Определение № 50776 от 31.10.2022 г. на ВКС по д. № 1090/2022 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Прокуратура на РБ срещу въззивното решение на Апелативен съд Варна по гр.д. №463/21 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение е уважен в размер на 30 000 лв. и отхвърлен за разликата до претендираните 75 000 лв. искът на С. В. срещу касатора по чл.2, ал.1,т.3 ЗОДОВ, за обезщетяване на неимуществени вреди от обвинение в престъпления по чл.202, ал.2,т.1, вр. с чл.201, ал.1, вр. с чл.26, ал.1 НК и по чл.220, ал.1, вр. с чл.26, ал.1 НК, по което ищцата е оправдана с влязла в сила присъда. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Намира, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС - ППВС №4/68 г., т.3 и 11 от ТР №3/05 г. ОСГК и т.19 от ТР №1/4.01.2001 г. ОСГК по правния въпрос от предмета на спора за начина на определяне на неимуществените вреди, след извършване от съда на задължителна преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД. Не са отчетени според касатора разумният срок на наказателното производство с оглед на голямата му фактическа и правна сложност; това, че процесните обвинения не са единствен увреждащ фактор, защото е налице по – ранно наказателно производство срещу ищцата; сравнително неголемия интензитет на доказаните вреди в пряка причинна връзка с незаконните обвинения/ като диабетът и туморното заболяване не са между тях/; взетата сравнително лека мярка за неотклонение, която не е ограничила съществено правата на ищцата. В противоречие с цитираната задължителна практика на ВКС е решен и правният въпрос за определяне на правилен/ обоснован/ размер на обезщетението за неимуществени вреди в съответствие с обществения критерий за справедливост по чл.52 ЗЗД. По допускане на обжалването ВКС намира следното: Въззивният съд е определил обезщетението по чл.52 ЗЗД в размер на 30 000 лв., като е приел за обуславящи го следните обстоятелства: Продължителността на воденото наказателно производство е 4 години и 8 месеца, считано от привличането на ищцата като обвиняема до влизане в сила на оправдателната присъда. През този период с нея са провеждани редица процесуално-следствени действия в рамките на досъдебното производство, както и множество съдебни заседания в съдебната фаза на процеса, които са допринесли за високото ниво на стрес в продължителен период от време. Престъпленията, за които ищцата е била привлечена като обвиняема, са тежки по смисъла на закона, което се отразява на степента и тежестта на свързаните с това негативни емоции под угрозата да бъде лишена от свобода за дълги години.Следва да се отчете също броя на повдигнатите срещу ищцата обвинения за тежки умишлени престъпления, съдържащи уличаването й в престъпна злоупотреба със служебно положение като лице, заемащо ръководна длъжност. По делото е установено значително дискредитиране на ищцата в личен, социален и професионален план.Освен обичайните негативни преживявания, които едно обвинено в престъпление лице изпитва, са доказани и специфични такива, а именно: остра стресова реакция, причинена от незаконното обвинение, чувство на срам и неудобство пред колеги и познати и дори в най-тесния семеен кръг. Ищцата е изпитвала тревога дали това, че е обект на наказателно преследване би могло да урони престижа и да накърни кариерата на децата й: дъщеря й е лекар в Университетската болница "Св. М.", доцент и преподавател в Медицинския университет, а синът й е адвокат. По тази причина тя дълго време е крила и потискала негативните си емоции дори пред най-близките си хора.Въпреки че не може с точност да се определи и количествено да се премери, потисканият стрес в продължителен период от време според въззивния съд е допринесъл в значителна степен за отключване на две тежки заболявания – захарен диабет и карцином с оперативно отстраняване на дясната гърда. В същия смисъл е и заключението на вещото лице, което подчертава, че продължителният стрес постепенно изчерпва адаптивната способност на организма и трайно задържащите се отклонения водят до проява на редица патологични процеси. Затова, според въззивния съд, макар и да не е единственият фактор за проявлението на двете тежки заболявания, стресът от продължилото почти пет години наказателно преследване се намира в пряка причинна връзка с тях. Същевременно трябва да се има предвид и обстоятелството, че през цялото време на наказателното производство ищцата е била с лека мярка за неотклонение, неограничаваща свободата за придвижване и социалните й контакти. Недоказано е останало твърдението за пропуснати професионални възможности в резултат от воденото срещу нея наказателно производство. При тези обстоятелства въззивният съд е приел, че обезщетение от 30 000 лв. в достатъчна степен удовлетворява критериите за справедливост съгласно чл. 52 от ЗЗД. ВКС намира, че следва да допусне касационно обжалване на въззивното решение по поставените в изложението въпроси, свързани с прилагането на чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди по исковете с пр. осн. чл.2, ал.1,т.3 ЗОДОВ, поради твърдяното от касатора противоречие с цитираната задължителна практика на ВКС. Затова ВКС на РБ, трето г.о.