Определение № 1231 от 14.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 5039/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по две касационни жалби, както следва: · с вх.№ 275950 от 19.05.2023 г., подадена от М. И. Б. – И. и Р. И. И. и приподписана от адвокат В. К. от АК – К., както и · с вх.№ 276072 от 22.05.2023 г., подадена от „БФС – Ранчо“ ЕООД, представлявано от управителя Б. Х. Столл, чрез адвокат Ж. Ж. от САК, които са насочени срещу въззивно Решение № 260595 от 10.04.2022 г. по в.гр.д.№ 14437/2017 г. на Софийски градски съд, ІІ „в“ въззивен състав. Отговор е депозиран от М. И. Б. – И. и Р. И. И., приподписан от адвокат В. К., като поддържат, че липсва основание за допускане на касационното обжалване по жалбата на „БФС – Ранчо“ ЕООД, както и че тази жалба е неоснователна. Претендират разноски. С атакуваното въззивно решение е упражнен инстанционен контрол по отношение на Решение № 20891 от 14.12.2016 г. по гр.д.№ 60180/2015 г. на Софийски районен съд, което е потвърдено в частта, с която Н. А. Б., М. И. Б. – И. и И. Н. И. (починал в хода на делото и заместен от наследниците му М. И. Б. – И. и Р. И. И.) са осъдени на основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД да заплатят поравно на „БФС – Ранчо“ ЕООД сумата 3 900 лв., представляваща изплатен аванс по сключен между страните предварителен договор от 12.04.2012 г. Първоинстанционното решение частично е отменено и частично е потвърдено в частта, с която СРС се е произнесъл по иск срещу М. И. Б. – И. и И. Н. И. (заместен от наследниците му М. И. Б. – И. и Р. И. И.) за присъждане на стойността на извършени в периода от 23.04.2012 г. до 09.11.2012 г. подобрения в недвижим имот, представляващ къща с идентификатор № ****, находяща се в [населено място], [община], в резултат от което претенцията е уважена за сумата 11 297,97 лева, дължима от М. И. Б. – И. и И. Н. И. поравно, и е отхвърлена за разликата над тази сума до пълния претендиран размер от 23 573,26 лв. (или за сумата 12 275,29 лв.). С оглед разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК касационната жалба на М. И. Б. – И. и Р. И. И. се явява процесуално недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане в частта, с която се атакува произнасянето по исковете с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, доколкото всеки от тях поотделно е с цена под 5 000 лв., респ. – никой не надхвърля минималния праг за допустимост на касационното обжалване. В останалата й част касационната жалба на М. И. Б. – И. и Р. И. И., както и касационната жалба на „БФС – Ранчо“ ЕООД са насочени срещу произнасянето по искове, надхвърлящи минималния праг за допустимост на касационното обжалване, поради което се явяват процесуално допустими. По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното: Въззивният съд е приел, че претенциите за заплащане на сумата 23 573,26 лева, представляваща направени от ищеца подобрения и необходими разноски за запазване на къща с идентификатор № ****, владението върху която му е било предадено въз основа на сключен със собственика предварителен договор, се квалифицират по чл. 72, ал. 1 и ал. 2, вр. чл. 70, ал. 3 ЗС - съответно на изложените в исковата молба фактически твърдения и отправения петитум. Преди да пристъпи към произнасяне по съществото на тези искове, СГС е извършил преценка за валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, в която връзка е обсъдил оплакванията срещу допустимостта на процеса. Приел е, че всички изложени във въззивната жалба доводи за допуснати от съда процесуални нарушения нямат отношение към допустимостта на решението. То би било недопустимо, когато е постановено при липса на положителна процесуална предпоставка или при наличие на отрицателна процесуална предпоставка на предявените претенции. Възраженията, касаещи законосъобразността на процесуалната дейност на съда във връзка с привеждането на исковата молба в съответствие с изискванията за редовност, администрирането на делото, както и дейността по допускане на доказателства, не обосновават недопустимост на решението. Съдът е длъжен да следи служебно за редовността на исковата молба в хода на цялото производството. При постановено решение по нередовна искова молба въззивният съд следва да предприеме необходимите действия за привеждането й в съответствие с изискванията на чл. 127 ГПК, както е процедирано и в случая. Ако първоинстанционният съд е допуснал процесуални нарушения във връзка с доклада и разпределението на доказателствената тежест между страните или произнасянето по доказателствените искания на страните, това обуславя допустимост на събиране на доказателства във въззивното производство, ако такива са необходими за решаването на спора, но не е основание за обезсилване на решението. Оценката от съда на събраните доказателства е въпрос на правилността на решението. От фактическа страна е прието за безспорно, че ищецът е получил владението върху сградата при сключване на предварителен договор за продажба с ответниците – собственици на обекта. По силата на чл. 70, ал. 3 ЗС извършилият подобрения владелец, който е получил владението на основание предварителен договор, сключен със собственика на имота, има правата по чл. 71 и чл. 72 ЗС - да му се заплати увеличената стойност на извършените от него подобрения, както и необходимите разноски, направени за запазване на вещта. Окончателен договор не е сключен, тъй като предварителният е развален, но обратното действие на развалянето не отменя добросъвестността на подобрителя. В съответствие с възложената му тежест, ищецът е доказал извършването на твърдените строително-ремонтни дейности във владения от него имот – с показанията на разпитаните свидетели (установяващи, че процесната къща е построена през 1989 г. и е масивна, двуетажна с таванско помещение; била електрифицирана, но без вътрешна тоалетна и баня; Б. С. и съпругът й се настанили в къщата през 2012 г. и започнали за правят ремонт, тъй като къщата била в лошо състояние; те изградили вътрешни баня и тоалетна; изградили и пристройки), както и представените разписки, касови бонове за закупени в периода от 24.04.2012 г. до 25.09.2013 г. строителни материали и консумативи, както и фактури за доставени стоки. Съгласно заключението на СТЕ, прието в първоинстанционното производство, еднофамилната жилищна сграда с идентификатор № ****, построена в имот с идентификатор № *** в [населено място], [община], се състои от два жилищни етажа и тавански етаж. Откъм западната част на сградата е изградена пристройка, която служи за входно антре към жилищната сграда и от нея се осигурява достъпа до втория жилищен етаж посредством дървено стълбище с метална конструкция. Откъм северната част на жилищната сграда е изградена пристройка, която се използва за навес. В южната част на имота е изградена септична яма, която е част от канализационната инсталация на сградата. Двете пристройки и септичната яма са новоизградени. В заключението в табличен вид са посочени извършените СМР по вид, количество, единична и обща цена на вложените материали и труд. Отделните видове СМР са групирани в 12 групи, както следва: изграждане на пристройка към западната част на сградата и фасади на жилищната сграда; изграждане на пристройка към северната част на сградата; ремонти дейности в дневна с кухненски бокс, ет. 1; изграждане на тоалетна на ет. 1; изграждане на баня на ет. 1; ремонт на стая (преходна) на ет. 2; ремонт на стая на ет. 2; ремонт на покрив; изграждане на ел. инсталации; изграждане на водопроводна инсталация; канализационна инсталация, вкл. септична яма; отоплителна инсталация. Общата стойност на извършените в жилищната сграда ремонтни дейности и на тези за изграждане на двете пристройки и септична яма към 2012 г. (вложени материали и труд) възлиза на сумата 41 046,80 лв. Според експерта така извършените СМР в еднофамилната жилищна сграда са с цел запазване целостта и нормалното функциониране на жилищната сграда и чрез тях се осигурява възможност сградата да се поддържа във вид годен за целогодишно обитаване и ползване. В таблица № 2 в заключението са посочени видовете СМР, които се отнасят до монтиране на движими вещи, които могат да бъдат демонтирани, без да се наруши целостта на сградата и не водят до увеличаване на имота; тяхната обща стойност е 6 433,04 лв. Увеличената стойност на жилищната сграда, ведно с двете пристройки и септичната яма, в резултат на извършените подобрения, описани в таблица № 1, към 2012 г. възлиза на сумата 34 613,76 лв. Всички констатирани нововъведения и ремонти са извършени през 2012 г. Въззивният съд е кредитирал гласните доказателства и СТЕ, от анализа на които съвкупно с писмените доказателства (включително съдържанието на подадената от ответниците срещу ищеца искова молба, с която те са предявили ревандикационен иск с предмет имотите, предмет на предварителния договор) е приел за доказано, че ищецът е извършил всички претендирани от него (индивидуализирани в уточнителната молба, депозирана пред въззивния съд) строително-ремонтни дейности през 2012 г. След като ищецът е извършил така установените строително-ремонтни дейности в чуждия имот като негов владелец, ответниците – собственици на този имот му дължат заплащане на разходите, но само за тези СМР, които представляват подобрения - в размера на увеличената стойност на имота, както и необходимите разноски за запазване на имота. Съдът е обсъдил правното естество на извършените строително-ремонтни дейности – дали и кои от тях представляват необходими разноски, респ. дали и кои от тях са подобрения. Направените от владелеца необходими разноски (за запазване на целостта на имота; без които имотът би погинал или съществено би се увредил) му се дължат от собственика в размера на разходите за тях, а подобренията (без разноските с луксозен характер, както и без движимите вещи, които могат да се отделят от имота без това да води до увреждането му) се заплащат в размера на увеличената стойността на имота вследствие на извършването им. При преценка на извършените СМР с оглед тяхното естество, предназначение и конструктивни характеристики, както и предназначението и състоянието на жилищната сграда, е прието, че част от тях не представляват нито необходими разноски, нито подобрения. Такива са двете пристройки, изградени от западната и северната част на сградата. Изграждането им не е било необходимо за запазване на целостта на сградата, нито за осигуряване на ползването й съобразно нейното предназначение. Сградата в конструктивно отношение е имала всички характеристики на жилищна сграда и е била ползвана като такава, при което изграждането на допълнителни пристройки към нея не е било наложително, за да може тя да се ползва за жилище. Пристройките не могат да се приемат и за подобрения, тъй като са направени по начин, който не води до повишаване на експлоатационната годност на сградата. Според заключението на СТЕ, прието във въззивното производство, пристройките ограничават достъпа до имота – изградената западна постройка на практика затваря достъпа до имота и понастоящем до него може да се влезе през съседния имот. Същите са непълноценни като функция и утежняват експлоатацията на имота. Изграждането им е в нарушение на изискуеми от закона отстояния от регулационни линии, което прави невъзможно и тяхното узаконяване. Вещото лице е направило извод, че те не увеличават стойността на имота, поради което не може да предложи оценка на вложените материали и труд. Съдът е приел, че разходите за изграждане на двете пристройки (т. І и т. ХІІ в таблицата в уточнителната молба пред въззивния съд) не подлежат на заплащане от ответниците. Всички останали претендирани строителни дейности, посочени в т. ІІ до т. ХІ от таблицата (ремонт на стаите в жилищната сграда, ремонт на покрив, ел. инсталация, водопроводна инсталация, канализационна инсталация и септична яма, отоплителна инсталация /без движимостите, които могат да бъдат отделени/), представляват подобрения в съществуващата жилищна сграда. С оглед тяхното естество и функционално предназначение, както и състоянието на жилищната сграда, същите водят до повишаване на експлоатационната годност на тази сграда и безспорно като последица от тях сградата е увеличила стойността си. Според приетото в първата инстанция заключение на СТЕ стойността на разходите за извършване на посочените СМР е равна на увеличената стойност на имота в резултат на тяхното извършване. Поради това размерът на дължимата от ответниците на ищеца сума за извършените подобрения е равен на стойността на направените разходи за извършването им. Посочените в заключението стойности на всяко отделно СМР са по-високи от претендираните от ищеца размери, уточнени по пера във въззивното производство. С оглед на това общият размер на дължимата от ответниците стойност на извършените от ищеца подобрения е определена като от общата претендирана сума от 23 573,26 лева са извадени стойността на разходите за изграждане на двете пристройки, възлизаща общо на сумата 10 137,29 лева (8 341,14 лв. + 1 796,15 лв.). От общата претендирана сума е извадена стойността и на движимостите, които могат да се отделят от имота без това да води до същественото му увреждане, тъй като те не представляват подобрения. Тези движимости са санитарни прибори, ел.ключове, ел.контакти, ел.табло, осветителни тела, мебели (шкафове), стойността на които възлиза общо на сумата 2 141 лева. Така след изваждане на стойността на разходите за изграждане на двете пристройки и стойността на посочените движими вещи от 23 573,26 лв., дължимата от ответниците сума за обезщетяване на извършените от ищеца подобрения в процесната сграда възлиза на 11 294,97 лв. В изложението към касационната жалба на М. И. Б. – И. и Р. И. И. е поставен въпросът „Допустимо ли е въззивният съд служебно да определи и приеме правна квалификация на спора, различна от заявената от ищеца такава съгласно посочените от него в исковата молба правопораждащи фактически твърдения и направеното искане“, като е налице позоваване на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. Касаторите-ответници по иска поддържат също, че решението е нищожно, процесуално недопустимо или очевидно неправилно, тъй като в о.с.з. 06.04.2022 г. процесуалният представител на ищеца е заявил, че едноличният собственик на капитала на дружеството - Б. Х. Столл, е починала. Не са налице основания за допускане на обжалването по касационната жалба на касаторите-ответници по иска. На първо място – по делото липсват данни, които да поставят под съмнение валидността на въззивното решение. Легално определение на понятието „нищожност” на съдебното решение няма нито в ГПК, нито в друг закон. В съдебната практика и в правната теория се приема, че нищожно е решението, което е постановено от ненадлежен орган, функциониращ в ненадлежен състав, извън пределите на правораздавателната власт на съда, неизготвено в писмена форма или неподписано, както и такова, което е толкова неясно и неразбираемо, че волята на съда не може да бъде изведена дори чрез тълкуване. Нито един от тези пороци не е налице по отношение на атакуваното решение. Не са налице основания, поставящи под съмнение и допустимостта на решението, доколкото не са налице процесуални пречки за произнасянето на акт по съществото на спора. Доводът, почиващ на твърдението, че Б. Х. С. е починала, на първо място не е подкрепен с доказателства, а дори и да беше, не обосновава извод за произнасяне по претенция на несъществуващ правен субект. На първо място - изказването на адвокат Ж. Ж., протоколирано в о.с.з.06.04.2022 г., съставлява преразказ на изявление на лице, което не е страна по делото. Както до приключване на устните състезания пред въззивния съд, така и понастоящем по делото не е представен документ, удостоверяващ смъртта на Б. Х. С. Данни в тази насока отсъстват и в Търговския регистър по партидата на „БФС – Ранчо“ ЕООД с ЕИК201999353. По-същественото е, че, предвид разясненията, направени с т. 1 от ТР № 1 от 31.05.2023 г. по тълк.д.№ 1/2020 г. на ВКС, ОСТК, в хипотезата на чл. 157, ал. 1, предл. последно ТЗ смъртта на едноличния собственик на капитала не е абсолютно, пряко и автоматично действащо прекратително основание, а е относително и непряко такова, тъй като зависи от наличието на две отрицателни предпоставки – да не е предвидено друго в учредителния акт или наследниците да не са поискали продължаване на дейността на дружеството. Дружеството се прекратява по реда на чл. 155, т. 3 ТЗ вр. чл. 154, ал. 1, т. 5 ТЗ – по иск на прокурора, след уважаването на който се провежда производство по ликвидация. Наследниците на едноличния собственик на капитала могат както да предотвратят уважаването на иска по чл. 155, т. 3 ТЗ (ако до приключване на устните състезания пред инстанциите по същество те конституират органи на дружеството и впишат нов управител), а така също и да се ползват от изрично предвидената в закона възможност за продължаване на дейността на вече прекратеното дружество в производството по ликвидация, съгласно правилото на чл. 274, ал. 1, изр. последно ТЗ. С други думи – и след смъртта на едноличния собственик на капитала ЕООД продължава да съществува като правен субект с произтичащата от това негова процесуална правоспособност, позволяваща воденето на гражданско дело. Ето защо, дори Б. Х. С. действително да е починала в течение на разглеждането на делото пред въззивната инстанция, това обстоятелство само по себе си е без значение при преценката за процесуалната допустимост на въззивното решение. Касаторите са релевирали довод, че със смъртта на Б. Х. С. е прекратена представителната власт на пълномощника на дружеството – в контекста на твърдението им, че въззивното решение е очевидно неправилно. ВКС намира, че доколкото този довод касае надлежното процесуално представителство на насрещната им страна, касаторите не са легитимирани да се позовават на оплакване за такова нарушение на процесуалните правила, поради което този им довод не може да обоснове извод за допускане на обжалването при условията на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК по тяхната жалба. Извършената от ВКС служебна проверка не дава основание да се приеме, че е налице порок, водещ до очевидна неправилност на въззивното решение. Хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК визира квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката. Отсъстват и основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК в контекста на поставеното от касаторите питане дали е допустимо въззивният съд служебно да определи и приеме правна квалификация на спора, различна от заявената от ищеца такава съгласно посочените от него в исковата молба правопораждащи фактически твърдения и направеното искане. Както е подчертано в т. 2 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, в изпълнение на основополагащия за процеса принцип за законност (чл. 5 ГПК) въззивният съд разполага с правомощието сам да определи правната квалификация на спора. В тази своя дейност той не е обвързан нито от становището на страните за квалификацията на предявения иск, нито от действията на първата инстанция. В разглеждания случай въззивният съд правилно е приложил закона, като е подвел заявените и установени факти под хипотезите на чл. 72, ал. 1 и ал. 2 ЗС ЗС вр.чл. 70, ал. 3 ЗС, което налага извод, че решението е съобразено с цитираната задължителна съдебна практика. Наличието на последната изключва допускане на обжалването в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а съобразяването й от въззивния съд изключва основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В изложението към касационната жалба на ищцовото дружество са поставени следните въпроси: При иск с правно основание чл. 72 ЗС, представлява ли подобрение допълнително построен несамостоятелен обект на правото на собственост (принадлежност към главната вещ), ако последният не подлежи на събаряне? Подобрение ли е допълнително построен обект на правото на собственост (пристройка), ако последният не е изграден с цел използване по предназначение на жилищната сграда, която е била изградена при сключване на предварителен договор за покупко-продажба на имота и купувачът по този договор е бил въведен във владение? Допуснал ли е въззивният съд съществено нарушение на съдопроизводствените правила при иск с правно основание чл. 72 ЗС, ако е приел, че пристройка към недвижима собственост не е подобрение, защото не подлежи на узаконяване, ако в хода на производството не са събрани доказателства дали по отношение на тази пристройка е издадено предписание на техническите органи – заповед по чл. 225 ЗУТ, поради което строежът подлежи на премахване? Касаторът се е позовал на Определение № 206 от 04.05.2020 г. по гр.д.№ 71/2020 г. на ВКС, II г.о., Решение № 308 от 30.10.2012 г. по гр.д.№ 271/2012 г. на ВКС, I г.о., т. 7 от ППВС № 6/1974 г., Решение № 432 от 19.06.2009 г. по гр.д.№ 6086/2007 г. на ВКС, II г.о., Решение № 315 от 25.10.2012 г. по гр.д.№ 1189/2011 г. на ВКС, I г.о., Определение № 281 от 17.04.2012 г. по гр.д.№ 466/2011 г. на ВКС, I г.о. и Определение № 1017 от 27.10.2010 г. по гр.д.№ 1142/2010 г. на ВКС, II г.о. Позовава се и на очевидна неправилност на въззивното решение. Не са налице основания за допускане на обжалването и по касационната жалба на касатора-ищец. Във връзка с жалбата на касаторите-ответници по иска ВКС извърши служебна проверка за вероятността въззивното решение да е нищожно, недопустимо или очевидно неправилно. Формираните отрицателни изводи за вероятността да е налице някой от тези три порока на въззивния акт са изложени и аргументирани по-горе, поради което не следва да бъдат преповтаряни. Конкретно формулираните питания пък нямат обуславящо значение за изхода на спора, поради което не обективират общо основание за допускане на обжалването. Частичното отхвърляне на иска по чл. 72 ЗС е постановено от въззивния съд не по съображения, че пристройката е незаконен строеж (функция на какъвто извод би била необходимостта да се обсъждат въпросите дали пристройката подлежи на узаконяване или на събаряне, респ. - издадена ли е заповед по чл. 225 ЗУТ), а поради резултата от преценка дали извършените СМР представляват необходими разноски или подобрения. Тази преценка е винаги дължима (така: т.т. 6 и 8 от ППВС № 6/1974 г.) и е извършена от въззивния съд в съответствие със закона. Резултатите от нея са в зависимост от конкретно събраните по делото доказателства, в обсъждането на които не е допустимо да се навлиза във фазата по селектиране на касационните жалби. С оглед настоящото произнасяне страните нямат право на разноските, направени в качеството им на касатори. Доколкото ответниците по иска са направили разноски за депозирания от тях отговор срещу касационната жалба на ищеца, последните следва да им бъдат присъдени – сумата 500 лв. съгласно ДПЗС от 09.08.2023 г. (л. 12). По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия