на приложимата разпоредба от правото на ЕС и/или правилното тълкуване на съответната правна норма се налага толкова очевидно, че не оставя никакво място за разумно съмнение. По отношение на първия въпрос за тълкуване на разпоредбата на чл.39 вр. чл.37, § 2 от Регламента е налице второто изключение – доктрината за ясната правна норма, тъй като точното значение на съответните разпоредби е дотолкова ясно, че не буди никакво разумно съмнение и отправянето на преюдициално тълкувателно запитване би било в противоречие с принципа на процесуална икономия. Отговорът на втория въпрос може недвусмислено да бъде изведен от съществуващата съдебна практика на СЕС по приложението на чл.20 от Регламента / решения по дело С-403/09 и дело С-523/07/, поради което ново преюдициално тълкувателно запитване е безсмислено. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не са налице релевираните в изложението основания на чл.280, ал.1, т.2, пр.2 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Без уважение следва се остави и искането за отправяне на преюдициално запитване до Съда на ЕС. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,