Определение № 4046 от 28.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3407/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 8690/28.07.2025 г. на П. Н. Г., чрез адвокат Б. С., срещу въззивно решение № 274/13.06.2025 г. по в. гр. д. № 338/2025 г. на Окръжен съд – Русе. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В касационната жалба и в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. От кога тече срокът за придобивна давност по отношение на имот частна общинска собственост; 2. Как следва да се прилага установената в чл. 69 ЗС оборима презумпция; 3. Може ли да се приеме, че подаването на заявление за закупуване на общински имот има отношение към придобивната давност и към анимуса /намерението за придобиване/, както и че опровергава намерението на лицето за своене на имота и оборва презумпцията по чл. 69 ЗС; 4. Допустимо ли е въззивният съд да прави различни от първоинстанционния съд фактически изводи, в случаите когато тези фактически изводи не са оспорвани нито във въззивната жалба, нито в отговора на въззивната жалба; 5. Допустимо ли е въззивният съд при липса на въведени оплаквания във въззивната жалба да извършва проверка на правилността на първоинстанционното решение, като излага мотиви по факти и въпроси, които не са били поставени от страните и не са били спорни между тях, или следва да се ограничи само по оплакванията въведени с въззивната жалба и отговора на въззивната жалба; 6. Следва ли съдът да обсъди всички доводи във въззивната жалба; 7. Кой носи доказателствена тежест за оборване придобивното основание на общината, отразено в АОС; 8. При оспорване на АОС, общината длъжна ли е да проведе пълно и главно доказване на правото на собственост, съобразно посоченото в АОС правно основание; 9. Длъжен ли е въззивният съд служебно да назначи експертиза; 10. При оспорване на АОС длъжен ли е въззивният съд да изложи мотиви по всички наведени доводи; 11. Може ли въззивният съд да се позове на правно основание, отменена редакция на закон, което не е посочено в АОС; 12. Имотите, попадащи в територия по §4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, с предназначение за земеделски труд и отдих, земеделска земя ли са по смисъла на чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ? В приложното поле на чл. 25 ЗСПЗЗ включват ли се земите по §4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, предназначени за земеделски труд и отдих; 13. Кои земеделски земи се включват в приложното поле на разпоредбата на чл. 25 ЗСПЗЗ; 14. Може ли да се приеме, че самото посочване в АОС на обща законова разпоредба, според която определена категория земеделски земи стават общинска собственост, е в състояние да обуслови извод за установеност на правото на собственост на общината при липса на проведено пълно и главно доказване на фактите, касаещи това дали процесният имот отговаря/спада към тази категория земеделски земи. Ответникът по касация - община Русе, представлявана от кмета П. М., чрез юрисконсулт А. С., е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който твърди, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, като оспорва жалбата и по същество. Претендира разноски за юрисконсулт. Касационната жалба e подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което e процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С обжалваното решение е потвърдено решение № 438/18.03.2025 г. по гр. д. № 7210/2024 г. на Районен съд – Русе, с което е отхвърлен предявеният от П. Н. Г. срещу община Русе установителен иск за собственост по давностно владение на недвижим имот с идентификатор ***, с площ от 468 кв.м., находящ се в м. „К.“ в землището на [населено място]. Въззивният съд е приел за безспорно между страните, че процесният имот попада в територия по §4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, като през 2000 г. за м. „К.“ е издадена заповед от областния управител, с която е одобрен кадастрален план на новообразуваните имоти, в който спорният имот обозначен с пл. № *. В разписния лист към плана е отбелязано, че същият не заема територия на бивш собственик, нито има вписан ползвател с право на ползване, предоставено по някой от актовете, посочени в §4, ал. 1 ПЗР на ЗСПЗЗ. През 2019 г. имотът е актуван като частна общинска собственост на основание чл. 59, ал. 1, вр. чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОбС и чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ. Съдът е приел за установено от представените писмени доказателства, че с договор за продажба на недвижим имот – общинска собственост по реда на чл. 35, ал. 3 ЗОбС и чл. 31, ал. 4 Наредба № 1 на Общинския съвет в в гр. Русе ищецът П. Г. е придобил съседния поземлен имот с идентификатор ***, съответстващ на новообразуван имот № *. Имотът е предаден на Г. на 05.07.2013 г. За безспорно е прието, че закупеният имот е бил предоставен за ползване на бащата на ищеца – Н. Г.. Последният е предприел действия по неговото изкупуване, но поради пропускане на предвидения в закона срок за плащане на цената, производството по §4а, ал. 1 ПЗР на ЗСПЗЗ е прекратено, което наложило придобиването му по реда на чл. 35, ал. 3 ЗОбС. От показанията на свидетелката Д., позната на ищеца от 1995 г., първоначално бащата на ищеца е обработвал двете съседни места, които били оградени заедно, като след 1995 г. ищецът Г. стопанисва имота. Свидетелят Д. е посочил, че от 1995 г. П. е започнал да помага на баща си в обработката на имотите, като дотогава процесната недвижимост е била запустяла. В подкрепа на тези твърдения са и показанията на свидетелката Г., чийто впечатления датират от 2014 г. Съдът е установил още, че на 07.05.2019 г. ищецът е подал заявление до Кмета на община Русе за закупуване на два общински имота, единият от които е процесният земеделски имот с идентификатор ***, но на проведената тръжна процедура не са се явили кандидати, нито е имало подадени книжа за участие. При така установената фактическа обстановка въззвивният съд е приел, че възражението на ищеца за неприложимост на чл. 19 ЗСПЗЗ е основателно, тъй като имотът не подлежи на възстановяване по смисъла на чл. 10 ЗСПЗЗ. Между страните не е спорно, че спорното място е със статут на земеделска земя по §4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, за която е одобрен ПНИ от 2000 г. Посочено е, че по делото няма данни за бивш собственик, поради което и имотът не е подлежал и не е бил заявен за възстановяване в предвидените от закона срокове, нито е бил заявен за изкупуване от ползватели по реда на §4а и §4б от ПЗР на ЗСПЗЗ. Събраните свидетелски показания сочат, че ищецът се е грижел за процесния имот от 1995 г. заедно с баща си, като няма данни към кой момент последният се е дезинтересирал. В исковата молба са наведени твърдения, че бащата Н. Г. е получил разрешение да обработва земите от неизвестно лице, което в определен период е получавало и част от добивите от вещта. Бащата на ищеца е починал през 2004 г., като липсват твърдения и данни той да е променил намерението си от държател на имота да е започнал да владее за себе си. Отбелязано е, че дори ищецът да е установил фактическа власт върху вещта от 01.06.1996 г., то няма достатъчно доказателства за демонстрирано намерение за своене. Чрез инициирана процедура за изкупуване на имота, П. Г. явно и недвусмислено е признал пред ответника, че счита община Русе за собственик на земеделската земя и желае да я закупи от нея. Изложени са съображения, че според редакцията на чл. 2, ал. 2, т. 5 ЗОбС от 01.06.1996 г. общинска собственост са недвижимите имоти на територията на общината, чийто собственик не може да бъде установен. Съгласно чл. 7 ЗОбС до 09.11.1999 г. не могат да се придобиват по давност имоти, които са общинска собственост. С оглед наложения с § 1 ЗД на ЗС мораториум, считано от 31.05.2006г. е спряна давнстта за имоти – частна държавна или общинска собственост до 31.12.2022 г., от което следва извод, че срокът по чл. 79, ал. 1 ЗС не е изтекъл нито към дата на подаване на заявлението за изкупуване на имота, нито към датата на предявяване на иска. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Посоченият въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Всички въпроси от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, свързани с правната възможност за придобиването по давност на имот – частна общинска собственост, в случая са ирелевантни. Решаващият извод на въззивния съд е за недоказаност на твърденията на ищеца за осъществено владение върху процесния имот. Съдът е приел, че бащата на ищеца, както и самият той са били държатели на имота и не е установено кога държането е обърнато във владение и това е доведено до знанието на собственика. Поначало придобиването на имот – частна общинска собственост му по давност до 01.06.1996 г. е невъзможно с оглед действието на чл. 86 ЗС. С §1, ал. 1 ЗД на ЗС, считано от 31.05.2006 г. е спряна давност за придобиване на общински имоти, като мораториумът е в сила до влизане в сила на решение №3 от 24.02.2022 г. на Конституционния съд на РБ, влязло в сила на 08.03.2022 г. С решението на КС е обявена противоконституционността на разпоредбата на §2 от ЗР на ЗД на ЗС, с която е придадено обратно действие на последното удължаване на срока за спиране на течението на придобивната давност за периода 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г. Съобразно практиката на ВКС периодите от 01.06.1996 г. до 31.05.2006 г. и от 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г. следва да се зачетат като давностен срок, ако е налице владение по смисъла на чл. 79 ЗС. При преценка на събраните доказателства обаче въззивният съд е достигнал до извод, че върху процесния имот не е осъществявано владение по смисъла на чл.68 ЗС от ищеца, за което сочат данните, че баща му /на когото е помагал/ е допуснат в имота от трето лице да го обработва, както и че ищецът е участвал в процедура закупуването му от общината. Втори и трети въпрос касаят съществото на спора и отразяват несъгласието на касатора с доводите на въззивния съд за липса на елементи от фактическия състав на придобивната давност. Съдът е приел, че процесният имот е станал частна общинска собственост с влизане по силата на чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ. Не е установено и наличие на владение от страна на ищеца или неговия баща, доколкото трайно в практиката, вкл. задължителната такава /ТР №1/2012, ОСГК на ВКС/, се приема, че упражняването на фактическа власт продължа на основанието, на което е започнало, докато не бъде променено. След като основанието, на което ищецът или неговия баща е придобил фактическа власт върху имота, за да го обработва, признава чужди права, то го прави държател на имота и е достатъчно да се счита оборена презумпцията на чл. 69 ЗС. Като аргумент съдът е изтъкнал желанието на ищеца да закупи имота от общината, което е опровергава тезата му, че е упражнявал фактическа власт, считайки имота за свой. Четвъртият и деветият въпроси са поставени общо и нямат претендираното от касатора значение, доколкото последният не е конкретизирал кои са фактическите изводи на въззивния съд, които се различават от тези на първоинстанционния съд, нито кои факти и обстоятелства са останали неизяснени поради допуснато съществено процесуално нарушение от първоинстанционния съд, поради което е била налице необходимост за служебно назначаване на експертиза. Съгласно т. 3 на ТР №1/2013 г., ОСГТК, доколкото разпоредбата на чл. 269, изр. второ ГПК ограничава обхвата на дейността на въззивния съд, последният може да приеме, че първоинстанционният съд е приел за установен факт, който не се е осъществил, или че не е приет за установен факт, който се е осъществил, само ако въззивната жалба съдържа оплакване, че даден релевантен за делото факт е погрешно установен. Въззивният съд може да приеме определена фактическа констатация за необоснована само при наличие на оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение в тази му част. В случая въззивната жалба, по която е образувато и въззивното производство, е подадена от настоящия касатор. Въззивният съд не се е отклонил от постановките на цитираното ТР и в съответствие с него е упражнил правомощията си на инстанция по същество, потвърждавайки първоинстанционното решение. Петият, шестият и десетият въпроси, касаещи дейността на въззивната инстанция, също не предпоставят допускане на касационно обжалване, тъй като не са решени в противоречие с установената съдебна практика. Въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, както и доводите на страните относно подлежащите на установяване правнорелевантни факти. Съобразена е задължителната практика на ВКС, вкл. ТР № 1/2013 г., ОСГТК, според която въззивният съд като инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания, е длъжен да обсъди представените и приети пред него доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Трябва да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд и трябва да се произнесе по спорния предмет на делото след самостоятелна преценка доказателствата и при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи. Седмият, осмият, единадесетият и четиринадесетият въпроси, свързани с разпределението на доказателствената тежест по делото, както и доказателствената стойност на АЧОС, също не са решени в противоречие с установената съдебна практика. В нея се приема, че актът за общинска собственост се ползва с доказателствена сила съгласно чл. 5, ал. 2 ЗОС, но при оспорване може да бъде опровергана, защото самият акт не създава права. Правото на собственост за общината възниква с реализиране на фактическото и правно основание за придобиване на правото на собственост, което при оспорване подлежи на доказване от общината. С чл. 2, ал. 2, т. 5 ЗОС /ред. ДВ, бр. 44/1996 г. / общинска собственост стават и недвижими имоти на територията на общината, чийто собственик не може да бъде установен. В разглеждания случай въззивният съд е приел за установено по делото, че имотът е имал земеделски характер, не е подлежал на възстановяване или изкупуване, макар да е включен е в терен по § 4 ПЗР ЗСПЗЗ, т. е. доколкото същият не е придобит по давност от ищеца, той е бил собственост на община Русе по силата на закона към момента на неговото актуване. И по дванадесетия и тринадесетия въпрос не следва да се допуска касационно обжалване, тъй като не обуславят решаващите правни изводи на въззивния съд, които, както бе отбелязано, са за липса на елементите от фактическия състав на придобивното основание, заявено от ищеца в исковата му молба. Следва да се посочи, че характерът на имота като земеделски се определя от разпоредбите на чл. 2 ЗСПЗЗ, т. е. от неговото предназначение и местоположение. Самият ищец не е оспорвал факта, че процесният имот е земеделски и е формулирал въпросите при фактическа обстановка, какавато не е приета за установена от въззивния съд. Не е налице соченото в касационната жалба основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. В случая това основание се мотивира с доводи за нарушение на материалния закон по приложението на чл. 69 ЗС, както и съществени процесуални нарушения относно правомощията на въззивната инстанция. Тези твърдения представляват касационни оплаквания и не могат да се проверят в производството по чл. 288 ГПК. За да се проверят и да се направи извод за твърдяната неправилност на обжалваното решение, трябва да се изследват и подложат на анализ и преценка фактите по делото в тяхната съвкупност, което е извън предмета на производството по селекция на касационната жалба. В обжалваното решение не се констатира наличие на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. При този изход на производството по чл. 288 ГПК на ответника по касация - община Русе следва да се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение съгласно разпоредбите на чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. с чл. 81 ГПК и чл. 37 ЗПП и при съобразяване на чл. 5, ал. 1, чл. 12 и чл. 13 ЗВЕРБ в размер на 102, 26 евро. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о. НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 274/13.06.2025 г., постановено по в.гр.д. № 338/2025 г. по описа на Окръжен съд – Русе. ОСЪЖДА П. Н. Г., [населено място], да заплати на община Русе, представлявана от кмета П. М., сумата 102,26 евро – възнаграждение за юрисконсулт.