Определение № 465 от 27.05.2022 г. на ВКС по д. № 4693/2021 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на М. К. / М./ срещу въззивното решение на Софийски градски съд/ГС/ по гр.д. №4015/20 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение са уважени предявените от Ж. К. срещу касаторката два осъдителни иска по чл.240 ЗЗД за връщане на сумата 8 300 лв., предоставена на ответницата по иска с неформален договор за заем от 30.01.13 г. и на сумата 3 300 лв., предоставена й с неформален договор за заем от 4.02.13 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, но е допустима само срещу въззивното решение по иска за връщане на сумата по първия неформален договор за заем, с цена над 5000 лв. Въззивното решение по иска за връщане на сумата по втория неформален договор за заем, с цена под 5000 лв., не подлежи на касационно обжалване на осн. чл.280, ал.3, т.1 ГПК и касационната жалба срещу решението на ГС в тази му част следва да остане без разглеждане. За допускане на обжалването касаторката се позовава на осн. по чл.280, ал.1,т.1-3 ГПК. Във връзка с тези основания обаче се излагат оплаквания за допуснати от въззивния съд съществени процесуални нарушения и необоснованост на въззивното решение – касационни основания по чл.281,т.3 ГПК, за които ВКС не се произнася в това производство. В ТР№1/19.02.10 г. ОСГТК е посочено, че основанията по чл.280, ал.1 ГПК са различни от тези по чл.281, т.3 ГПК и са разграничени целта и приложното поле на двете групи основания. Касаторката поставя като значим за спора, но и за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото правния въпрос: Наличието на предоставен заем на двамата съпрузи за нужди на семейството – чл.32, ал.2 СК, обуславя ли правен извод за основателност на иск, предявен само срещу единия съпруг с твърдения в исковата молба, че заемът е даден лично на него за негови лични нужди? Когато кредиторът иска изпълнение на цялото задължение от един от солидарно задължените лица, длъжен ли е да изложи в исковата молба факти относно възникването на солидарното задължение? Допълнителните предпоставки на осн. по чл.280, ал.1,т.3 ГПК, обосновава с установителното действие на мотивите на съдебното решение в отношенията между третото лице, което ответникът – солидарен длъжник не е могъл да привлече като помагач поради така формулираните основание и петитум на исковата молба, които са за личен дълг на ответника, и противната страна. Така е нарушено правото на ответника да предяви обратен иск срещу третото лице по чл.219, ал.3 ГПК. Касаторката е осъдена в качеството на лично задължено лице по сключен лично от нея и за нейни нужди неформален договор за заем, което я лишава от правото да се защити по чл.32, ал.2 СК и чл.122, ал.1 ЗЗД, както и от възможността след изплащането на присъдените суми да насочи изпълнението към солидарния длъжник. Въззивният съд е уважил иска с пр. осн. чл.240 ЗЗД за сумата 8 300 лв., дадена от ищцата на ответницата по неформален договор за заем от 30.01.13 г., с поето от последната задължение за връщането й до края на 2018 г., когато заемодателката възнамерявала да се пенсионира. Процесната сума е преведена по личната банкова сметка на ответницата - заемател. Искът е предявен и уважен за личен дълг на ответницата по договора за заем от 30.01.13 г. Твърдението на ответницата – сега касатор, че задължението е солидарно със съпруга й, брат на ищцата, е прието за неотносимо и неустановено по делото. Първоинстанционният съд във връзка с него е посочил, че в отношенията с трети лица съпрузите са солидарно отговорни, когато сумите са разходвани на нуждите на семейството и ако единият плати на кредитора, може да търси припадащата се част от другия на осн. чл.127 ЗЗД. Този извод съответства на практиката на ВКС – напр. р. по гр.д. №126/85 г. на четвърто г.о., в което е застъпен принципът, че при солидарност на задължението, ако кредиторът е предявил иск срещу един от длъжниците, последният не може да възразява за разделяне на вземането с другия длъжник. За него съществува възможността след като изпълни по-голяма част от вземането да търси разликата от другия длъжник. В опр. по ч.т.д. №22/12 г. на първо т.о. на ВКС пък е прието, че съединяването на исковете по реда на чл. 219, ал. 3 ГПК цели процесуална икономия, а не съставлява задължителен процесуален ред. Това е така поради обстоятелството, че се касае за регресно притезание, обратните искове са евентуални и решението по тях е в зависимост от уважаването на първоначалния иск. Дори те да бъдат уважени, изпълнението по тях се дължи едва след като привличащият ответник удовлетвори ищеца. Непривличането на другия твърдян длъжник като трето лице по настоящото дело не осуетява защитата на ответницата срещу него, тъй като регресният иск може да бъде предявен и отделно. С оглед на изложеното не са налице сочените основания по чл.280, ал.1,т.1,2 и 3 ГПК. Касаторът не е обосновал общата и допълнителните предпоставки на осн. по чл.280, ал.1,т.1 и 2 ГПК, а въпросът по т.3 е разрешен в практиката на ВКС, на която въззивното решение съответства. Затова не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение в подлежащата на обжалване част, като на ответницата по жалба се присъдят и сторените разноски за адвокатско възнаграждение за тази инстанция, които са поискани с отговора на жалбата и извършването им е установено с приложеното платежно нареждане. Поради изложеното ВКС на РБ, трето г.о.