Определение № 135 от 03.07.2020 г. на ВКС по т. д. № 824/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца Д. Р. А. от [населено място], община Плевен чрез процесуален представител адв. П. Й. Н. срещу решение № 588 от 10.12.2019г. по в. гр. дело № 797/2019г. на Окръжен съд Плевен, Гражданско отделение. Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон. Обосновава допускането на касационно обжалване с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК. Ответникът „ЕОС М.“ ЕООД, гр. София /ответник в първоинстанционното производство/ чрез процесуален представител юрисконсулт П. К. оспорва касационната жалба и поддържа становище за липса на твърдените основания за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: Касационната жалба е процесуално недопустима съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. С посочената императивна разпоредба е въведен обективен критерий за ограничаване достъпа до касационно обжалване - не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лв. – за граждански дела, и до 20 000 лв. – за търговски дела, с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. Обжалваното решение е въззивно и с него е потвърдено първоинстанционно решение, с което са отхвърлени предявените от Д. Р. А. срещу „ЕОС М.“ ЕООД искове с правно основание чл. 124 ГПК за признаване за установено, че Д. Р. А. не дължи на „ЕОС М.“ ЕООД следните суми: 15 086,25 лв. – главница; 5 355,49 лв. – редовна лихва за периода 06.10.2009г. – 29.01.2012г.; 503,64 лв. – наказателна лихва за периода 15.04.2010г. – 07.02.2012г.; 630,32 лв. – просрочена лихва съгласно чл. 7 във връзка с чл. 2, б. „б“, „г“ и „д“ от анекс № 1; законната лихва върху главницата от 08.02.2012г. до изплащане на вземането; 431,51 лв. – разноски, за които суми е издадена заповед за изпълнение № 566/09.02.2012г. и изпълнителен лист от 09.02.2012г. по ч. гр. дело № 767/2012г. на Плевенски районен съд, поради изтекла погасителна давност на задължението, считано от 21.02.2012г. в продължение на 7 години, като неоснователен, и ищецът е осъден да заплати на ответника деловодни разноски в размер 100 лв. Делото е търговско, тъй като сумите, за които се претендира, че са недължими поради изтекла погасителна давност и за които е издадена заповед за изпълнение № 566/09.02.2012г. и изпълнителен лист от 09.02.2012г. по ч. гр. дело № 767/2012г. на Плевенски районен съд в полза на „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД, произтичат от договор за кредит, който е търговска сделка по смисъла на чл. 286, ал. 2 във връзка с чл. 1, ал. 1, т. 7 ТЗ. Цедирането от „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД, на „ЕОС М.“ ООД на портфейл от вземания, определен и индивидуализиран съгласно приложение 1А /вземания, произхождащи от договори за издаване на национална кредитна карта РайКАРТ и договори за издаване и ползване на международна кредитна карта Visa/Mastercard/ и приложение 1Б /вземания, произхождащи от договори за потребителски кредит/, в който са включени и вземанията към Д. Р. А., не променя характера на делото, нито вида на сделката, от която произтича вземането. Всяка от предявените претенции е под определения минимален размер за касационно обжалване 20 000 лв., въззивното решение е постановено на 10.12.2019г., поради което същото е влязло в сила като необжалваемо и касационната жалба е недопустима. С § 2 от Закона за изменение и допълнение на ГПК /ДВ, бр. 100 от 20.12.2019г./ в чл. 113 ГПК, озаглавен „Искове на и срещу потребители“ е създадено ново процесуално правило /второ изречение на чл. 113 ГПК/, съгласно което образуваните дела се разглеждат като граждански по реда на общия исков процес. Съобразно посочената разпоредба може да бъде направен извод за приложимост на чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1 ГПК – необжалваемост пред ВКС на решения по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лв. Изменената правна норма се прилага за заварените производства. Поради това, че на посочената разпоредба не е придадена обратна сила /чл. 14, ал. 1 ЗНА/ преценката за обжалваемост на въззивното решение се извършва по правилата на Гражданския процесуален кодекс в редакцията към момента на постановяване на въззивния съдебен акт. Когато съдебният акт е окончателен /не подлежи на обжалване/, той влиза в сила от момента на обявяването му. Това става чрез вписване в срочната книга на съда след произнасянето, изготвянето на мотивите и подписването им от членовете на състава или чрез прочитането му в съдебно заседание след приключване на устните състезания. Следователно, дори и да е подадена касационна жалба срещу въззивно решение, което е изключено от касационен контрол, включително и когато въззивният съд неправилно е посочил в решението, че подлежи на касационно обжалване, касационната жалба не поражда суспензивен ефект. В конкретния случай решение № 588 от 10.12.2019г. по в. гр. дело № 797/2019г. на Плевенски окръжен съд е влязло в сила на основание чл. 296, т. 1 ГПК, поради което същото не подлежи на касационен контрол и касационната жалба следва да бъде оставена без разглеждане като недопустима. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК касаторът трябва да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство в размер 100 лв. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение