Определение № 5868 от 16.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 659/2024 г.

намира следното: Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на М. А. Л., чрез адв. В. от САК, срещу въззивно решение № 1195 от 27.10.2023 г. на Софийски апелативен съд, постановено по в. гр. д. № 1297/2023 г., с което потвърдено изцяло решение №1091/06.03.2023 г., постановено по гр.дело №1178/2022 г. на СГС. С последното е отхвърлен предявеният от М. А. Л. срещу А. Й. С. иск с правно основание чл.439 ГПК за установяване на недължимост на суми по изпълнителен лист от 03.09.2014 г., издаден въз основа на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК от 03.09.2014 г. на СРС, 30-ти състав, въз основа на който е образувано изпълнително дело №20148380408774 по описа на ЧСИ М. Б. с рег.№*** на КЧСИ. С касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон и е необосновано. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторката се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК като поставя следните въпроси: 1.Следва ли въззивният съд да обсъди всички доказателства и защитни позиции на страните, като изложи мотиви в тази връзка, включително защо приема някое доказателство за недостоверно?; По този въпрос посочва, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ТР 1/04.01.2001 г. по т.дело №1/2000 г. на ОСГТК на ВКС, ТР 1/09.12.2013 г. по т.дело №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решение №212 от 01.02.2012 г. по т.дело №1106/2010 г. на II т.о. на ВКС, решение №226 от 12.07.2011 г. по гр.дело №921/2010 г. на IV г. о г.о. на ВКС, решение №270 от 19.02.2015 г. по гр.дело №7175/2013 г. на IV г. о г.о., решение №228 от 01.10.2014 г. по гр.дело №1060/2014 г. на I г.о. на ВКС и решение №27 от 02.02.2015 г. по гр.дело №4265/2014 г. на IV г.о. и 2.Прекъсва ли давността, респективно перемпцията искането за опис, оценка и продажба на недвижими имоти, намиращи се извън района на действие на съдебния изпълнител от когото е поискано това действие? По този въпрос от една страна сочи, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото-чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но също така твърди, че този въпрос е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №127 от 12.07.2022 г. по гр.дело №2884/2021 г. на III г.о. на ВКС. Смята, че решението е очевидно неправилно и излага оплаквания по отношение на приетото от съда и това, че е прието, че давността е прекъсната. В срока по чл. 287 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника по касация А. Й. С., чрез адв. Е., с доводи за липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е допустима. Тя е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и следва да се извърши проверка за наличие на основание за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване намира следното: За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че страните не спорят, че ищцата М. А. Л. е длъжник по изп. д. № 20148380408774 по описа на ЧСИ М. Б., образувано на 08.09.2014 г. въз основа на изпълнителен лист от 08.09.2014 г., издаден въз основа на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК по гр. д. № 24375/2014 г. по описа на СРС, в полза на А. Й. С., за сумата от 130 130 лева – незаплатена главница, съгласно т.1 от споразумение от 15.10.2013 г., с нотариална заверка на подписа, ведно със законната лихва за периода от 09.05.2014 г. до изплащане на вземането, законната лихва върху главницата в размер на 50 790лв. за периода от 01.01.2013 г. до 15.10.2013 г., обезщетение за забава в размер на 7 135,24лв. за периода 16.10.2013 г. до 30.04.2014 г. и сумата 3 761,10лв. – държавна такса. Приел е, че заповедта е влязла в сила на 15.10.2014 г., поради неподадено в срок възражение по чл.414 ГПК, както и с оглед на влязлото в сила определение, с което е оставено без разглеждане подадено на 16.03.2015 г. възражение по реда на чл.423, ал.1 ГПК срещу процесната заповед и спрямо длъжника ищец в настоящото производство е започнала да тече пет годишна давност за вземанията. По искане на взискателя съдебния изпълнител е наложил запор на 25.09.2014 г. върху вземане на длъжника в „Юробанк България“АД, в ТБ „Виктория“ ЕАД, от която е постъпила сума по сметка на ЧСИ и върху вземания в банка „Пиреос“, а на 08.10.2014 г. е вписана възбрана върху недвижими имоти- ателие и апартамент в гр.София, собственост на длъжника. От взискателя след като е постъпило искане на 07.09.2016 г. са наложени запори върху вземания на длъжника в „Уникредит Булбанк“АД, „ОББ“ и „Инвестбанк“АД. Нова молба с искане за налагане на запори е постъпила на 31.08.2018 г. и е изпратено запорно съобщение за налагането им. Въззивният съд е приел, че с молба от 17.10.2019 г. взискателката е поискала насочване на изпълнението върху ид.ч. от девет посочени недвижими имоти, придобити от длъжника по наследство и в тази връзка са вписани възбрани, съответно в СВ София и СВ Радомир. След направено искане от трето лице, че един от имотите е негова собственост, а не на длъжника е заличена възбрана само върху един от имотите в с.Лозен. Впоследствие с молба от 23.03.2022 г. взискателката е поискала извършването на опис и изнасяне на публична продан на имотите, посочени в молбата. В тази връзка въззивният съд е обобщил, че се установява активно поведение на взискателя, изразяващо се в депозиране на молби, с които е поискал налагане на запори на банкови сметки и възбрана на недвижими имоти, собственост на длъжника и които действия са от естеството да прекъснат, както перемпцията по чл.433, т.8 ГПК относно изпълнителното дело, така и погасителната давност относно вземането. Въззивният съд е достигнал до извода, че процесното вземане се погасява с предвидената в чл. 117, ал. 2 ЗЗД петгодишна погасителна давност, тъй като произтича от влязла в сила заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, като последиците й следва да се приравняват на влязло в сила решение. Съдът е приел, че по образуваното от ответницата изпълнително дело №8774/2014 г. по описа на ЧСИ Б. на 08.09.2014 г., до отмяната на Постановление № 3 от 18.11.1980 г. на Пленума на Върховния съд с т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК, давност по изпълнителното производство не е текла. След като новата петгодишна давност е започнала да тече от 26.06.2015 г., тя е прекъсвана многократно: на 07.09.2016 г. с молбата на взискателя за налагане на запори върху банкови сметки на длъжника в посочени банки и в тази връзка изпратени и получени запорни съобщения до банките, независимо от това, че не е имало парични средства. Също така е прекъсната отново на 31.08.2018 г. с искането за налагане на нов запор върху вземане на длъжника в „Юробанк България“, като е получено запорното съобщение, за което взискателят е внесъл такси, независимо, че не е имало средства на длъжника, както и на 17.10.2019 г. с искането на взискателя за насочване на изпълнението върху недвижими имоти, придобити по наследство от длъжника, чрез налагане на възбрани съответно на 18.10.2019 г. и на 23.10.2019 г. и след като само възбраната върху един имот е заличена след като е поискано от действителния собственик на имота. Отново е прекъсната на 23.03.2022 г., когато е поискано опис и изнасяне на публична продан на възбранените имоти. В тази връзка е направен извод, че както към исковата молба, така и към постановяване на въззивното решение вземанията не са погасени по давност, поради което предявените искове като неоснователни са отхвърлени. Въззивният съд е разгледал и е приел, че са неоснователни възраженията на касаторката, че налагането на възбрана не е изпълнително действие, както и че са наложени възбрани върху чужди имоти. Посочено е, че са наложени възбрани върху общо девет недвижими имота- в района на РС Радомир и в София, и само върху един, който се е оказал собственост на трето лице, е заличена възбраната, като е прието, че е без значение за прекъсване на давността това, че са наложени възбрани върху недвижими имоти, които са извън съдебния район на ЧСИ. След преценка на наведените основания и с оглед на данните и приетите правни тези от въззивния съд, настоящият състав на ВКС намира че касационното обжалване не следва да бъде допуснато на посочените основания чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал.2 ГПК. По първия въпрос, който се отнася до задълженията на въззивната инстанция при разглеждането и решаването на делото да обсъди всички доказателства във връзка с доводите и възраженията на страните и да изложи собствени правни изводи, като се произнесе по доводите и възраженията на страните, включително и какво приема за установено и какво за недоказано, същият е обуславящ, но не е разрешен в противоречие със задължителната практика, включително и цитираната от касаторката. Съгласно разясненията, дадени в Тълкувателно решение №1/09.12.2013 г. по гр.д. № 1/2013 г., както и трайната практика на ВКС, обективирана в множество решения, в т.ч. и цитираното от касатора решение № 228/01.10.2014 г. по гр.д. № 1060/2014 г. на ВКС, I г.о., съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните и да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Въззивният съд се е съобразил с посочената практика и е извършил самостоятелна преценка на повдигнатите като спорни обстоятелства, обсъдил е подробно всички доказателства по отделно и в тяхната съвкупност и е изложил самостоятелни мотиви по съществото на спора, включително и по оплакванията във въззивната жалба. Доводът, с който е обоснован въпросът, е, че липсва отговор на възражението, че не е бил искан от взискателя запор на 31.08.2018 г. и, че запорът е антидатиран. В тази връзка следва да се посочи, че въззивният съд е взел становище по възраженията и е обсъдил подробно, както доказателствата по приетото копие от изпълнително дело с молбата на взискателя с входящ номер от регистъра и час на постъпване, запорното съобщение и отбелязването в него, така и събраните писмени доказателства по делото и е обосновал своя извод. По отношение на спорното между страните обстоятелство относно прекъсването на давността въззивният съд е посочил, че е без значение кога е постъпило запорното съобщение в банката и това, че не е имало средства на длъжника. Обсъдил е също така и наличието на молба на взискателя за насочване изпълнението върху посочени недвижими имоти и налагане на възбрани върху същите, което е от значение за прекъсване на давността. В случая касаторката в обосноваването на въпроса изразява несъгласието си с приетото от съда, което оплакване е по правилността на решението и не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Вторият въпрос, така както е поставен - прекъсва ли давността, респективно перемпцията искането за опис, оценка и продажба на недвижими имоти, намиращи се извън района на действие на съдебния изпълнител от когото е поискано това действие, не е обуславящ. При обосноваване на извода за отхвърляне на предявения иск въззивният съд е обобщил, че се установява активно поведение на взискателя, изразяващо се в депозиране на молби, с които е поискал налагане на запори на банкови сметки на длъжника и е поискано насочване на изпълнение върху общо девет недвижими имота, в района на РС Радомир и на РС София и за налагане на възбрани върху същите и които действия са от естеството да прекъснат погасителната давност относно вземането. Не са определящи за крайния изход на делото действията на взискателя по отношение на пет от общо девет недвижими имота в района на РС Радомир, доколкото като са взети предвид поредицата действия по налагане на запори върху банкови сметки, искане за насочване на изпълнението върху недвижими имоти в гр.София, налагане на възбрани върху последните и съответно искане за опис и изнасяне на публична продан на същите, всяко от които действия води до прекъсване на давността. Също така в случая е съобразено, че съгласно разпоредбата на чл. 427, ал. 2 ГПК взискателят може да поиска от съдебния изпълнител налагане на запор или възбрана върху вещи на длъжника, намиращи се в района на друг съдебен изпълнител. Едва след налагането на запора или възбраната съдебният изпълнител препраща изпълнителното дело на надлежния съдебен изпълнител, който да извърши опис и продан на вещите, намиращи се в неговия район. В допълнение не е налице и претендираната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В цитираното в обжалвания акт и от касатора решение №127/12.07.2022 г. по гр.д.№2884/2021 г. на ВКС е прието, че давността се счита прекъсната с искането на взискателя дори то да е било нередовно, ако нередовността е изправена надлежно по указание на органа на изпълнителното производство. Въззивният съд се е позовал на същото решение на ВКС по повод предприетото действие по налагането на запор върху банковите сметки на длъжника на 31.08.2018 г., а не във връзка с релевираното от касатора възражение по отношение на действията, свързани с имотите извън съдебния район на ЧСИ. Още повече, че са поискани от взискателя и предприети изпълнителни действия върху останалите имоти в гр.София, и с всяко от исканите действия спрямо длъжника, както за налагане на запори и за възбрани върху недвижими имоти е прекъсвана многократно давността. За пълнота на изложението следва също така да се посочи, че перемирането и погасителната давност са различни правни институти (перемирането е институт на процесуалното право и не изключва принудителното изпълнение, а погасителната давност е институт на материалното право, като именно тя изключва принудителното изпълнение). Поради това перемирането няма правно значение за погасителната давност за изпълняемото вземане. В тази връзка правилно въззивният съд е приел, че до отмяната на Постановление № 3 от 18.11.1980 г. на Пленума на Върховния съд с т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК, погасителната давност в производства по принудително изпълнение не е текла и е съобразил Тълкувателно решение №3 от 28.03.2023 г., по т.дело №3/2020 г. на ОСГТК на ВКС. От отмяната на постановлението по висящите изпълнителни дела е започнала да тече погасителна давност и при отправени поредни искания на взискателя за налагане на запори и възбрани върху имуществените права е налице е многократно прекъсване на давността. Неоснователно се явява искането за допускане на касационното обжалване по същия поставен въпрос и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Следва да се посочи, че е недопустимо касаторът да се позовава по едни и същи въпроси едновременно на основанията по 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, доколкото се касае за самостоятелни основания, които се прилагат при определени предпоставки и имат свое самостоятелно приложно поле. След като по въпроса се твърди отклонение с практика на ВКС, не е допустимо същото питане да се отнася за разглеждане и в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, която намира приложение, когато по правния въпрос е създадена неправилна съдебна практика, която се нуждае от промяна или от осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, респ. когато е налице неясна, непълна или противоречива правна уредба – за да се създаде съдебна практика по прилагането й или да бъде тя осъвременена. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Съгласно константната непротиворечива практика на съставите на ВКС, за да е налице очевидна неправилност по смисъла на съдържанието на това понятие, в цитираната законова разпоредба е необходимо да е налице постановен правораздавателен акт, с който законът е приложен в неговия обратен, т. е. противоположен смисъл, или е приложена несъществуваща или отменена правна норма, или при произнасянето си съдът е допуснал явна необоснованост на съдебния акт вследствие на грубо явно нарушение на правилата на формалната логика. Това следва да се установява в самия акт, без да е необходим допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти. Въззивното решение не страда от подобен порок, а касаторката навежда доводи и прави оплаквания срещу приетото от съда и което е въпрос за правилността, която не се преценява в настоящото производство. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. Поради гореизложеното не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване в разглежданата част от въззивното решение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на III г. о.