Определение № 2364 от 04.08.2026 г. на ВКС по т. д. № 804/2026 г.

Производството е по реда на чл. 274 ал.3, т.1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Я. И. И., действащ чрез своя законен представител И. С. И. – баща, срещу определение № 35/29.01.2026 г. по ч.т.д. № 24/2026 г. на Апелативен съд - [населено място], с което е потвърдено определение № 605/17.11.2025 г. по т.д. № 338/24 г. на Окръжен съд - [населено място] за спиране на производството по делото на основание чл.229 ал.1, т.5 ГПК, но при дадена от въззивния съд правна квалификация по чл.229 ал.1, т.4 ГПК. Сочи се от касатора, че обжалваното определение е неправилно поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила – не са обсъдени от въззивния съд конкретните факти по делото и не е обосновано защо без влязъл в сила съдебен акт по наказателното производство не може да се реши правилно гражданскоправният спор. Поддържа се, че неправилно нормата на чл.229 ал.1, т.4 ГПК е приложена разширително от въззивната инстанция. Наведен е довод за необоснованост на въззивното определение, тъй като липсва логическа и правна връзка между фактическите констатации в мотивите и формирания извод за спиране на делото. Иска да се отмени обжалваното определение.

Ответникът по частната жалба – „ЗАД ДаллБогг Живот и Здраве“ АД, не е подал отговор.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: частната кaсационна жалба е редовна - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 275 ал.1 ГПК и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт – определение на въззивния съд, с което е оставена без уважение частна жалби срещу преграждащо по-нататъшното развитие на делото определение; отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалваното определение, апелативният съд е приел, че е сезиран с частна жалба от ищеца по иск с правно основание чл.432 КЗ срещу определение на окръжния съд, с което на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК производството по делото е спряно до приключване с влязъл в сила съдебен акт на ДП № 28-ЗМ-620/2024 по описа на РУ - Казанлък, пр. пр. 3552/2024 г. по описа на РП - Стара Загора, ТО - Казанлък. Направена е от въззивната инстанция констатация, че с исковата молба се претендира обезщетение за неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 06.02.2024 г. по вина на М. Д. Р. – водач на л.а."Ягуар" с рег. [рег.номер на МПС], за който е сключена с ответника застраховка "Гражданска отговорност". Прието е за установено, че ДП № 28-ЗМ-620/2024 г. на РУ - Казанлък, пр. пр. 3552/2024 г. по описа на РП - Стара Загора, ТО - Казанлък е било образувано за извършено на 06.04.2024 г. около 18, 20 ч. на път ПП-І-5, км. 193 престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „Б“ НК, вр. с чл. 342, ал. 1 от НК – за причиняване по непредпазливост на средна телесна повреда на Я. И. И. при управление на МПС и за нарушаване на правилата на ЗДП. Въззивният съд е констатирал, че посоченото по-горе досъдебно производство, заради което на основание чл.229 ал.1, т.5 ГПК е било спряно делото пред окръжния съд, е приключило и е бил внесен от прокурора обвинителен акт срещу М. Д. Р. за извършване на престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „Б“ НК, вр. с ал. 1, б. „Б“ и чл. 342, ал. 1 от НК – за причиняване при управление на МПС по непредпазливост на средна телесна повреда на Я. И. И. /ищеца/ и на И. С. И.. По повдигнатото обвинение е образувано НОХД № 21/2026 г. на Районен съд –гр. Казанлък и въз основа на обвинителния акт въззивният съд е намерил, че по това наказателно дело ще се даде отговор на въпроса дали М. Д. Р. на 06.04.2024 г. около 18, 20 ч. на път ПП-І-5, км. 193 при управление на л.а. „Ягуар“ с рег. [рег.номер на МПС] е нарушил правилата за движение и по непредпазливост е причинил средни телесни повреди на Я. И. И. /ищеца/. Разяснено е в мотивите на обжалваното определение, че описаното в обвинителния акт деяние е напълно идентично с описаното в исковата молба като основание за ангажиране отговорността на застрахователното дружество, при което е застрахован управляваният от водача Р. автомобил, поради което с оглед нормата на чл.300 ГПК е прието, че правилното решаване на гражданскоправния спор е обусловено от изхода на наказателното дело. Въззивният съд е намерил, че производството по гражданското дело подлежи на спиране на основание чл. 229 ал. 1, т. 4 ГПК до приключване на НОХД № 21/2026 г. на Районен съд –гр. Казанлък, поради което не е необходимо да се обсъжда дали е налице основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 5 от ГПК, доколкото досъдебното и съдебното производство са взаимосвързани фази от наказателното производство, а приключването със съдебен акт е възможно само при внасяне на обвинителен акт и започване на съдебната фаза от наказателния процес.

В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя следния въпрос по чл.280 ал.1, т.1 ГПК –

1. „Допустимо ли е спиране на гражданско производство по чл.229 ал.1, т.4 ГПК само поради висящо наказателно производство, без гражданският съд самостоятелно да прецени дали предметът и фактите по наказателносто дело имат преюдициално значение за гражданския спор и при липса на влязъл в сила съдебен акт по наказателното дело?“

В аргументацията на касатора е повдигнат довод, че в обжалваното определение е прието, че самото образуване на наказателно дело, идентично по основание с това по исковата молба, е достатъчно за спиране на гражданското дело. Наличието на допълнителния селективния критерий по поставения въпрос се обосновава с твърдението за противоречие на въззивното определение с решение № 50054/2023 г. на ВКС и с решение № 60187/2022 г. на ВКС /не са посочени номерата на делата/.

2. Посочено е основание по чл.280 ал.2, предл.3-то ГПК – очевидна неправилност на въззивното определение. В аргументацията на касатора са изложени доводи, че от представените по делото писмени доказателства се установяват релевантните за спорното право факти, поради което за правилното решаване на спора не е необходимо да се чака изходът на наказателното дело. Сочи се, че гражданският съд не е обвързан от наказателното производство извън пределите на чл.300 ГПК, а именно – относно извършването на деянието, неговата противоправност и виновността на дееца.

Настоящият състав на ВКС намира, че първият поставен въпрос не е съобразен с обуславящите крайни правни изводи на въззивния съд, поради което не е удовлетворено изискванието на общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. В обжалваното определение въззивната инстанция не е достигнала до извод, че наличието на висящо наказателно производство е достатъчнно, за да се спре гражданското дело. Въззивният съд е обсъдил обвинителния акт по НОХД № 21/2026 г. на Районен съд –гр. Казанлък и е констатирал, че то е образувано по внесен срещу М. Д. Р. обвинителен акт за извършено престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „Б“ НК, вр. с ал. 1, б. „Б“ и чл. 342, ал. 1 от НК – за причиняване на 06.02.2024 г. при управление на МПС по непредпазливост на средна телесна повреда на Я. И. И. и на И. С. И.. Обсъден е и предметът на висящия пред окръжния гражданскоправен спор по иск с правно основание чл.432 ал.1 КЗ, с който се претендира от Я. И. И. застрахователно обезщетение за неимуществени вреди от ПТП, причинено на 06.02.2024 г. от М. Д. Р. при управление на л.а."Ягуар", рег. [рег.номер на МПС], за който е сключена с ответника застраховка "Гражданска отговорност". Изрично е прието в мотивите на обжалваното определение, че описаното в обвинителния акт деяние на М. Д. Р. е напълно идентично с описаното в исковата молба негово деяние, въведено като основание за ангажиране отговорността на застрахователя, поради което с оглед правилото на чл.300 ГПК въззивната инстанция е достигнала до извода, че изходът на наказателното дело е от значение за правилното решаване на гражданското дело, което в тази хипотеза подлежи на спиране, но на основание чл.229 ал.1, т.4 ГПК. В този смисъл касационният съд намира, че реващите изводи, обусловили изхода на делото в производството по частната жалба, са изводите на въззивния съд, че с присъдата по наказателното дело ще се установят с обвързваща на основание чл.300 ГПК сила фактите, които са въведени в исковата молба като основание на иска по чл.432 ал.1 КЗ – дали М. Д. Р. на 06.02.2024 г. е извършил при управление на л.а."Ягуар" с рег. [рег.номер на МПС] противоправно и виновно деяние, нарушаващо предвидените в ЗДвП правила за движение, и дали от него е причинена средна телесна повреда на Я. И. И. /ищеца/. Така поставеният от касатора въпрос не държи сметка за тези решаващи изводи в мотивите на обжалваното определение и не отчита спецификите на въззивното дело, което има за предмет хипотеза, в която деецът и извършеното от него престъпно деяние, за което му е повдигнато обвинение по наказателното дело, са идентични с тези, за които в исковата молба са въведени твърдения като основание на иска. Въпросът не е поставен в контекста на направената от въззивния съд констатация за идентичност между предмета и дееца по висящото наказателно производство и деянието, извършено от соченото за делинквент лице по гражданското дело, както и за изведения от тази констатация решаващ извод, че гражданското дело следва да се спре на основание чл.229 ал.1, т.4 ГПК, за да се обезпечи приложението на чл. 300 ГПК.

По отношение на допълнителния селективен критерий следва да се посочи, че наличието на противоречие с практиката на ВКС следва да се обоснове от касатора с посочване не само на номера и на датата на конкретно решение на ВКС, но и на делото, което в случая не е сторено.

За пълнота на изложението следва да се спомене, че по въпроса за прилагането на чл.229 ал.1, т.4, вр. с чл.300 ГПК по дела, по които се претендира обезщетение за вреди от деликт, когато срещу делинквента е образувано наказателно дело за деяние, идентично с посоченото в исковата молба непозволено увреждане, е формирана съдебна практика, служебно известна на настоящия съд, от която въззивният съд не се е отклонил - решение № 102 от 09.04.2025 г. по к.т.д. № 849/2024 г., Т. К., І Т. О. на ВКС, решение № 148 от 10.06.2025 г. по к.т.д. № 754/2024 г., Т. К., І Т. О. на ВКС и решение № 93 от 14.02.2025 г. по гр.д. № 3242/2023 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС. В тези решения е прието, че процесуална пречка за надлежното упражняване на правото на иск е наличието на образувано наказателно производство в съдебната му фаза или в досъдебната такава, когато деецът и извършеното от него деяние са идентични с тези, за които са въведени твърдения в исковото производство и не е налице хипотеза, при която престъпното обстоятелство следва да бъде установявано самостоятелно от гражданския съд по реда на чл. 124, ал. 5 ГПК. В такива случаи производството по гражданското дело следва да бъде спряно - при образувано наказателно производство в съдебната му фаза - на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, а при образувано наказателно производство в досъдебна фаза - на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК, като при оправдателна присъда зачитането й по гражданското дело е по въпросите, които са били основание за нейното постановяване и ако това е от значение за гражданската отговорност.

С обжалваното определение е прието, че производството следва да бъде спряно на основание чл.229 ал.1, т.4 ГПК, а не на посоченото от първоинстанционния съд основание по чл.229 ал.1, т.5 ГПК, но касаторът не е поставил въпрос, свързан с правомощията на въззивния съд в производството по чл.278 ГПК. Не е релевирано противоречие на въззивното определение с ТР № 6/15.01.2019 г. по тълк.д. № 6/2017 г., ОСГТК на ВКС, в което са дадени разяснения, че нормата на чл. 278, ал. 2 ГПК въвежда съществено отклонение от една от характеристиките на ограничения въззив и в пределите на правомощията на съда при пълен въззив е възможността да бъде проверена правилността на обжалвания акт и на невъведени в частната жалба оплаквания. След постановяване на това ТР е формирана константна практика на ВКС, в която се приема, че когато въззивният съд констатира недопустимост на производството, но на основание, различно от посоченото от първата инстанция, разполага с правомощието да потвърди определението за прекратяване на делото. Следва да се отбележи, че в ТР № 1 от 09.07.2019 г. по тълк.д. № 1/2017 г., ОСГТК на ВКС е прието, че при допуснато от първата инстанция нарушение на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, въззивната инстанция съобразно служебното си задължение да следи за спазване на процесуалните норми, обезпечаващи валидността и допустимостта на процеса (чл. 269, ал. 1 ГПК), е длъжна сама да спре производството по делото, за да се изчака влизането в сила на решението или присъдата по преюдициалния спор.

Касационният съд не констатира наличие на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, които да са довели до постановяване на очевидно неправилен съдебен акт.

С оглед на изложеното касационният съд намира, че въззивното определение не следва да се допуска до касационно обжалване.

Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд