Определение № 3299 от 09.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 377/2024 г.

Длъжен ли е въззивният съд да прецени всички доказателства и доводи на страните, като конкретно, ясно и точно се мотивира кои и защо възприема и кои не /първи въпрос от основното изложение/. В обосноваване на въпроса се излага, че при решаване на делото съдът е задължен да обсъди всички доказателства и доводи на страните и ако не кредитира някои от тях, да изложи ясни мотиви защо. В случая въззивният съд не е сторил това. Необсъдените доказателства и доводи на ищеца са подробно посочени в пар. 7 - 13 от касационната жалба. Сочи се, че относно задължението на съда да обсъди всички доказателства и доводи на страните е формирана многобройна, трайна и непротиворечива практика на ВКС: решение № 44 от 26.06.2019 г. по т.д. № 1368/2018 г. на I ТО, решение № 43/2014 по т.д. № 213/2012 г. на II ТО, решение № 17 от 04.06.2021 г. по гр.д. № 2145/2020 г. на I ГО, решение № 36 от 19.02.2018 г. по гр.д. № 3244/2017 г. на IV ГО, решение № 173 от 06.11.2020 г. по гр.д. № 4404/2019 на III ГО, решение № 98 от 28.01.2020 г. по т.д. № 2897/2018 г. на I ТО, решение № 22 от 24.02.2015 г. по гр.д. № 4581/2015 на I ГО, решение № 3 от 22.07.2013 г. по гр.д. № 534/2012 на IV ГО, решение № 149 от 03.07.2012 г. по гр.д. № 1084/2011 на III ГО, решение № 411 от 27.10.2011 г. по гр.д. № 1857/2019 на IV ГО, решение № 24 от 28.01.2010 по гр.д. № 4744/2008 на I ГО и др. Според касатора в случая необсъждането на всички факти и на всички доводи на ищеца е в противоречие с посочената практика - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

При прилагане на чл. 83, ал. 1 от ЗЗД следва ли съдът да мотивира коя от двете хипотези счита за приложима, като извърши съпоставка и степенуване на вината на двете страни за неизпълнението на договор /втори въпрос от основното изложение/. Излага се към въпроса, че за да освободи ответниците от отговорност за забава, съдът е приел, че са налице условията по чл. 83, ал. 1 от ЗЗД. Правилно е преценил, че разпоредбата е приложима и в случаите на договорена неустойка (решение № 147 от 16.07.2013 г. по гр.д. № 1372/2012 г. на ВКС, IV ГО, решение № 164 от 03.02.2016 г. по т.д. № 1890/2014 г. на ВКС, I ТО). Законът обаче предвижда 2 отделни хипотези - неустойката може да бъде намалена или длъжникът да бъде изцяло освободен от отговорност. Правилното му прилагане изисква съдът да извърши преценка дали неизпълнението се дължи изцяло на поведение на кредитора, за да освободи длъжника от отговорност или е по вина и на двете страни, при което вината им следва да бъде степенувана и неустойката да бъде съответно намалена. Претендира се, че в конкретния случай съдът не е извършил необходимата преценка и изобщо не е аргументирал прилагането на втората хипотеза на чл. 83, ал. 1 от ЗЗД, което е в противоречие с практиката на ВС и ВКС, намерила израз в решение № 262 от 22.05.2015 г. по т.д. № 3118/2013 г. на ВКС, I TO и решение № 1190 от 6.1.1994 г. по гр.д. № 514/93 г. на ВС, V ГО, части от мотивите към които решения са цитирани в изложението.

При прилагане на 96, ал. 1 във връзка с чл. 95, предл. 2 от ЗЗД следва ли съдът да прецени и изложи мотиви от кой момент и с кое конкретно поведение кредиторът е изпаднал в забава, кога е преустановил забавата, дали и доколко това е повлияло върху забавата на длъжника, съответно от кой до кой момент длъжникът е в забава /трети въпрос от основното изложение/. Излага се, че съдът е преценил също, че ответниците следва да бъдат освободени от отговорност за неустойка за забава (чл. 96, ал. 1 от ЗЗД), защото не били получили необходимото им съдействие от ищеца (чл. 95, предл. 2 от ЗЗД). Според касатора обаче правилното прилагане на закона изисква точна преценка в какво конкретно се изразява неоказаното съдействие от кредитора, наличието на причинна връзка със забавата на длъжника, дали и в каква степен неоказаното съдействие е възпрепятствало длъжника. Отделно от това, в хипотезата на чл. 96, ал. 1 от ЗЗД длъжникът се освобождава от забавата си само занапред (от момента, в който кредиторът е изпаднал в забава) и отново може да изпадне в забава от момента, в който кредиторът престане да е в забава (т.е. даде нужното съдействие). Твърди се, че в случая съдът не е извършил никаква преценка и не е изложил мотиви от кой момент и с кое конкретно поведение ищецът е изпаднал в забава, кога е преустановил забавата, дали и доколко това е повлияло върху забавата на ответниците, съответно от кой до кой момент те са били в забава, което е в противоречие с практиката на ВКС, намерила израз в следните решения: решение № 156 от 1.III.1985 г. по гр.д. № 1121/84 г., ВКС, II ГО, решение № 164 от 03.02.2016 г. по т.д. № 1890/2014 г. на ВКС, I ТО, решение № 243 от 17.07.2015 г. по гр.д. № 6828/2014 г. на ВКС, IV ГО, решение № 238 от 26.10.2015 г. по гр.д. № 1368/2015 г. на ВКС, III ГО, части от мотивите към които решения са цитирани в изложението.

Следва ли въззивният съд, освен съображения по доводите във въззивната жалба и тези в отговора на въззивната жалба, да обсъди и всички възражения на въззиваемата страна, изложени пред първоинстанционния съд /първи въпрос от допълнителното изложение/. Твърди се, че по този въпрос САС се е произнесъл в противоречие с практиката на Върховния касационен съд (ВКС) намерила израз в следните решения: Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК, решение № 56 от 08.05.2020 г. по гр.д. № 2755/2019 г., IV ГО, решение № 189 от 09.07.2012 г. по гр.д. № 107/2012 г., II ГО и цитираната в него практика: решение № 230 от 10.11.2011 г. по гр.д. № 307/2011 г. на ВКС, II г.о., решение № 385 от 18.04.2012 г. по гр.д. № 1538/2010 г. на ВКС, I г.о.“; решение № 48 от 07.03.2019 г. по гр.д. № 2445/2018 г. Г.К., III ГО, решение № 65 от 30.07.2014 г. по т.д. № 1656/2013 г., II ТО, части от мотивите към които решения са цитирани в изложението. По същия въпрос касаторът моли, ако решаващият състав на ВКС прецени, че цитираната практика касае само въпросите, посочени във въззивната жалба, а не тези, повдигнати от ответниците по жалбата, то да допусне касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Следва ли въззивният съд, когато констатира неизпълнения на различни задължения и от двете страни по договор, през различни части от периода на изпълнение, да уважи частично иска за неустойка за забава, като я намали с оглед вината на всяка от страните и продължителността на забавата, предизвикана от всяка страна /втори въпрос от допълнителното изложение/. Поддържа се, че в касационната жалба са изложени подробни доводи за неправилното приложение от САС на института на т.нар. компенсация на вини, приложим и за неустойките. Съдът е приел, че в процесния договор има валидно уговорена неустойка за забава на ответниците и че същите са в забава от 26 дни, но ги е освободил от отговорност изцяло. Приложил е чл. 83, ал. 1, предл. 2 от ЗЗД, в решението си обаче съвсем не установява, че ответниците не са изпълнили в срок само по причина, за която не отговарят. Пълното освобождаване на ответниците от отговорност, освен че стимулира собствената им неизправност, е резултат от неправилния извод, че при забава на кредитора за части от срока, последиците от установената забава на длъжниците изцяло отпадали „дори и тя /забавата/ да се дължи и на причини, за които отговаря и изпълнителя“. В такава хипотеза неустойката може да се намали според степента (съотношението) на вините на страните за забавата.

Претендира се, че и по този въпрос САС се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, намерила израз в следните решения: решение № 87 от 02.10.2017 г. по т.д. № 2804/2015 г., I ТО, решение № 31 от 22.03.2012 г. по гр.д. № 1393/2010 г.. IV ГО, решение № 158 от 30.09.2013 г. по т.д. № 679/2012 г., II ТО, части от мотивите към които решения са цитирани в изложението.

Твърди се и очевидна неправилност на решението, обосновавана с наличие на вътрешно противоречие в мотивите му. Сочи се, че от една страна, на стр. 17 от решението съдът е аргументирал извода си, че ответниците са в забава, с липсата на уговорка за промяна на крайния срок за изпълнение в допълнителното споразумение от 23.05.2018 г., като сочи: „Неоснователни са възраженията на ответниците, че не е налице забава при изпълнението на възложените им с договора дейности. Уговорка за промяна на крайния срок за изпълнение на възложените с договора дейности, в частност на срока за подписване на акт обр. 15, не се съдържа в допълнителното споразумение от 23.05.2018 г., като напротив - в чл. 9 от споразумението изрично е разписано, че всички останали условия и уговорки в договора за обществена поръчка, които не се изменят и/или допълват със споразумението, остават непроменени и се прилагат между страните както са били уговорени.“ От друга страна, на стр. 18 и 19 от решението съдът двукратно е аргументирал, че липсата на уговорка за промяна в крайния срок за изпълнение освобождава ответниците от отговорност.

Ответниците по касация „Пандора“ ЕООД, „Неопет“ ООД и „Нектон 2“ ООД в депозирани писмени отговори по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорват жалбата като неоснователна, претендират разноски, представляващи адвокатски възнаграждения за защита в производството по чл. 288 от ГПК.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да стигне до крайните си изводи за неоснователност на предявения от касатора иск, съответно – основателност на предявените срещу него насрещни искове, въззивният съд, като е изложил подробно приетото за установено по делото от фактическа страна, от правна страна е посочил в относимата си към оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към обжалваното въззивно решение, че:

При предявен иск с правно основание чл. 92 от ЗЗД в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване следните предпоставки - наличие на валидно договорно правоотношение между страните, наличие на валидно възникнало задължение за ответника да изпълни възложените му дейности по демонтаж на стара, доставка и монтаж на нова ЕКРУ 110 kV в ПС „Витоша“ в определен срок, допуснато от страна на ответника виновно неизпълнение /забава/ на поетите с договора задължения и наличие на валидна договорна клауза, предвиждаща заплащане на неустойка. Прието е за доказано по делото кумулативното наличие на тези предпоставки, като по отношение на първите две от тях, които са приети за налични по делото и от първоинстанционния съд, за което същият е изложил мотиви, споделяни и от въззивния съд, към тях е препратено на основание чл. 272 от ГПК.

Сочи се, че в случая, основавайки се на уговореното в клаузата на чл.12.3 от процесния договор ищецът претендира от ответниците заплащане на неустойка за забавено изпълнение на възложените им с договора дейности. Твърди, че ответниците не са изпълнили поетите с договора задължения, а именно - да завършат и предадат обекта на възложителя в уговорения срок - до 30.10.2018 г., а са сторили това едва на 30.11.2018 г. Така били изпаднали в забава, продължила 26 дни - от 01.11.2018 г. до 26.11.2018 г., като предвидената в чл. 12.2, ал. 3 от договора неустойка за 26 дни забава е в размер на 932 260.43 лева /1 % на ден върху стойността на договора - 3 585 617.02 лева/.

Въззивният съд е изложил, че не споделя извода на първоинстанционния такъв за основателност на възражението на ответниците за нищожност на процесната неустоечна клауза, поради противоречие с добрите нрави, като направен в противоречие с разрешенията в т. 3 от ТР № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС.

Според въззивния състав съгласно чл. 9 ЗЗД страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителни норми на закона и на добрите нрави. Добрите нрави са неписани етични правила, приети в обществото, които целят да създадат равнопоставеност, добросъвестно упражняване на правата и взаимно зачитане на правата на гражданите. Те са граница, въведена от законодателя при зачитане на договорната свобода, съгласно разясненията в ТР 1/2009 г. от 15.06.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, в което са определени и критерии за преценка съответствието на уговорена неустойка с добрите нрави. Според разясненията в посоченото тълкувателно решение, преценката за това дали при сключване на договора страните са нарушили добрите нрави, се прави към момента на сключване на договора. В съдебната практика (решение № 181 от 26.02.2015 г. по т.д. № 4386/2013 г., II ТО на ВКС, решение № 99 от 08.07.2010 г. по т.д. № 984/2009 Г., Т.К., I Т.О. на ВКС) е разяснено, че преценка за нищожност, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД се извършва към момента на сключване на клаузата за неустойка, като тази преценка се прави за всеки конкретен случай в зависимост от специфичните за случая факти и обстоятелства, при съобразяване посочените в ТР 1/2009 г. от 15.06.2010 г. критерии. В решение № 776 от 05.01.2011 г. по гр.д. № 969/2009 г., IV Г.О. на ВКС е посочено, че неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.

Сочи се в мотивите на въззивното решение, че в случая неустойката е уговорена за забавено изпълнение, което безспорно отговаря на присъщата й, уредена в чл. 92, ал. 1 от ЗЗД обезпечителна функция, доколкото е предназначена да стимулира срочното изпълнение на възложените работи. Последните са описани в чл. 1.1 от договора и в Приложение № 1 към него. Според съда се касае за различни по вид и обем дейности, за изпълнението на всяка едно от които е предвиден различен срок за изпълнение - чл. 4 от договора, които междинни срокове са в рамките на общия максимално определен срок за цялостното им изпълнение - до 30.10.2018 г. Крайният целен с възложените дейности резултат е демонтирането на старата, доставка и монтаж на нова елегазова компактна разпределителна уредба 110 kV в подстанция „Витоша“ и въвеждането й в експлоатация, включващо издаването на разрешение за ползване на реконструирания обект. Според съда при така поетото от изпълнителя задължение забавата при всяка една от междинните дейности води до забава в реализирането на крайния резултат, тъй като вредите от неизпълнението се търпят от липсата на завършеност на целия резултат. С оглед на изложеното въззивният състав е намерил за нормално да се уговори неустойка върху целия дължим резултат, а не само върху стойността на частично неизвършените в срок междинни дейности и че не може да се приеме, че уговорена по този начин неустойка е в отклонение от обезщетителната й и санкционна функции, и води до неоснователно обогатяване на кредитора. Според съда заключение за противното не може да се направи от клаузата на чл. 12.3 от договора, предвиждаща при забава на плащане възложителят да дължи обезщетение на изпълнителя в размер на законната лихва за забава /равна на основния лихвен процент обявен от БНБ плюс 10 %/, начислена върху стойността на закъснялото плащане за периода на забавата, но не повече от 10 % от стойността на забавеното плащане. При съпоставката между процесната клауза /чл.12.2, ал. 3 и клаузата на чл.12.3 от договора действително се установява, че страните са уговорили различна база, на която да се начислява неустойката за забавено изпълнение на задълженията на изпълнителя и съответно тази на възложителя по договора. В първия случай, при забава от страна на изпълнителя неустойката е предвидена да се начислява върху цялата стойност на договора, а при забава от страна на възложителя - върху стойността на забавеното плащане. Въззивният състав обаче, противно на приетото от първоинстанционния съд е счел, че паралелът между двете неустоечни клаузи не може да служи като критерий при преценката дали е налице равнопоставеност на страните в създадените граждански и търговски отношения, и това е така, тъй като еквивалентност на престациите може да се търси в случай, че те са насрещни, а задълженията за неустойка не са такива.

Според въззивния съд неустойката ще излезе извън обичайните нейни функции - обезщетителна и санкционна, само ако надвишава очакваните вреди от евентуалното забавено изпълнение. Доколкото в случая забавеното изпълнение на която и да било от възложените дейности/доставки води до забава на целия дължим резултат, то вредите от неизпълнението на конкретната възложена дейност/доставка са съизмерими с вредите, които биха настъпили от липсата на завършеност на целия резултат. Така според въззивния съд неустойката, уговорена върху целия дължим резултат не е несправедлива или прекомерна, а е съобразена с вида на вредите, които се цели да бъдат обезщетени.

Гореизложеното, заедно с липсата на други обезпечения за този вид неизпълнение /доколкото с присъждането на неустойката се цели да бъдат обезщетени вреди над обезпечените такива с предоставената от изпълнителя гаранция за изпълнение по чл. 9 от договора/ е мотивирало виждане в състава на въззивния съд, че процесната клауза не противоречи на добрите нрави и не е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД.

Въззивният съд сочи по-натам, че съвкупният анализ на събраните в първоинстанционното производство доказателства налага извод, че ответниците са неизправна страна по процесния договор, тъй като не са извършили в срок възложените им дейности - задължението, възникнало за ответниците е срочно и с предмет, описан в чл. 1.1 от процесния договор, и е следвало да бъде изпълнено до 30.10.2018 г., а възраженията на ответниците, че не е налице забава при изпълнението са неоснователни. Съставът на САС излага, че в чл. 4.1.1 от договора е посочено, че срокът за цялостното изпълнение на обекта, предмет на договора, включително подписване на акт обр. 15 и провеждането на 72 часови проби под напрежение и товар, и въвеждане на обекта в работен режим, е до 30.10.2018 г.

Според съда в случая от данните в изготвената по делото комплексна съдебно-техническа експертиза се установява, а и относно това обстоятелство не е налице спор между страните, че акт образец 15 за установяване годността на строежа е изготвен и подписан от участниците в строителството на 30.11.2018 г., т.е. налице е забавено завършване на обекта, доколкото същото се удостоверява с подписване на акт обр. 15, съгласно Наредба № 3 от 31.07.2003 г. за съставяне на актове и протоколи по време на строителството. Според съда в чл. 4 от договора изрично и ясно е обективирано постигнатото между страните съгласие цялостното изпълнение на обекта, включително подписването на акт обр. 15 да бъде извършено до 30.10.2018 г. и този краен срок не е променян по съгласие на страните. Уговорка за промяна на крайния срок за изпълнение на възложените с договора дейности, в частност на срока за подписване на акт обр. 15 не се съдържа в допълнителното споразумение от 23.05.2018 г., като напротив - в чл. 9 от споразумението изрично е разписано, че всички останали условия и уговорки в договора за обществена поръчка, които не се изменят и/или допълват със споразумението, остават непроменени и се прилагат между страните както са били уговорени.

Въззивният състав сочи, че не могат да бъдат споделени и доводите на ответника „Техник Енерджи“ ЕООД, че възложените с договора дейности е следвало да бъдат извършени в срока по чл. 4.1 от договора, а не в срока по чл. 4.1.1 от договора. Съдът излага, че този довод е аргументиран с твърдяно противоречие между двете договорни клаузи, което ответникът счита, че следва да се тълкува в негова полза и тъй като приключването на обекта и приемането му на 30.11.2018 г. било извършено в срока по чл. 4.1 от договора, същият твърди че изпълнителя не бил изпаднал в забава. Според въззивния съд действително в чл. 4.1 от договора страните са договорили, че максималният срок на договора е до 24 месеца от датата на подписването му, който изтича на 19.03.2020 г. Същевременно в чл. 4.1.1 са уговорили, че срокът за цялостното изпълнение на обекта, предмет на договора, включително подписване на акт обр. 15 и провеждането на 72 часови проби под напрежение и товар, и въвеждане обекта в работен режим е до 30.10.2018 г. В останалите клаузи на чл. 4 от договора са посочени конкретни срокове за изпълнение на отделните дейности, описани в чл. 1.1 от договора, с изключение за процедурата по издаване на разрешението за строеж. Според съда така разписаното в договора, както и формулировката на чл. 4.1, завършваща с „като“, дава основание да се приеме, че уговорените междинни срокове за извършване на отделните дейности - част от предмета на договора, се включват в крайния срок по чл. 4.1 от до 24 месеца и че за извършването на конкретните дейности важат договорените междинни срокове. Остатъчният срок до изтичане на 24 месеца не може да се разглежда като договорен допълнителен такъв, който да бъде прибавян към срока за изпълнение на всяка една от конкретните дейности. Извод за подобна воля не следва от съдържанието на договора, напротив - от същото е явна волята на страните, с оглед детайлната регламентация, да има яснота относно сроковете за изпълнение на всяка една дейност от възложените. Детайлната им уговорка означава, че същите са придали специално значение на тези междинни срокове и държат на спазването им. На този извод сочи и подписаното между страните допълнително споразумение от 23.05.2018 г. Този извод съдът извежда и от клаузата на чл. 12.2, ал. 3 от договора относно уговорения начин за дължимост на неустойката за забава, а именно - да се дължи за забава на изпълнението на коя и да е дейност/доставка. Според съда тъй като с подписването на акт обр. 15 не е изчерпан предметът на договора, уговореният в чл. 4.1 от договора краен срок се явява логически и технически обясним. След подписването на акт обр. 15 е следвало да се предприемат действия за издаване на акт обр. 16, за издаването на който в процесния договор не е уговорен междинен срок, в рамките на крайния такъв от 24 месеца и според съда от данните по делото е видно, че разрешение за ползване на обекта е издадено на 10.05.2019 г.

Въззивният състав излага по-натам, че не могат да бъдат споделени доводите и на ответника „Нектон 2“ ООД за липса на забава, тъй като бил спазен междинният срок от 130 дни за извършване на СМР по чл. 4.4 от договора. Акт обр. 15 удостоверява годността за приемане на строежа - реконструкция на ПС „Витоша“ и съдържа описание на дейностите, в които се изразява реконструкцията. В същия не са описани строително монтажни работи, но дори и да се приеме че са включени такива, то спазването на срока за тяхното извършване, при неспазен срок за извършване на останалите дейности, води до забава в завършването на обекта, което завършване се удостоверява с издаването на акт обр. 15.

По-натам в мотивите на въззивното решение се сочи, че тъй като се констатира, че ответниците не са изпълнили в срок поетите с процесния договор задължения, следва да бъдат разгледани възраженията им по чл. 83, ал. 1 от ЗЗД и чл. 95 от ЗЗД, като съдът дължи произнасяне само по онези от тях, които са надлежно въведени в процеса и не са преклудирани, за каквото съдът приема възражението на ответниците касателно валидността на разрешение за строеж № Б-44/30.03.2018 г.

Въз връзка с възражението по чл. 83, ал. 1 от ЗЗД съдът е намерил за установено следното:

Процесният договор е сключен на 19.03.2018 г., като разрешението за строеж на обекта, за който е възложена реконструкцията - ПС „Витоша“ е издадено на 30.03.2018 г. и е влязло в сила през м. 05.2018 г. Установява се също така, че строителната площадка е била открита на 02.07.2018 г., за което е подписан Протокол № 2а. Според съда горното дава основание да се приеме, че към датата на подписване на процесния договор не са били налични изискуемите се съгласно ЗУТ документи за започване на възложените в обекта дейности, достъп до който обект е осигурен едва на 02.07.2018 г., тоест почти три месеца и половина след сключване на договора. Не се установява по делото страните да са подписали споразумение за промяна в срока на изпълнение, при отчитане времето, през което изпълнителят не е имал достъп до обекта и възможност да изпълнява поетите с договора задължения.

Според съда се установява по делото, че към датата на сключване на процесния договор е бил налице одобрен и съгласуван с институциите технически проект за реализиране на един от двата подобекта, посочени в разрешение за строеж № Б-44/30.03.2018 г., а именно - за реконструкция на съществуващо трасе 110 kV „Драгалевци“ и подмяна на съществуващи кабел с хартиено-маслена изолация със суха кабелна линия 110 kV с AI жила в участъка от въздушно-кабелен преход „Козяк“ до ПС „Витоша“, но не и проект за реконструкция на ПС „Витоша“. Липсата на проект е потвърдена от вещите лица и в с.з. на 08.10.2021 г., а изискването за наличие на такъв проект - изрично посочена от вещите лица на стр. 15 и 16 от експертизата. Вещите лица не са открили и документи, удостоверяващи предаването на такива проекти от възложителя на изпълнителя, а такива не се представени по делото. Задължението на възложителя за предаването на всички налични документи за извършване на дейностите по договора на изпълнителя е регламентирано в чл. 5.3 от договора и същото не е изпълнено. Според съда този извод важи не само за проектната документация, но и по отношение разрешението за строеж, и протокола за откриване на строителната площадка и строителна линия.

Въззивният състав излага, че по делото не се установява възложителят да е предоставил на изпълнителя в срока по чл. 5.4 имената и координатите на лицата, които ще осъществяват инвеститорски контрол и координатите на консултанта, който ще осъществява строителен надзор при изпълнение на строителството. Според констатациите на експертизата, възложителят е изпълнил това свое задължение на 20.08.2018 г., след като съставеният от изпълнителя линеен график по чл. 2.3 от договора е представен за съгласуване и е съгласуван от възложителя на 23.05.2018 г. Според съда в случая е налице забава както от страна на изпълнителя за представяне на линейния график /същият е следвало да бъде представен за съгласуване в 10 дневен срок от сключване на договора /чл. 4.2 от договора/, така и забава на възложителя, с оглед изпълнението на задължението му по чл. 5.4 от договора.

Според съда е установено също така, че съгласно съгласувания линеен график, СМР в ПС „Витоша“ е следвало да започнат на 15.08.2018 г., че е налице изоставане от страна на изпълнителя от съгласувания график по отношение източването на елегаза, което източване предпоставя демонтирането на старата елегазова уредба и монтирането на новата, със 7 дни. За изпълнителя не е било възможно да извършва СМР в обекта без елегаза да е бил източен от ЕКРУ, източването му се е забавило поради проблеми с бутилките, доставени от възложителя, в които е следвало да се съхранява източения елегаз, а доставянето им е задължение на възложителя. Въпреки това, успоредно с източването на елегаза изпълнителят е извършвал демонтиране на фасадната стена на сградата /между колони К 19 и К 20/, което се е наложило с оглед преместване на демонтираното съоръжение, а последното - поради невъзможността това да бъде извършено по съгласувания и предвиден преди това начин. В освободеното помещение са извършвани СМР, които да осигурят технологична възможност за монтажа на новата ЕКРУ, тъй като същата е била с различни параметри от старата. Доставката на ЕКРУ с различни параметри от първоначално определените в договора е договорено в подписаното между страните допълнително споразумение. Извършеното преустройство в подстанцията във връзка с демонтажа на старата ЕКРУ и монтажа на новата е наложило изготвянето на проектна документация по възлагане на изпълнителя, а последното - извършване на обследване на сградата, намиране на изходни документи, за което изпълнителят не е получил нужното съдействие от възложителя. Изготвянето на такава документация по възлагане на изпълнителя и предаването й на възложителя на 08.10.2018 г. се установява от констатациите на съдебно-техническата експертиза, а и от показанията на свидетеля М..

Съдът приема за установено също така, че 72 часовите проби на новомонтираната ЕКРУ не могат да бъдат извършвани без да са изградени нови сухи връзки между трансформатора и ПС „Витоша“. Извършването на пробите е било разрешено на 30.11.2018 г., след като изпълнителят по другия договор за подмяна на кабел 110 kV „Драгалевци“ е декларирал готовност за свързване към новата ЕКРУ в ПС „Витоша“. Не се установява по категоричен начин разрешението за извършване на пробите да е дадено едва на 30.11.2018 г. по причина, дължаща се на ответниците. Ако за такава се счете забавата в източването, довела до забава в демонтажа на старото съоръжение и респективно - в монтажа на новото съображение, то отново причината за тази забава не може да се търси в изпълнителя.

Съдът сочи, че не на последно място по делото е установено, че по време на действието на процесния договор е променен производителя и типа на ЕКРУ, която е предмет на доставка по договора, за което е подписано между страните допълнително споразумение от 23.05.2018 г. Тази промяна е довела до промяна в срока на доставка на ЕКРУ, както и на срока за доставка на ЕКРУЗ модулите за съоръжението. Промяната в цитираните срокове обаче не е довела до промяна в крайния срок за завършване на обекта и издаване на акт обр. 15, който е останал първоначално уговорения такъв - 30.10.2018 г. Това фактически е съкратило времето за доставка, респ. времето за монтажа на новото съоръжение и е предпоставило забавата.

Според съда гореизложеното се установява от констатациите на изготвената по делото комплексна съдебно-техническа експертиза, която възприема като компетентна и обоснована, от представените по делото писмени доказателства, както и от показанията на разпитаните по делото свидетели, преценени по реда на чл. 172 от ЗЗД.

Така установеното е дало основание на въззивния състав да приеме за основателни заявените от ответниците възражения по чл. 83, ал. 1 от ЗЗД. Според съда с описаните по-горе действия и бездействия на възложителя, а и с цялото си поведение имащо отношение към подготовката и организацията, свързана с осъществяване на възложената на ответниците дейност, същият е станал причина за забавяне изпълнението по договора. При доказана забава на кредитора /възложител/ по смисъла на чл. 83, ал. 1 от ЗЗД се считат за отпаднали последиците от установената забава на длъжниците. Такава последица е и дължимостта на уговорена неустойка за забава. Горният извод съдът прави дори и да се приеме, че забавата се дължи и на причини, за които отговаря и изпълнителя. Сочи, че линейният график не е изготвен от изпълнителя в указания в договора срок, но пък е представен след влизане в сила на разрешението за строеж и преди подписване на протокола за откриване на строителната площадка. Без протокола и осъществен въз основа на него достъп до обекта, предпоставящ възможност за фактическо осъществяване на възложените дейности, дори и наличен, линейният график не може да бъде изпълняван. Същевременно, от констатациите на съдебно-техническата експертиза /стр. 9/, а и от доказателствата по делото е видно, че изготвянето на линейния график от изпълнителя е било обвързано с представянето на застраховката по договора, а застраховката - с издаването на линейния график. Така заложеното в техническото предложение на обществената поръчка изначално е препятствало изготвянето на линейния график в уговорения в договора срок. В този смисъл според съда отново би могло да се приеме, че забавянето в изготвяне на линейния график се дължи на обстоятелства, за които отговаря възложителят и които не могат да се вменят във вина на изпълнителя. Съдът сочи, че предвид изрично уговорения срок за представяне на линейния график и констатацията за забава от страна на изпълнителя, в мотивите си коментира и алтернативната възможност забавата, по отношение и на това възложено действие, да се дължи и на изпълнителя, но е счел, че същото няма съществено значение за неизпълнението, доколкото и да е бил изготвен този линеен график в указания срок, то същият не би могъл да бъде изпълняван с оглед вече посочените причини.

С оглед на изложеното и съпоставяйки причините, довели до неизпълнение в срок на задълженията на изпълнителя по процесния договор, съставът на въззивния съд е намерил, че тези, които се дължат на действия или бездействия на възложителя са допринесли в най-голяма степен за неизпълнението.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

Обжалваното решение не е очевидно неправилно.

В практиката на Върховния касационен съд по приложение на същата норма е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона "contra legem" - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора "extra legem" - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, и не може да бъде установена само въз основа на външното съдържание на диспозитива и мотивите на обжалвания съдебен акт, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че същият бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК.

Касаторът обосновава твърдяната от него очевидна неправилност с претендирано конкретно логическо противоречие в мотивите на въззивния съд, каквото обаче не е налице. Констатацията на съда за липса на предоговаряне /удължаване/ крайния срок за изпълнение на СМР по договора в допълнителното споразумение от 23.05.2018 г. /стр. 17 от решението/, поради което същият е останал непроменен – 30.10.2018 г., и обосноваваща извода на съда за неоснователност на възраженията на ответниците за липса на забава, по никакъв начин не противоречи на сочените от касатора последващи изводи на съда /стр. 18 и стр. 19 от решението/ в насока на това, че не се установява по делото страните да са подписали споразумение за промяна в срока на изпълнение, при отчитане времето, през което изпълнителят не е имал достъп до обекта и възможност да изпълнява поетите с договора задължения, както и че промяната в срока на доставка на ЕКРУ и на ЕКРУЗ модулите за съоръжението, не е довела до промяна в крайния срок за завършване на обекта и издаване на акт обр. 15, който е останал първоначално уговорения такъв - 30.10.2018 г. – във всичките им тези части изводите на съда са изцяло еднопосочни. Решаващите за изхода на делото изводи на въззивния съд са основани не на приемането, че липсата на уговорка за промяна в крайния срок за изпълнение освобождава ответниците от отговорност, както това се поддържа от касатора, а на приетото от съда, че е налице собствена забава /неизпълнение на договорни задължения на кредитора и неоказване на необходимото съдействие на изпълнителя, като обстоятелства за които кредиторът отговаря, обусловили неизпълнението на ответниците/, на самия ищец в рамките на същия срок, обусловила тази на ответниците. При това и при прочит на действителното съдържание на обжалваното съдебно решение – диспозитив и мотиви, и в рамките на правомощията си по чл. 288 от ГПК, настоящият касационен състав не намира белези, сочещи на неговата очевидна неправилност, така както същите белези са възприети и обяснени в практиката на касационната съдебна инстанция, поради което въззивното решение не следва да се допусне до касационно обжалване на заявеното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

Не са налице и поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

Първият и третият от въпросите на касатора от основното му изложение /третият бива отнасян тук, тъй като с оглед начина, по който е поставен и обоснован, съставлява подвъпрос на първия такъв, но фокусиращ се върху конкретен и по-тесен кръг обстоятелства, в рамките на общия такъв кръг, по отношение на който е поставен първия въпрос/, са правни. Така поставени въпросите, отговорите им са от естество да обусловят изхода на всеки спор, разрешаван със средствата на гражданския процес, като относими към спазването на императивно законоустановените в процесуалния закон задължения на съда да разглежда и решава делата според точния смисъл на законите, да преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение, да постанови решението си въз основа на доказателствата по делото и вътрешното си убеждение, като го основе върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, и при това да изложи мотиви към решението си, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда.

Не се установява обаче по отношение на тези въпроси да е налице поддържаният от касатора допълнителен критерий за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

По отношение задължението на съда да постанови акта си след преценка на всички ангажирани по делото относими към спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните, като на тази база обоснове крайните изводи в решението си, е налице постоянна и еднопосочна, включително задължителна за съдилищата практика на върховната съдебна инстанция. Според постоянното, застъпено в практиката становище, от разпоредбата на чл. 153 от ГПК за съда произтича задължение да извърши преценка на събраните по делото доказателства, доколкото те се отнасят до спорните факти от значение за решаване на делото и връзките между тях, като това правило се отнася не само до фактите, но и до правните твърдения и възражения на страните, които са от значение за спорното право. Именно след установяването на тези факти, твърдения и възражения, и въз основа на обсъждането на събраните по делото доказателства съдът е длъжен да се произнесе с решението си за съществуването на спорното право, и то – по правилата на чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК - към момента на съдебното заседание, в което е даден ход на устните състезания. Затова при постановяването на решението си съдът е длъжен да вземе предвид всички посочени от страните факти и възражения, които са от значение за спорното право, в какъвто смисъл е и императивната разпоредба на чл. 12 от ГПК. Задълженията на съда по чл. 12 от ГПК, наред с тези по чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК са предвидени като гаранция за правилното и законосъобразно разрешаване на спора. Неизпълнението на тези задължения, въведени с цел установяване на действителните отношения между страните и постановяване на законосъобразно решение по спора, представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е основание за отмяна на решението. Според т. 3 от р. I на ППВС № 1/13.07.1953 г. мотивите на съдебното решение следва да съдържат кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за разрешаване по делото, както и необходимите фактически и правни съображения, изложени кратко и пълно, като мотивите трябва да бъдат точни, ясни и убедителни, а когато по делото са събрани противоречиви доказателства, съдът следва мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не. Дадените с посоченото ППВС указания са доразвити в ППВС № 7/27.12.1965 година и с т. 13 от ППВС № 1/10.11.1985 година, където се сочи, че решението се отменя и се връща за ново разглеждане, ако към него не са изложени мотиви и без тях не може да бъде извършена проверка на правилността му. При липсата на такива мотиви горната инстанция може да провери решението, ако доказателствата не са противоречиви и установяват признатото субективно право. Така следва да процедира горната инстанция и когато съдът не е дал квалификация на правото, но правните му изводи кореспондират на закона или не е посочил доказателствата, на които е основал фактическите си констатации и изводи, но те ги обосновават. С оглед изложеното не е задължително в мотивите си съдът да излага отделно становище за всеки факт, довод или възражение на страните или пък за всяко едно доказателство отделно от становището си за другите такива. Достатъчно е от тях да може да бъде направен извод в насока на това, че съдът е взел предвид факта, довода или възражението, както и че е преценил съответното доказателство във връзка с останалите по делото. Тези господстващи в задължителната за съдилищата практиката на ВС постановки са възприети и доразвити и в практиката на ВКС – срв. пр., но не само, определение № 60573 от 16. 07. 2021 г. по гр. д. № 922/2021 г., Г.К., ІV г. о. на ВКС, определение № 873 от 14. 08. 2017 г. по гр.д. № 3656 по описа за 2016 година на ВКС, ТК, Четвърто г.о., определение № 60629 от 09. 09. 2021 г. по гр.д. № 1298/2021 г. на ВКС, ТК, Четвърто г.о.

Видно е от посоченото, че изискванията към съда в изложената насока не следва да се абсолютизират, особено по дела, отличаващи се с голяма фактическа и/или правна сложност. Тези задължения на съда следва да са изпълнени в степен, годна да установи, че съдът е взел предвид релевираните от страните техни изявления и възражения по делото, и подкрепящите/отричащите ги доказателства, както и да осигури възможност за проверка на изводите на съда по съществото на спора, и в настоящия случай, с оглед действителното съдържание на мотивите на обжалваното въззивно решение, касационният състав намира, че същото не разкрива претендираното от касатора противоречие с практиката на ВКС. Видно е от само частично /и то – само от правна страна/, възпроизведените и в настоящите мотиви, такива на въззивния съд, че в същите в достатъчна за изясняване действителната воля на въззивния състав и за проверка на изводите му по съществото на спора досежно фактите и правното им значение за съществуването на заявеното за съдебна защита спорно право степен, са обсъдени и отразени както твърденията и възраженията на страните, така и подкрепящите или оборващи ги доказателства. Действително, по отношение на част от подробно възпроизведените от касатора в жалбата му твърдения, доводи на страните и ангажирани по делото доказателства, не са налице отделни и изрични, подробни и нарочно анализиращи ги, съответно - кредитиращи и/или отхвърлящи ги, изложени от съда съображения и изводи в мотивите му, което обаче, при броя и обема на същите би било и трудно постижимо. От общото съдържание на мотивите към въззивното решение се установява, както че тези доводи, твърдения, обстоятелства и доказателства, са взети предвид от съда, така и действителното становище на съда по тях, което е видно от становището му по нарочно обсъдените такива, които логически и безалтернативно или ги потвърждават, или ги отричат. Това, така прието, важи както по отношение на целия кръг от подлежащи на установяване, съобразяване и отразяване в мотивите на въззивното решение, правнорелевантни за съществуването на спорното материално право на ищеца обстоятелства, съответно – основаните на тях твърдения и възражения на страните /първия въпрос на касатора от основното му изложение/, така и по отношение на конкретно визираните от касатора такива в третия му въпрос от основното му изложение. При изложеното, както относимите към въпросите оплаквания на касатора в жалбата му, така и обосноваващите ги твърдения в изложението на основания за касационно обжалване, разкриват всъщност несъгласието му с формираните и изложени от въззивния съд, негови изводи по съществото на спора, преценката относно правилността на които обаче е извън възможния предмет на настоящото производство по проверка само наличието или не на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

По отношение на първия въпрос от допълнителното изложение на касатора: От една страна, както въпросът е поставен, отговорът му зависи изцяло от конкретните обстоятелства по делото /предмет на делото, конкретните процесуални действия на съда и на страните, извършени в първоинстанционното производство, конкретен обхват на обусловилите уважаването или отхвърлянето на иска, изводи на първоинстанционния съд, обективирани в мотивите към решението му, предмет на въззивно обжалване, конкретно съдържание на въззивната жалба и на отговора на същата, и т.н./, поради което и на въпроса не може еднозначно и безусловно да се признае качеството на годно общо основание за допускане на касационно обжалване. От друга страна, дори и да му се признае такова качество /принципно поставен, отговорът на въпроса е от естество да обуслови изхода на всеки гражданскоправен спор, развил се и пред въззивна инстанция/, по отношение на същия не е налице претендираното противоречие на въззивното решение с цитираната практика на ВКС – задължителна и казуална, досежно императивно уредените в чл. 269 от ГПК, предели на въззивна проверка. При отчитане на главния /и, както касаторът сам поддържа – единствен решаващ/ мотив на първоинстанционния съд да отхвърли иска – приемането, че процесната договорна клауза за неустойка е нищожна, поради противоречие с добрите нрави, дори и да е налице обсъждане от страна на съда, както това излага касатора, и на останалите възражения на ответниците срещу иска, то същото има второстепенно, но не и решаващо значение за изхода на делото в първата инстанция. Обяснимо е при това въззивникът – жалбоподател да съсредоточи и насочи защитата си, оттам – и конкретното съдържание /оплакванията по см. на чл. 269 от ГПК/ на въззивната жалба, върху именно главните /те в случая са и единствени/, според първоинстанционния съд, негови изводи, станали причина за отхвърлянето на иска. По същата логика насрещната страна би се бранила също и само срещу конкретното съдържание на самата въззивна жалба. Въззивният съд обаче е инстанция по същество. При отричане на главния и единствен решаващ, обусловил изхода на делото в първата инстанция, извод за нищожност на процесната неустоечна клауза и приемането на обратното - че същата е не нищожна, а действителна, въззивният съд не само е оправомощен, но е и длъжен да обсъди по същество, както насрещните твърдения и възражения на страните досежно основателността/неоснователността на предявения, като основан изцяло на същата спорна клауза иск, така и установяващите/отричащите ги доказателства, да формира собствени фактически и правни изводи по спора, и да ги отрази в мотивите към решението си. В изложената насока е формирана обилна и еднопосочна практика на касационната инстанция, която не се цитира тук, за да не се утежнява изложението, включваща и цитираната от касатора такава към първия въпрос от основното му изложение.

По отношение на този въпрос на касатора, в случая не е налице и евентуално поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, което е само общо заявено от него, чрез възпроизвеждане на съдържанието на правната норма, която го урежда, без да е обосновано с конкретни твърдения измежду изложените в т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., където по задължителен за съдилищата начин е разяснен действителният смисъл на същата.

Останалите два въпроса на касатора – вторият от основното и вторият от допълнителното му изложение, не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както същият е разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г.

Вторият въпрос на касатора от основното му изложение е несъответен на действителните изводи на въззивния съд, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция и обективирани в мотивите към обжалваното му решение. Въпросът предпоставя съдът да е приел, както в случая, наличие на неизпълнение, което се дължи и на обстоятелства, за които кредиторът е отговорен, но при конкретни условия и степен, при които неизпълнението на възложителя /кредитор/, да не е обусловило в пълна степен това на изпълнителя /длъжник/, и обосноваващи пълното освобождаване на изпълнителя от отговорност за неизпълнение /чл. 83, ал. 1, предл. второ от ЗЗД/, а само частично, съответно – обуславящи и само намаляване на обезщетението за допуснатото от длъжника неизпълнение /чл. 83, ал. 1, предл. първо от с.з./, какъвто процесният случай не е.

Видно от действителните мотиви на съда в относимата им част, всъщност въззивният състав въобще не е формирал извод за забава /като неизпълнение в срочно отношение/ на ответниците – изпълнители, която да не е обусловена, съответно – извинена от приетата от съда да е налице такава забава /неизпълнение или неточно, или забавено изпълнение на собствени задължения, или неоказване на необходимото съдействие/, на ищеца - възложител. При внимателен прочит на мотивите на въззивния съд е видно, че освен признатата от съда обща /процесна/ забава в изпълнението на предмета на договора от претендираните от ищеца 26 дни, съдът е възложил отговорност за забава на изпълнителя, за неизпълнени в срок, негови само две задължения – за представянето на първоначалния линеен график, който е следвало да бъде представен, но не е представен за съгласуване в 10 дневен срок от сключване на договора, и за източването на елегаза от системата. Като причина за неизпълнението и на двете такива, неизпълнени в срок, съгласно условията на договора и приложенията му обаче, задължения на ответниците, съдът е приел поведението на ищеца – възложител, което освобождава ответниците от отговорност по смисъла на цитираните от касатора разпоредби на ЗЗД.

От една страна изводът на съда по отношение на линейния график е само евентуален /в мотивите е посочено - алтернативен/ – „дори и да се приеме, че забавата се дължи и на причини, за които отговаря и изпълнителя“. От друга страна, по отношение на графика е прието, че не е изготвен от изпълнителя в указания в договора срок, но пък е представен след влизане в сила на разрешението за строеж и преди подписване на протокола за откриване на строителната площадка. Според съда без протокола и осъществен въз основа на него достъп до обекта, предпоставящ възможност за фактическо осъществяване на възложените дейности, дори и наличен, линейният график не може да бъде изпълняван. Съдът сочи и че същевременно, от констатациите на съдебно-техническата експертиза /стр. 9/, а и от доказателствата по делото е видно, че изготвянето на линейния график от изпълнителя е било обвързано с представянето на застраховката по договора, а застраховката - с издаването на линейния график. Според съда така заложеното в техническото предложение на обществената поръчка изначално е препятствало изготвянето на линейния график в уговорения в договора срок. В този смисъл и в обобщение, според съда отново би могло да се приеме, че забавянето в изготвяне на линейния график се дължи на обстоятелства, за които отговаря възложителят и които не могат да се вменят във вина на изпълнителя. Съдът сочи също, че предвид изрично уговорения срок за представяне на линейния график и констатацията за забава от страна на изпълнителя, в мотивите си коментира и алтернативната възможност забавата, по отношение и на това възложено действие, да се дължи и на изпълнителя, но е счел, че същото няма съществено значение за неизпълнението, доколкото и да е бил изготвен този линеен график в указания срок, то същият не би могъл да бъде изпълняван с оглед вече посочените причини.

По отношение на второто обстоятелство - източването на елегаза, според съда е установено, че съгласно съгласувания линеен график, СМР в ПС „Витоша“ е следвало да започнат на 15.08.2018 г., че е налице изоставане от страна на изпълнителя от съгласувания график по отношение източването на елегаза, което източване предпоставя демонтирането на старата елегазова уредба и монтирането на новата, със 7 дни. Сочи се, че за изпълнителя не е било възможно да извършва СМР в обекта без елегаза да е бил източен от ЕКРУ, но източването му според съда се е забавило поради проблеми с бутилките, доставени от възложителя, в които е следвало да се съхранява източения елегаз, а доставянето им е задължение на възложителя.

В обобщение и по прилагането на чл. 83, ал. 1 от ЗЗД съдът е приел, че с цялото си поведение, имащо отношение към подготовката и организацията, свързана с осъществяване на възложената на ответниците дейност, именно възложителят е станал причина за забавяне изпълнението по договора. Съпоставяйки причините, довели до неизпълнение в срок на задълженията на изпълнителя по процесния договор, съставът на въззивния съд е намерил, че тези, които се дължат на действия или бездействия на възложителя са допринесли в най-голяма степен за неизпълнението.

Макар и /в края на предходния абзац/ неизразено съвсем точно, но е безспорно видно от цитираното съдържание на мотивите на въззивния съд, че съдът е приел за налична, обосновал и приложил по делото хипотезата именно на чл. 83, ал. 1, предл. 2 от ЗЗД, за която касаторът твърди, но неоснователно, че не е обоснована. Така приетото е видно и от обстоятелството, изтъквано и от самия касатор в жалбата и изложението на основания за допускане на касационно обжалване, че въззивният съд е именно „освободил“ – изцяло, ответниците от последиците на собствената им забава, без при това да е приемал където и да било в мотивите си /освен само по отношение на представянето от ответниците на първоначалния линеен график и на източването на елегаза от процесната уредба, в каквато насока е изложил и мотиви за неизпълнение на възложителя, също освобождаващо изпълнителя от така допуснатото от него забавяне в изпълнение на тези му, конкретни задължения/, че е налице неизпълнение на изпълнителя, необусловено от такова на възложителя.

Вторият въпрос от допълнителното изложение на касатора е правен и с оглед цитираната към него от касатора практика, принципно изисква положителен отговор. В същото време обаче въпросът е до голяма степен хипотетичен и по начина, по който е поставен, отговорът му изцяло зависи от конкретните, приети от съда за установени, обстоятелства по делото от фактическа страна. Евентуалният обоснован, а не само принципен отговор на този въпрос, по необходимост би зависил от вида и степента на констатираното неизпълнение на договорните задължения на всяка от страните, вида на конкретните неизпълнени задължения, наличието или липсата на насрещна /каузална/ връзка и/или въобще на обусловеност /корелация/ между тях и тяхното изпълнение, съответно – неизпълнение – все обстоятелства, разкриващи наличието или липсата на взаимна обусловеност между виновното неизпълнение на насрещните задължения на страните, и конкретните степен, и значение на тази обусловеност за взаимната им отговорност. Единствено при конкретна преценка на всички обстоятелства от значение за отговорността и на двете страни, би могло да се стигне до обоснован извод относно това, дали неизпълнението на едната е или не е обусловило неизпълнението и на другата, и в каква степен, та да може да се отговори на въпроса, и този негов отговор неизбежно би отразявал особеностите на отделното дело. От друга страна, с оглед изложеното по-горе по отношение на предходно обсъдения въпрос на касатора и приетото там, че въззивният съд в крайна сметка е формирал решаващ за изхода на делото във въззивната инстанция извод за допуснато от възложителя неизпълнение на негови задължения, което е главната причина /съпоставяйки причините, довели до неизпълнение в срок на задълженията на изпълнителя по процесния договор, съставът на въззивния съд е намерил, че тези, които се дължат на действия или бездействия на възложителя са допринесли в най-голяма степен за неизпълнението/, за забавата и на ответниците, по делото проблемът за т.нар. „компенсация на вини“, на който институт е основан въпроса на касатора, всъщност не стои. При изложеното отговорът на този въпрос на касатора, като необусловил изхода на делото във въззивната инстанция и несъответен на действителните изводи на съда, обусловили този изход, и обективирани в мотивите към въззивното решение, също не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване.

При този изход на делото касаторът няма право на разноски, а ответниците по касация имат право на претендираните адвокатски възнаграждения за защита в производството по чл. 288 от ГПК.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение