Определение № 2742 от 22.10.2024 г. на ВКС по т. д. № 1434/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от С. Н. М. чрез процесуалния й пълномощник – адв. Р. Р., срещу решение № 253/06.03.2024г. по в.гр.д. №2437/2023г. на Апелативен съд – София, в частта му, с която е отменено решение № 2431/11.05.2023г., постановено по гр.д.№ 6323/2022 г. по описа на СГС, ГО, 10 състав, в частта, с която частично е уважен иска с правно основание чл. 26, ал.1 ЗЗД, вр. чл.143, ал.1, вр. чл.146, ал.1 ЗЗП, като е прогласена нищожност на клаузата на т. 1.3 от договор от 18.03.2016г., като вместо това е отхвърлен предявения от касаторката срещу „СОФИЯ КОМЕРС КРЕДИТ ГРУП“ АД, установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 143, ал.1, вр. чл.146, ал.1 ЗЗП, за прогласяване на нищожност на клаузата като противоречаща на добрите нрави и неравноправна, като неоснователен, както и в частта, с която е потвърдено решението за отхвърляне на исковите претенции по чл. 55, ал.1 от ЗЗД на касаторката срещу „СОФИЯ КОМЕРС КРЕДИТ ГРУП“ АД за сумата от 29 535 лв. и за прогласяване на недействителност на договора за заем от 18.03.2016г. в цялост.

Касаторката М. поддържа, че обжалваното решение е недопустимо, неправилно поради нарушение на материалния закон, постановено при съществени нарушения на процесуалните правила и необосновано. Твърди, че ответникът не е обжалвал първоинстанционното решение в частта, в която е бил уважен иска в срока по чл. 259, ал.1 от ГПК, а е подал насрещна въззивна жалба в срока по чл. 263 от ГПК, но счита, че предмет на насрещната въззивна жалба може да бъде само решението в частта, в която е обжалвано с въззивната жалба, тъй като в останалата част решението на СГС било влязло в сила. Според жалбоподателката приемане на противното би означавало на страната, пропуснала да подаде въззивна жалба в срок, да й се дадат повече права от на тази, упражнила ги в срок, което противоречало на общите принципи на гражданския процес. Предвид горното счита, че въззивният съд неправилно е приел за допустима насрещната въззивна жалба на ответника и като я е разгледал, е постановил недопустимо решение, подлежащо на обезсилване. Наред с горното касаторката счита, че решението противоречи на задължителната съдебна практика на СЕС по въпроса за възможността за саниране на нищожна договорна клауза и настъпване на преклузия за възможността за позоваване на това. Счита, че арбитражното решение, на което се позовава ответникът, не съставлява пречка за разглеждане на възраженията й за нищожност съгласно цитираните решения на СЕС. Жалбоподателката сочи, че е неправилен изводът на въззивния съд, че договорът за кредит е съобразен със закона, тъй като се касае за обезпечен с ипотека договор за кредит с месечна лихва от 2,95%, т.е. годишен лихвен процент 35,40%. Счита, че така уговорена лихвата надхвърля двукратния размер на законната лихва, с което накърнява добрите нрави. Поддържа, че възнаградителната лихва съставлява съществен елемент на договора, поради което нищожността на тази клауза, влече нищожност на целия договор. Сочи, че съотношението между ГПР и ГЛП и надхвърлянето на максималните размери за защита на потребителите, не води до извод, че отпада задължението на съда да провери дали ГЛП не накърнява добрите нрави поради прекомерност. По подробно изложените доводи претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част, отмяната му и уважаване на исковите й претенции.

В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторката поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1, т.2 и т. 3 от ГПК, като поставя следните въпроси:

1. „Допустима ли е насрещна въззивна жалба, подадена срещу първоинстанционно решение в частта му, която не касае и не е била обжалвана от насрещната страна? За страната, неподала въззивна жалба в срока по чл. 259, ал.1 от ГПК, срещу неизгодната за тази страна част от решението, възниква ли процесуална възможност да обжалва решението в тази му част в срока по чл. 263, ал. 2 от ГПК?“, за който въпрос поддържа, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, позовавайки се на опр. № 286/07.06.2019г. по гр.д.№296/2019г., 2 г.о. на ВКС;

2. „Допустимо ли е нищожна договорна клауза да се стабилизира /санира посредством влязло в сила арбитражно решение, ако в производството по постановяването му арбитражният съд не е разгледал въпроса за наличието на нищожни клаузи в потребителски договор? Задължителната практика на СЕС / дело С-600/19, С-725/19/ намира ли приложение и по отношение на арбитражните решения, или следва да се прилага единствено по повод производствата пред съд?“;

3. „Нищожна ли е договорна клауза, с която се уговаря месечен лихвен процент от 2,95%, т.е. годишен лихвен процент 35,40%, по обезпечен с ипотека кредит, включително поради противоречие с добрите нрави? При определяне на наличието или липсата на еквивалентност на насрещните престации по договор за кредит, следва ли съдът да съобразява дали се касае за банкова финансова институция или небанкова такава? Смята ли се за нищожен договор, ако не е налице превишение на петкратния размер на законната лихва спрямо посочения в договора ГПР, но е налице повече от трикратно превишение на размера на възнаградителната лихва по договора спрямо законната лихва за просрочени задължения?“, за който поддържа, че е налице противоречива практика на ВКС, цитирана в изложението и основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК.

Ответникът по касационната жалба – „София комерс кредит груп“ АД оспорва жалбата по съображения, изложени в подадения писмен отговор от 20.06.2024г. чрез процесуалния си пълномощник – адв. Н. П., и претендира да не бъде допускано касационно обжалване на решението, както и присъждане на разноски по списък.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, намира следното:

Съдът намира, че касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК и е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното въззивно решение, САС е приел, че е безспорно сключването на договор за заем, обезпечен с договорна ипотека, обективиран в нотариален акт № 135 от 18.03.2016 г., по силата на който „СОФИЯ КОМЕРС КРЕДИТ ГРУП“ АД се е задължил да предостави на ищцата като заемополучател паричен заем в размер на 15 338,76 евро, а ищцата се е задължила да върне предоставената сума, съгласно договорените условия с възнаградителна лихва, равна на 2.95%, на 84 равни месечни вноски по погасителния план, всяка в размер на по 495.60 евро. Въззивният съд е отчел, че е договорена месечна лихва в размер - 2,95%, годишен процент на разходите - 41,7478%, както и че съгласно т.1.3 от договора, заемополучателят се задължава, в случай на неплащане на падежа на която и да било вноска или част от нея, в срок от 3 дни, считано от датата на падежа на съответната вноска, да предостави на заемодателя банкова гаранция от банка, одобрена от заемодателя, издадена за размера на просрочената вноска. При неизпълнение, заемополучателят дължи на заемодателя наказателна неустойка в размер на 3,30 евро на ден, за всеки ден забава, считано от падежа на съответната вноска до окончателното й изплащане.

САС е отчел, че между страните е водено дело пред Арбитражния съд при Сдружение „Център за помирение, медиация и арбитраж“ - [населено място], като с влязло в сила на 22.01.2017г. решение по арб. дело № 2016-001-0000011 са уважени предявените от страна на „София Комерс Кредит Груп“ АД искове и С. Н. М. е осъдена да заплати претендираните суми.

Въззивният съд е кредитирал заключението на вещото лице по ССЕ, от което е установил, че на 11.05.2017 г. по процесния договор за заем е извършено плащане на сума в размер на 59 535 лева, от която сума са погасени 1 312,55 лв. просрочена главница, 28 687,45 - остатъчна главница, 11 160,41 лева - просрочена възнаградителна лихва, 272,99 лева - редовна лихва, 15 148,94 лева - неустойка; 1752,66 лева - разноски по арбитражно дело, както и сума по друг договор.

САС е възприел, че на 11.05.2017г. С. Н. е продала на Л. М. притежаван от нея недвижим имот, с договор, сключен с н.а. за покупко-продажба на недвижим имот № 189, том I, рег.№ 5963, дело № 172 от 2017 г. на нотариус Т. Г., като съгласно същия продажната цена от общо 66 500 лв., е уговорено да се получи по следния начин: сума в размер на 59 535 лв. по притежаваната от „СОФИЯ КРЕДИТ ГРУП" АД банкова сметка, като ще послужи за погасяване задълженията на продавача, произтичащи от предоставен паричен заем, за обезпечението на който върху имота е учредена договорна ипотека в полза на кредитора с нотариален акт, вписан в АВ Служба по вписванията - София под № 1, том VI, дело № 10193, вх. рег. № 14653 от 18.03.2016г.

Въззивният съд е счел, че по делото ответникът не е ангажирал доказателства, че включването на оспорените клаузи, в които е уговорен размерът на възнаградителната лихва и на годишния процент на разходите /ГПР/, е в резултат на изричното им обсъждане и постигане на съгласие с потребителя по отношение на тяхното съдържание, т.е. че те са индивидуално уговорени, и е приел, че клаузите на чл. 1.1 и 3.1 в частта относно размера на дължимата възнаградителна лихва и на чл. 6.5, относно размера на ГПР от договора за кредит са били изготвени от банката предварително и кредитополучателят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им при сключването му. Позовавайки се на практиката на СЕС и конкретно решение по дело С-26/13 т. 42, по дело С-96/14 т. 31, по дело С-186/16 т. 34, САС е приел, че клаузите на чл. 1.1 и 3.1, в частта относно размера на дължимата възнаградителна лихва, са уговорени на ясен и разбираем език, тъй като недвусмислено посочват, че приложимият лихвен процент е 2.95 % фиксирана лихва на месец. Приел е, че съгласно чл. 145, ал.2 ЗЗП преценяването на неравноправната клауза в договора не включва определянето на основния му предмет, както и съответствието между цената или възнаграждението, от една страна, и стоката и услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, от друга страна, при условие че тези клаузи на договора са ясни и разбираеми, и като е заключил, че оспорените клаузи са уговорени на ясен и разбираем език, същите като част от основния предмет на договора, не подлежат на проверка за неравноправност, е приел иска за неоснователен.

По иска по чл. 26, ал. 1, пр.3 от ЗЗД за нищожност на договора поради противоречието му с добрите нрави, САС е приел, че само наличието на нееквивалентност на насрещните престации не е достатъчно, за да се стигне до извод, че сделката е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Посочил е, че известна обективна нееквивалентност е допустима, защото свободата на договаряне предполага преценката за равностойността на престациите да се извършва от страните с оглед техния интерес. Преценил е както характера на договора – двустранен, така и страните по същия, като е посочил, че кредиторът е дружество, небанкова финансова институция, а небанковите финансови институции отпускат заеми, които не са набрани чрез публично привличане на влогове, поради което дейността им не може да бъде финансирана от източник, различен от уговорените лихви по сключваните от тях договори, и основният им източник на събиране на средства е определянето на възнаградителни лихви, в по-голям размер от предлаганите от банковите институции, което е счел, че не противоречи на закона. Въззивният съд е отчел разпоредбата на чл. 29, ал. 9 ЗКНИП съгласно която ГПР не може да надвишава повече от 5 пъти размера на законната лихва при просрочени задължения, определена от ПМС, като в случая е приел, че няма такова надвишение, тъй като ГПР е в размер на 41,7478%, т.е. рамките на допустимия. Предвид изложеното САС е счел изводите на първоинстанционния съд за прогласяване нищожност на клаузи от договора за неправилни и че договорът е валиден и съобразен изцяло с изискванията на закона.

По осъдителния иск с правна квалификация чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, САС е приел, че следва да потвърди първоинстанционното решение по различни мотиви. Посочил е, че между страните е налице влязло в сила на 11.01.2017г. арбитражно решение по арбитражно дело № 2016-001-0000011 на Арбитражния съд при Сдружение „Център за помирение, медиация и арбитраж“ - [населено място], с което са уважени осъдителни искове за суми по процесния договор. Счел е, че резултат на стабилитета на арбитражното решение е преклудирана възможността да се оспорват посочените факти и обстоятелства, недопустимост на последващ процес, основан на факти, несъвместими с материалното право, чието съществуване е установено с него. Въззивният съд е посочил, че с арбитражното решение е потвърдено със сила на пресъдено нещо, че процесният договор е изцяло валиден, и страните са длъжни да съобразят поведението си с постановеното от арбитража. САС е приел, че първоинстанционният съд не е могъл да отчете, че арбитражното решение е нищожно, тъй като порочността на арбитражното решение може да бъде релевирана само и единствено по исков ред - по чл. 47, т. 2 ЗМТА, пред ВКС, който е компетентен да разгледа делото по правилата на родовата подсъдност - чл. 47 и сл. ЗМТА. Наред с горното е отчел и че изменението на чл. 47, ал.2 от ЗМТА е направено с ДВ бр. 8/2017 г., нормата е процесуална и действа занапред, като не засяга вече постановените арбитражни решения, които са връчени на страните, а в случая решението е влязло в сила на 22.01.2017г., т.е. преди изменението на ГПК от 24.01.2017г. Въззивният съд е посочил, че нищожността на отделни клаузи от договор може да бъде релевирана неограничено във времето, но ако съдът приеме, че правоизключващите възражения са вече преклудирани от предходно производство, следва да отхвърли иска като неоснователен, а не като недопустим, тъй като това е въпрос по същество. С оглед изложеното е потвърдил решението в частта по иска по чл. 55, ал.1 от ЗЗД, но е отменил решението в частта относно иска с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл.143, ал.1, вр. чл.146, ал.1 ЗЗП, за прогласяване на нищожност на клаузата на т.1.3 от договор за заем, като го е отхвърлил.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения:

ВКС намира, че не е налице вероятност обжалваното решение да е невалидно или недопустимо, което да обуслови допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2 от ГПК. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в цитираното ТР, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК е налице когато в обжалваното решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е решен в противоречие с Тълкувателно решение или трайната практика на ВКС по същия правен въпрос.

Първият поставен от касаторката въпрос относно предмета на насрещната въззивна жалба е процесуалноправен, обуславящ е с оглед произнасянето на САС, като пряко свързан с твърденията за частична недопустимост на въззивното решение, т.е. изпълнява изискванията на чл.280, ал.1 от ГПК, но не удовлетворява допълнителните селективни критерии. Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в опр. №405/28.05.2014г. по ч.т.д.№739/2014г., 1 т.о., опр. №804/25.06.2013г. по гр.д. № 2518/2013г., 3 г.о., както и цитираните от ответника в отговора на касационната жалба опр. № 263/13.05.2011г. по ч.гр.д.№251/2011г., 3 г.о., опр.№57/06.04.2020г. по ч.гр.д.№422/2020г., 1 г.о. и опр. №701/30.09.2014г. по ч.гр.д.№5090/2014г., 4 г.о., и мн.др., предметът на насрещната въззивна жалба не е ограничен от законодателя до онази част от предмета на спора, въведена като предмет на въззивното производство чрез въззивната жалба на противната страна. Законодателят не е въвел изискване за идентичност в предмета на първоначалната и насрещната въззивна жалба и такова не може да се изведе от процесуалните принципи. Съгласно чл. 263, ал. 4 от ГПК разглеждането на насрещната въззивна жалба е обусловено от разглеждането на първоначалната, като с института на насрещната въззивна жалба се постига процесуална икономия и се избягва обжалването на всяка цена, ако страната е частично удовлетворена от решението. Настоящият съдебен състав споделя тази безпротиворечива съдебна практика, като соченото от касатора определение е по чл. 288 от ГПК, съставлява изолиран случай и касае насрещната касационна жалба, още повече, че в последващото решение по делото по реда на чл. 290 от ГПК, липсва произнасяне в същия смисъл. Наличието на горецитираната практика и липсата на противоречива такава, изключва бланкетно поддържаното от касаторката основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Не е налице допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК, тъй като въззивният съд, разглеждайки насрещната въззивна жалба, не е действал в противоречие, а съгласно константната практика на ВКС, и не е постановил недопустим съдебен акт.

Вторият поставен от касаторката въпрос относно стабилизирането на нищожна клауза в потребителския договор поради влязло в сила арбитражно решение, не удовлетворява общият селективен критерий по чл. 280, ал.1 от ГПК, тъй като не е свързан с решаващите изводи на въззивния съд. В решението си въззивният съд е посочил, че има влязло в сила арбитражно решение и е изложил доводи във връзка със зачитането му, но същевременно е изложил самостоятелни мотиви относно доводите за нищожност на клаузите на процесния договор. Въззивният съд е обсъдил в пълнота доводите, както за нарушение на добрите нрави, така и за противоречие с клаузите за защита на потребителите и въз основа на направените изводи е счел исковете за неоснователни. Въпросът не би могъл да обоснове приложимост на общия критерий по чл. 280, ал.1 ГПК поради това, че с разрешаването му в конкретния случай не би се стигнало до промяна на крайния резултат по спора, тъй като независимо от посоченото във връзка със зачитането на арбитражното решение, въззивният съд е обсъдил въведените доводи за нищожност на клаузите на договора и на самия договор в цялост. Предвид горното възприетото относно зачитането на арбитражното решение не е единствен мотив за отхвърляне на исковите претенции и въпросът не отговаря на общия селективен критерий по чл. 280, ал.1 от ГПК, за да обоснове допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Поставените под номер три въпроси, които са взаимосвързани, а именно дали е нищожна договорна клауза с конкретно посочения уговорен процент, следва ли да се съобрази дали кредиторът е банкова или небанкова институция и нищожен ли е договор, ако не е налице петкратно превишение на законната лихва спрямо ГПР, но има трикратно на възнаградителната, не отговарят на общия селективен критерий по чл. 280, ал.1 от ГПК. Тези въпроси са фактически, т.е. относими към правилността на атакуваното въззивно решение, която не може да се проверява в стадия по допускане на касационно обжалване. Разрешаването им е свързано с преценка на конкретните доказателства по делото и договорните клаузи, което е част от обосновката на въззивния акт. Според задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, въпросите, които имат значение за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, са относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не подлежат на проверка в стадия по селекция на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК.

С оглед гореизложените съображения съдът намира, че въззивното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване.

По искането, заявено в жалбата, да бъде определено възнаграждение на процесуалния представител на касаторката за производството пред ВКС, съдът констатира, че за адв. Р. Р. е представено пълномощно до приключване на делото във всички инстанции, но представеният договор за правна защита и съдействие от 02.06.2023г. е само и изрично за подготовка и подаване на въззивна жалба и процесуално представителство по посоченото дело, но не и за представителство пред ВКС. Следователно няма доказателства по делото, че пред ВКС осъщественото процесуално представителство е при условията на чл. 38, ал.2 от Закона за адвокатурата, за да бъде определяно възнаграждение на избрания от касаторката адвокат. За да има основание за претенция за адвокатско възнаграждение по чл. 38 от ЗАдв., следва да е предоставена такава безплатна правна помощ за конкретното производство и съответната инстанция, а такива данни липсват по делото.

С оглед изхода на спора разноски на касаторката не се следват. Ответникът е претендирал разноски, като за извършването им е представил договор за правна защита от 29.05.2024г., фактура № 3632/03.06.2024г. и преводно нареждане от банка, видно от които е заплатено на посоченото адвокатско дружество възнаграждение в размер на 2 711,52 лв. В самата касационна жалба е инкорпорирано възражение от касаторката за прекомерност на адвокатското възнаграждение, което следва да се обсъди от настоящия състав при преценка в какъв размер следва да бъде възложено в нейна тежест адвокатско възнаграждение за ответната страна. Съгласно решение от 25.01.2024г. по дело С-438/22 на СЕС, приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация Наредба № 1/09.01.2004г. относно задължителните минимални размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, което е забранено от член 101, параграф 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях. С оглед задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, определените с Наредба № 1/09.01.2004г. минималните размери на адвокатските възнаграждения не са задължителни при договаряне на хонорара между страните по договора за правна услуга, включително и когато се касае за заварени договори, като не обвързват и съда при извършване на преценката му по чл. 78, ал. 5 ГПК. Тълкувайки разпоредбата на чл. 36, ал.2, изр. 2 вр. ал. 1 от ЗАдв., съгласно която възнаграждението на адвоката е за положения от него труд и по размер следва да е справедлив и обоснован, и отчитайки конкретни критерии като високата образователна квалификация на лице, придобило юридическа правоспособност и вписано в съответния регистър на адвокатска колегия, поетата отговорност от адвоката, спорния материален интерес при осъществената защита, съдът намира, че следва да се приеме, че е справедливо и обосновано възнаграждението да е в размер на 1200 лв., която сума следва да се присъди като разноски на ответната страна.

Воден от горното Върховният касационен съд, Второ Т.О.