Определение № 1982 от 17.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2834/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Ю. М. М. и З. А. М. срещу решение № 145 от 11.04.2024 г. по в.гр.д.№ 801 от 2023 г. на Русенския окръжен съд, четвърти граждански състав, с което е потвърдено решение № 1243 от 21.08.2023 г. по гр.д.№ 6380 от 2022 г. на Русенския районен съд, X-ти граждански състав в следните негови части:

• частта, с която е отхвърлен предявеният от Ю. М. М. и З. А. М. против Л. О. К. и Т. М. К. иск с правно основание чл.108 ЗС за част с площ от 44 кв.м. от УПИ *** в кв.35 по регулационния план на [населено място], [община], област Р. от 1968 г., разположена в западната страна на имота, очертана по точки А, Б, В и Г по представена от ищците скица № 945 от 29.08.2022 г., намираща се на лист 38 от първоинстанционното дело и

• частта, с която е отхвърлен предявеният от Ю. М. М. и З. А. М. против Т. М. К. иск с правно основание чл.109 ЗС за осъждане на ответницата да премахне незаконно построена пристройка с площ от около 10 кв.м. към хамбар в източната част на УПИ *** в кв.35 по плана на [населено място].

В касационната жалба се твърди, че решението на Русенския окръжен съд е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и необосновано- основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК.

В изложението към жалбата по чл.284, ал.3, т.1 ГПК като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Поставят се следните въпроси:

1. За да се приложи регулацията и за да станат регулационните граници и имотни такива, необходимо ли е да са спазени и допълнителните изисквания по чл.33 ЗТСУ /отм./ и необходимо ли е тези обстоятелства да бъдат твърдени и доказани в производството по установяване правото на собственост ? По този въпрос се сочи противоречие на решението с Тълкувателно решение № 3 от 15.07.1993 г. по гр.д.№ 2 от 1993 г. на ОСГК на ВС.

2. Площта, посочена в нотариалните актове на лицата, индивидуализиращ белег ли е на вещните права, които притежават? По този въпрос се твърди противоречие на обжалваното решение с решение № 253 от 18.05.2010 г. по гр.д.№ 1114 от 2009 г. на ВКС, ГК, II г.о. и решение № 15 от 31.01.2018 г. по гр.д.№ 3563 от 2016 г. на ВКС, ГК, I г.о.

3. Длъжен ли е въззивният съд да направи собствени фактически и правни изводи по всички въпроси, засягащи съществото на спора, а не само по някои от тях ? По този въпрос се твърди противоречие на решението с т.19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по тълк.д.№ 1 от 2000 г. на ОСГК на ВКС.

Освен това се твърди, че произнасянето на ВКС и по трите поставени въпроса е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

В писмен отговор от 19.07.2024 г. ответниците Л. О. К. и Т. М. К. оспорват касационната жалба на Ю. М. М. и З. А. М.. Считат, че не са налице посочените в нея основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, поради което молят касационното обжалване на решението да не бъде допускано. В случай, че бъде допуснато до касационно разглеждане по същество, молят въззивното решение да бъде оставено в сила. Претендират и за направените разноски за делото пред ВКС.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата приема следното: същата е подадена от легитимирани лица /ищци по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по искове за собственост на недвижима вещ, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 и 2 ГПК, независимо от цената на исковете.

За да постанови решението си за потвърждаване на първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения от Ю. М. М. и З. А. М. против Л. О. К. и Т. М. К. иск с правно основание чл.108 ЗС за част с площ от 44 кв.м. от УПИ * в кв.35 по регулационния план на [населено място], [община], област Р. от 1968 г., разположена в западната страна на имота, очертана по точки А, Б, В и Г по представена от ищците скица, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна следното: Ищците Ю. М. и З. М. се легитимират като собственици на парцел * /сега УПИ */ в кв.35 по първия регулационен план на [населено място] от 1968 г. с констативен нотариален акт № 130 от 01.08.2014 г., а ответникът Л. К. се легитимира като собственик на имот 501.1110, за който бил образуван парцел * /сега УПИ */ с нотариален акт за покупко-продажба № 34 от 26.10.1971 г. и констативен нотариален акт № 5 от 13.01.2022 г. В констативния нотариален акт от 2014 г. парцелът на ищците е посочен с площ от 791 кв.м., при реална площ на този парцел към 2014 г. съгласно регулационния план от 777 кв.м. От заключението на съдебно- техническата експертиза на в.л.инж. Г.Ф. е прието за установено, че по отношение на процесните имоти действа дворищнорегулационен план от 1968 г., като след 2000 г. е изготвено цифрово копие на този план. Според в.л.Ф. и показанията на свидетелката Ю. И., имотите са били един общ имот, който впоследствие е бил разпродаден на части, в резултат на което в регулационния план от 1968 г. били обособени отделните парцели. В случая, според вещото лице, няма придаване по регулация. При сравнение между регулационния план от 1968 г., цифровото му копие и кадастралния план, действащ след изменението му със заповед № РД-239 от 06.04.2021 г. на зам.кмет на Община Ветово и измерванията на място вещото лице е установило разлики в границите и площта на имотите на ищците и на ответника: площта на имота на ищците по кадастралния план вече бил 733 кв.м. /тоест с 44 кв.м. по-малък от площта на парцел *, сега УПИ ***/, а страничната граница между имотите на ищците и на ответника по кадастралния план от 2021 г. минава по линията В- Г, вместо по регулационната линия по плана от 1968 г., означена с букви А- Б на скицата на вещото лице, находяща се на лист 122 от делото. Частта, от имота на ищците по регулационния план, която е включена в имота на ответника, е с площ от 22 кв.м. Въз основа на показанията на разпитаните по делото свидетели Б. О., Ф. К., Ю. И. и Е. Д. и заключението на експертизата, съдът е приел за доказано, че ограда между двата имота е направена отдавна /според част от свидетелите през 1971-1975 г./. Първоначално е била от дървени колове и мрежа, а сега е с метални колове, мрежа и с бетонна основа. Според свидетелите О. и К. новата ограда е изградена преди около 10 години и на същото място на старата ограда, а според свидетелката Д.- новата ограда е изградена около 2021 г., като е преместена към мястото на ищците.

При така установената фактическа обстановка въззивният съд е счел за правилни изводите на пърноинстанционния съд, че ищците не са установили да са придобили по давност спорните 44 кв.м. Имотните граници на имотите от квартала /в т.ч. процесните имоти на ищците и на ответника/ не съвпадали и не можело да се направи извод, че е настъпила трансформация на регулационните линии в имотни граници при хипотезите на чл.33, ал.1 и ал.2 ЗТСУ /отм./. Всички данни по делото и установеното от вещото лице по приетата геодезическа експертиза обуславяли извода, че или са налице грешки или непълноти в кадастралната карта, които подлежат или са подлежали на отстраняване по реда на чл.134а ЗУТ /чл.32, ал.1, т.2 ЗТСУ /отм./ или че имотните граници на имотите са били различни- масова практика е било при провеждане на регулация по реда на ЗТСУ /отм./ тези вътрешноимотни граници да се „изправят“. В тези случаи обаче, за да се приложи регулацията и за да станат регулационните граници и имотни такива, е било необходимо да са спазени и допълнителните изисквания по чл.33 ЗТСУ /отм./, каквито обстоятелства не се твърдяли и не се установявали по делото. В тази връзка съдът е посочил и че площта на имотите, посочена в нотариалните актове на страните, не е индивидуализиращ белег за вещните права, които притежават. От друга страна по делото било установено, че по отношение на имота на ответника Л. К. е налице одобрено изменение на границите на ПИ * в кв.35 по кадастралния план на селото, като същия е попълнен с нов ПИ *, за което е издадена заповед № РД-239 от 06.04.2021 г. на зам.кмет на Община Ветово.

За да потвърди първоинстанционното решение в частта му за отхвърляне на предявения срещу ответницата Т. К. иск по чл.109 ЗС, въззивният съд е приел, че тази ответница не е материалноправно легитимирана да отговоря по този иск, тъй като имот * /образуван от УПИ * в кв.35 по плана на [населено място]/, в който била изградена незаконната пристройка към хамбар с площ от около 10 кв.м./ е лична собственост на съпруга й Л. К. /закупен преди брака с нотариалния акт № 34 от 26.10.1971 г./, а не съпружеска имуществена общност между съпрузите.

I. С оглед тези мотиви на въззивния съд решението в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения срещу Т. К. иск по чл.109 ЗС не следва да бъде допускано до касационно обжалване, поради следното:

На първо място, защото не са налице посочените от касаторите основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по поставените от тях в изложението им по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпроси. Първите два поставени въпроса не могат да са основание за допускане на касационното обжалване на решението по този иск, тъй като не са правни въпроси, съгласно разяснението в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2010 г. на ОСГТК на ВКС- защото не са обусловили изводите на съда в обжалваното решение. Видно от мотивите на решението, въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение за отхвърляне на иска по чл.109 ЗС срещу Т. К., защото е приел, че тя като лице, което не е собственик на съседния на ищците имот, не е материалноправно легитимирана да отговаря по този иск, а не защото е счел, че ищците не са собственици на имота, върху който е изградена незаконната постройка или защото постройката не пречи на ищците да упражняват необезпокоявано правото си на собственост. Третият поставен въпрос е относим, но по него няма противоречие между обжалваното решение и посочената практика на ВКС. Напротив, напълно в съответствие с тази практика въззивният съд е направи собствени фактически и правни изводи и е изложил съображения по всички доводи и възражения на страните, имащи отношение към основателността на иска по чл.109 ЗС срещу Т. К..

На второ място, защото не са налице и основания по чл.280, ал.2 ГПК за служебно допускане на касационно обжалване на решението по този иск: Няма вероятност решението по иска с правно основание чл.109 ЗС да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна въззивна жалба, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането й. Решението по иска по чл.109 ЗС срещу Т. К. не е и очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗС и ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

II. Налице е обаче основанието на чл.280, ал.2, предл.3 за служебно допускане до касационно обжалване на решението по иска с правно основание чл.108 ЗС, поради следното: Принципно, за да е налице очевидна неправилност като основание за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на съдебния акт, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага явна необоснованост на решението с оглед правилата на формалната логика или наличието на видими само от решението тежки нарушения на материалния или процесуалния закон: такива нарушения, които да са довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл или извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/.

В случая решението в тази част е очевидно неправилно- явно необосновано: При прието в мотивите на решението и безспорно установено по делото, че в случая няма придаване по регулация между парцелите на ищците и на ответника, явно необоснован е изводът на съда, че за уважаване на иска по чл.108 ЗС ищците е следвало да докажат предвидените в чл.33, ал.1 и ал.2 ЗТСУ /отм./ предпоставки за „прилагане“ на дворищнорегулационния план от 1968 г., което „прилагане“ е уредено само за случаите на предвидено в дворищнорегулационен план придаване по регулация на части от един парцел към съседен парцел или на образуване на съсобствени парцели от два маломерни имота.

Воден от горното, настоящият състав на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, първо гражданско отделение