Определение № 4245 от 21.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1212/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. Г. Г., Д. Г. Г., А. А. М. и Л. Г. Н., чрез общия им пълномощник адв. Ст. И.. Касаторите са останали недоволни от решение № 3551 от 01.12.2022 год. по въззивно гр. д. № 9416/2021 год. на Софийския градски съд, с което се потвърждава постановеното в производство по чл. 124, ал. 1 ГПК решение от 28.04.2021 год. по гр. д. № 7174/2016 год. на Софийския районен съд. Според касаторите съдът неправилно е отхвърлил исковете им да се признае за установено по отношение на Столична община, че същите са придобили по наследство от общия си наследодател С. Г. Р., починал на 16.05.1958 год., идеални части от правото на собственост върху поземлен имот с идентификатор ***, с площ от 1 499 кв. м., находящ се в [населено място], Столична община, при граници на имота: ПИ с идентификатори ***; ***; *** и ***. Столична община, представлявана от юрисконсулт С. Д., изразява становище в писмен отговор за липса на основания за допускане на касационно обжалване, съответно за неоснователност на жалбата. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, в настоящия си състав на II г. о., като обсъди доводите на касаторите въз основа данните по делото и предмета на настоящото производство, намира следното: Жалбата е процесуално допустима като подадена в законоустановения срок, от процесуално легитимирани страни и срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд. Същата не обоснова основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол. В мотивите към обжалваното решение се приема за безспорно установено, че на 13.06.1949 год. С. Г. Р. и неговата съпруга Н. С. Г. Р. придобиват по време на брака си собствеността върху поземлен имот - ливада, нива и празно място с обща площ от около 20 550 кв. м., находящ се в [населено място], местност „Н. с.“ (по нов кадастрален план) и местности: „С. о.“, „С. л.“ и „Т.“ - стари местности извън регулация /нот. акт № 184 от 1949 год./. С. Р. почива на 16.05.1958 год. и оставя като свои законни наследници преживяла съпруга и 11 низходящи, сред които Р. С. С., починала на 14.07.2004 год. и С. С. Б., починала на 08.12.1984 год. Като техни преки наследници се легитимират касаторите Р. Г. Г., Д. Г. Г., А. А. М. и Л. Г. Н., последните две конституирани като наследници на починалата в хода на въззивното производство ищца В. А. К.. Установено е още, че собствеността върху притежаваните от С. и Н. Р. недвижими имоти /в т. ч. и процесният/ е предмет на съдебна делба по гр. д. № 2200/1979 год. по описа на Софийския районен съд – като доказателства са приобщени по делото решенията по допускане и извършване на делбата. В това производство искът за делба е отхвърлен по отношение на Р. С. и С. Б. /преките наследодатели на ищците/, доколкото последните, като член кооператори, са били длъжни да внесат земята в ТКЗС. С този довод наследствената им част е определена за съделителя АПК „Средец“. За така определената тяхна наследствена част, както и за тези на М. С. Г. и Б. В. Г. /също наследници, които са член кооператори на ТКЗС/ при извършване на делбата в дял на съделителя АПК „Средец“ са били възложени дял * с площ от 1 900 кв. м. и дял * с площ от 1 600 кв. м. – съгласно заключенията на вещите лица по приетите СТЕ процесният имот е частично идентичен с така определените дялове. По смисъла на същите имотът попада в територия на КВС, в която имотите се възстановяват като земеделска земя и съответства на имот № * по КВС, попадащ в списъка на предадени земи – общинска собственост, на основание чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ, предадени на Столична община с Приложение № 1/8 към раздел 1, т. 1 от протоколно решение № 4 от 20.12.2020 год. В обжалваното решение е акцентирано допълнително върху обстоятелството, че собствеността върху дял * е била възстановена на наследника М. С. Г. с решение по чл. 14, ал. 1, т. 1 ЗСПЗЗ – в стари реални граници. Съответно установено е, че дял * и *, които са били възложени при делбата на АПК „Средец“ са били съседни към този момент на блока на АПК. Това обстоятелство е изрично посочено и в изготвената по съдебната делба СТЕ, както и се установява от представената скица, приложена към нея. Съобразявайки изложеното и доколкото не се установява ищците да са провели успешно предвидените в ЗСПЗЗ административна процедура по възстановяване на собствеността или съдебно производство по чл. 11, ал. 2 от с. з., в установените преклузивни срокове, въззивният съд приема за осъществено придобивното основание по чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ в полза на ответника Столична община. Следователно е изведен извод за правилно отхвърляне на исковете като неоснователни и недоказани. Съгласно задължителните постановки на т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Следователно формулираните правни въпроси, за да удовлетворяват така очертаните изисквания към общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, следва да почиват на приетите за установени от въззивния съд факти и обстоятелства. Правни въпроси, мотивирани с фактически констатации, каквито не са възприети във въззивното решение, са неотносими, тъй като не са обусловили правните изводи на съда - те представляват доводи за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. В настоящия случай касаторите се позовават на хипотезите по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Всички доводи в изложението към жалбата обаче се свеждат до тяхното вътрешно субективно убеждение, че процесните земи никога не са били внасяни в ТКЗС или друга форма на кооперативно обработване на земята – фактически извод, който е точно противоположен на възприетия от съдебните инстанции, гледали делото. Липсва позоваване на конкретна съдебна практика – решения по чл. 290 ГПК или тълкувателни решения/постановления на ВКС, съответно ВС, която да е относима към установените по делото факти. Не се цитират актове на Конституционния съд или Съда на ЕС, нито са обосновани аргументи за това по какъв начин произнасянето по поставените въпроси би допринесло за точното приложение на закона и развитието на правото, така както е изяснено съдържанието на тези понятия в т. 4 на горецитираното ТР № 1/2009 год., ОСГТК. При това положение на практика не е удовлетворено и формалното изискване за точно и мотивирано изложение, относимо включително към предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. В мотивите си Софийският градски съд изрично приема за несъмнено установено по делото, че процесният имот е със земеделски характер, както и че Р. С. и С. Б. /праводатели на ищците/ са били член кооператори на ТКЗС към момента на извършване на делбата през 1979 – 1980 год. Именно заради това на тяхно място е участвал АПК „Средец“ като съделител и в негова собственост са възложени съответстващите на наследствените им права дялове. Впоследствие, поради незаявяването за възстановяване на имота по реда на чл. 10 ЗСПЗЗ, същият е станал собственост на Столична община. При тези фактически изводи поставените въпроси се явяват неотносими, доколкото изхождат от противоположната хипотеза, а именно: „Може ли да бъдат придобити земи от общината и дали те могат да се включат във фонда по чл. 19 и чл. 25 ЗСПЗЗ, като за тях не е установено да са били част от кооперативното земеползване или да са били отнети по друг начин, поради което такива земи не подлежат на възстановяване по реституционните закони?“ и „Длъжна ли е ответната община по иск с правно основание чл. 124 ГПК да установи в процеса, че са настъпили конкретни факти, реализиращи състава на предвиден в закона придобивен способ по чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ?“. Първият въпрос би бил обуславящ тогава, когато е прието, че земите не са били включени в ТКЗС, а вторият – в случай, че съдът отхвърли иска при неправилно приложение правилата за разпределение на доказателствената тежест – хипотези, които не съответстват на разглежданата. С оглед неотносимостта на поставените въпроси за изхода на спора, неотносима се явява и посочената в него и приложена съдебна практика. Мотивиран от изложеното, настоящият съдебен състав намира, че касационната жалба не следва да бъде допускана до разглеждане по същество. При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, в полза на ответната Столична община следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение за отговор на касационната жалба в размер на 100 лв. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.,