Определение № 28 от 13.01.2014 г. на ВКС по т. д. № 2425/2013 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [община] против решение № 113 / 11.01.2013 год. по т.д.№ 2770 / 2012 год. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 12 / 27.03.2012 год., постановено по т.д.№ 347 / 2011 год. на Благоевградски окръжен съд, за отхвърляне предявения от касатора против „ Югозападно държавно предприятие „ ДП Б., иск с правно основание чл. 79 ал.1 ЗЗД, за заплащане сумата от 68 121 ,58 лева, съизмеряваща дължими от ответника на ищеца такси за издадени позволителни за дървесина от контингент местно население, на основание сключен между ищеца и Държавно лесничейство „ Б. „ ,чийто правоприемник се явява ответника, договор от 15.08.2005 год. за възлагане управлението и ползването на горите от Горския фонд в [община], споразумение от 13.09.2005 год. и анекс към договора от 27.09.2006 година. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила / чл.175 ГПК / – несъобразяване с всички доказателства по делото и конкретно – направено чрез възражение за прихващане признание от ответника за задълженията му към ищеца, като годно доказателствено средство, наред с приетото заключение на съдебно - икономическата експертиза. Ответната страна – „Югозападно държавно предприятие „ ДП Б. – оспорва касационната жалба, поради липса на доказано основание за допускането й до касационно обжалване. Намира цитираната в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.2 ГПК казуална съдебна практика неотносима към процесния спор, както и необосновано касационно основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. В тази връзка, счита че в пълно съответствие с утвърдената съдебна практика признанието му не е ценено като достатъчно доказателство по отношение установяване основателния размер на претенцията на ищеца. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт. За да се произнесе по допустимостта й настоящият състав съобрази следното: Ищецът е предявил претенция, квалифицирана от съда с общото основание на чл.79 ал.1 ЗЗД, на основание сключен с праводателя на ответника - Държавно лесничейство „ Б. „, договор за възлагане управлението и ползването на горите от Горския фонд в [община] .По силата на същия, в тежест на ответника е било възложено издаването на позволителни за дървесина за контингент местно население, вкл. събиране дължимите за това такси и отчитането им по бюджетна сметка на [община] / след замяна на първоначално уговорената за разплащане специална набирателна сметка на Районно управление на горите [населено място], с анекса от 27.09.2009 година /. Ищецът е претендирал дължими за 2009 год. такси от издадени позволителни за дърва от контингент местно население – 44 530 лв., а за 2010 год. – в размер на 23 591,58 лв. или общо сума от 68 121,58 лева. В отговора си ответникът е оспорил иска по размер, с възражение за настъпили правни последици на извънсъдебно прихващане с вземания на ответника към ищеца, надхвърлящи претендираното. Не е представено друго материализирано извънсъдебно възражение за прихващане извън писма изх. 0087/ 12.01.2010 год. и изх.№ 2 704 / 08.11.2010 год.. В същите липсва изрично признание на вземания на ищеца, в конкретен размер и на конкретно основание, като в първото сума от 44 180 лв. / без индивидуализация на формираното задължение на ответника в този размер и съответно - без възможност за извод за идентичност на същата с част от претендираното в исковата молба / е заявена като прихваната срещу задължения на ищеца към ответника по две фактури / по едната частично, до покриване размера от 44 180 лв. /. Декларираният разчет на взаимни задължения в този размер е заявен към 31.12.2009 година. Във второто писмо е заявено, че към 08.11.2010 год. са дължими тарифни такси от издадени позволителни в размер на 11 078 лева, прихващани с вземане на ответника към ищеца по изрично посочена фактура, чиято стойност надхвърля дължимото от ответника. Няма спор по делото, че всяка от противопоставените в писмата на ответника, с цел прихващане, 3 фактури, е неподписана и оспорвана от ищеца, видно от приложената кореспонденция между страните, изричното му становище в процеса и заключението на съдебно-икономическата експертиза, вкл. с оглед липса на нормативно основание за фактуриране от страна на ответника цена на осъществявани от него услуги в изпълнение на сключения договор / реш.№ 559 / 30.09.2010 год. на Общински съвет Б., последващо отменено /. В този смисъл ищецът оспорва правните последици на извънсъдебна компенсация. Независимо от неподдържането му изрично като възражение за съдебна компенсация / предвид липса на безспорност и ликвидност на противопоставените вземания на ответника / първоинстанционният съд / с оглед изрично направените за доказването му доказателствени искания от ответника / го е възприел и разгледал като такова, оставяйки го без уважение, въпреки отхвърлянето на предявените от ищеца искове. Въззивният съд и за да потвърди първоинстанционното решение е споделил изложените в същото мотиви за недостатъчност на признанието на ответника / с оглед предявяването на възражението за прихващане не в евентуалност спрямо уважаването на иска / за погасяване вземанията на ищеца с негови насрещни вземания от същия, доколкото и по отношение размера на реално събраните и подлежащи на отчитане в полза на ищеца такси от позволителни липсвали доказателства, вкл. относно приложимия като договорен между страните начин на оценяване. Въззивният съд е споделил изричния извод на първоинстанционния съд, че изявленията на ответника за прихващане / като неподкрепени от друг доказателствен материал по делото / могат да се възприемат само като индиция за съществуващо вземане на ищеца, не и като достатъчно доказателство за неговия размер. В обосноваване допустимостта на касационното обжалване касаторът е формулирал изводимия от изложението по чл.280 ал. 1 ГПК въпрос: „ Направеното изявление в отговора на исковата молба „ че сумите, предмет на иска, не се дължат поради извършено прихващане с насрещни вземания на ответника към ищеца „, съставлява ли признание на задължението на ответника към ищеца ? ” - зададен в хипотезата на чл.280 ал.1 т.2 ГПК / предвид противоречиво разрешаване на въпроса в процесното въззивно решение спрямо цитираните от касатора: реш. № 218 / 14.02.2003 год. по гр.д.№ 2451 / 2002 год. на V г.о. ВКС, реш. № 539 / 07.07.2010 год. по гр.д.№ 635 / 2009 год. на ІV г.о. ВКС и реш.№ 980 / 30.12.2009 год. по гр.д.№ 3718 / 2008 год. на ІІІ г.о. ВКС /. Формулирал е изрично, в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК, с формално цитиране на същата, и въпроса: „Направено с отговора на исковата молба възражение за прихващане / с дължими на основание същия договор насрещни вземания на ответника към ищеца /, представлява ли признание на иска ? „ .Въпросите по същество са с идентично съдържание, но отнесени към признаване на задължението, предмет на иска / първия /, респ. към признанието на иска / втория /, което не е идентично с първото. С отговора на исковата молба ищецът се е позовал на правните последици на извънсъдебна компенсация, каквато съдилищата не са разгледали, а разгледаната съдебна такава / на каквато правна възможност отговаря спорния,неликвиден характер на противопоставените от ответника вземания / е оставена без уважение. Последното само по себе си предпоставя уважен, а не отхвърлен иск. С така поставените два въпроса, касаторът се домогва до отговор дали всяка упражнена извънсъдебно / първия въпрос / или съдебна / втория / компенсация, не в условия на евентуалност от уважаването на иска, съставлява и признание на задълженията на ответника сама по себе си, ирелевантно на изходящо от ответника изрично признание на задълженията по основание и размер, респ. ирелевантно на изрично признание на иска. Съдът действително е коментирал възражението за прихващане и като съдържащо признание на задължения на ответника към ищеца, но последното е счетено за недостатъчно доказателствено средство, с оглед всички обстоятелства по делото, съгласно чл.175 ГПК. Следователно, решението действително е основано, но на позитивен за касатора отговор на така поставения въпрос, който обаче не покрива общия селективен критерий по чл. 280 ал.1 ГПК. Релевантен за изхода на спора в случая е изводът на съда, че признанието на задължения на ответника към ищеца, но при оспорване иска по размер, само по себе си не е абсолютно доказателствено средство за установяването им / липсва изрично признание на иска /. Дори да би бил обоснован общия селективен критерий, не се явява обоснован, допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Формалното посочване на разпоредбата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК не съставлява такова, а липсва мотивирането му с нормата на чл. 175 ГПК. Същата не е неясна, непълна или противоречива до степен да е провокирала противоречива съдебна практика или непротиворечива, но неправилна и като такава подлежаща на преодоляване, предвид развитието на обществените отношения или промяна на законодателството, в удовлетворяване нуждата от точно прилагане на закона и за развитие на правото. Няма спор в съдебната практика, че признанието само по себе си не обвързва съда, а се преценява с оглед всички обстоятелства по делото. Дали тези обстоятелства са в противоречие със същото е фактологичен въпрос, основание за проверка правилността на решението на основанията по чл. 281 т.3 ГПК, не и тези по чл.280 ал.1 ГПК. Необоснован е и допълнителния селективен критерий по чл. 280 ал.1 т.2 ГПК. Всяко от посочените решения – казуална съдебна практика няма за предмет възражение за прихващане, самото предявяване на което / не като евентуално от уважаването на иска / да е предпоставило направен от съда ,само на това основание, извод за признание - достатъчно доказателствено средство за уважаване на иска. В две от решенията се касае за признание на иск, различно от признанието на факт, относим към решението по спора. В този смисъл липсва обективен идентитет между предмета на всяко от делата и настоящото, в аспект на противопоставено възражение за прихващане от ответника, което да е предпоставило и противоречив отговор на така поставения въпрос – да е възприето като равнозначно на признание на факт, при това достатъчен за уважаването на иска. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение