Определение № 1496 от 20.05.2025 г. на ВКС по т. д. № 1931/2024 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника „Уон“ ООД, [населено място] чрез процесуален представител адвокат С. Ч. срещу решение № 405 от 24.06.2024 г. по в. гр. дело № 145/2024г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 13 състав, с което е потвърдено решение № 887 от 11.07.2023 г. по т. дело № 1859/2022 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-26 състав в осъдителната му част и „Уон“ ЕООД е осъдено да заплати на „Румибел“ ЕООД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 1 600 лв. – направени разноски за въззивното производство. В потвърдената осъдителна част на първоинстанционното решение ответникът „Уон“ ЕООД е осъден да заплати на ищеца „Румибел“ ЕООД на основание чл. 92 ЗЗД сумата 23 166 лв., представляваща неустойка по чл. 8.2 от договор за продажба на нерафинирано олио, сключен на 12.09.2022 г. /с посочена в договора дата 09.09.2022 г./, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба - 13.10.2022 г. до окончателното плащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 2 810 лв. – направени разноски в първоинстанционното производство.

Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в приложено към касационната жалба изложение касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, както и решението е очевидно неправилно:

1. Въпроси във връзка с първата група мотиви на решението, свързани с възражението на „Уон“ ООД за липса на надлежно възникнало облигационно правоотношение между страните /договор за продажба на нерафинирано олио/ поради липса на саморъчно положен от управителя подпис под документ на хартиен носител, респективно липса на съгласие за използването на обикновен вместо квалифициран електронен подпис /КЕП/ относно направените по мейл електронни изявления:

Може ли разменена по електронен път /мейл/ кореспонденция да удостовери валидно сключено облигационно правоотношение /договор/ в случай, че по делото не е било установено при условията на пълно и главно доказване авторството на разменената кореспонденция /т. е. на съответните изявления/?

Може ли документ, който няма белезите на електронно изявление и не е подписан саморъчно от лицето, което се сочи за негов автор, а чрез дигитално изготвено факсимилие и е приложен към неподписано чрез КЕП електронно изявление /мейл/, да бъде източник на валидно облигационно правоотношение, респективно да обуслови по аргумент от чл. 293, ал. 4 ТЗ спазване на установената от страните писмена форма?

Касаторът поддържа, че посочените въпроси са решени в противоречие с решение № 70/19.04.2014 г. по гр. д. № 868/2012 г. на ВКС, ГК, IV г. о.

2. Въпроси във връзка с втората група мотиви на въззивното решение, свързани с прилагането на хипотезата на чл. 301 ТЗ:

Приложима ли е презумпцията по чл. 301 ТЗ, когато не е ясно от кого изхождат действията /волеизявленията/, извършени без представителна власт предмет на потвърждаване по този ред, и за които съдът е приел, че са източник на облигационната връзка между страните по договор № 09092022/09.09.2022 г.?

Може ли презумпцията по реда на чл. 301 ТЗ да се приложи по отношение на действия или волеизявления, които изхождат от самия законен представител на търговеца?

Прилагането на презумпцията по чл. 301 ТЗ изисква ли да бъде предшествано от установяване по делото по безспорен начин на конкретния момент, в който търговецът /респективно неговият законен представител/ е узнал за извършените от негово име действия без представителна власт?

Касаторът поддържа, че посочените въпроси са решени в противоречие с решение № 156/12.01.2015 г. по т. д. № 2989/2013 г. ВКС, ТК, I т. о., решение № 89/12.06.2013 г. по т. д. № 431/2012 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 1859/16.11.2001 г. по гр. дело № 359/2011 г. по гр. д. № 359/2011 г. на ВКС, ГК, решение № 555/04.10.2005 г. по т. д. № 41/2005 г. на ВКС, решение № 253/01.04.2004 г. по гр. д. № 884/2003 г. на ВКС, ГК, решение № 202/31.05.2007 г. по т. д. № 649/2006 г. на ВКС, ТК и др.

3. Въпроси във връзка с третата група мотиви на въззивното решение, свързани с пропуски на съда да обсъди направени от ответника по иска възражения, както и игнориране направеното оспорване истинността на WhatsApp кореспонденцията:

Следва ли въззивната инстанция да обсъди всички доводи и възражения във въззивната жалба и да изложи конкретни мотиви за тях и следва ли да направи анализ на всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност в рамките на наведените в жалбата доводи?

Следва ли съдът да изпълни процесуалното си задължение по чл. 155 ГПК и да съобщи на страните в доклада си по чл. 146, т. 3 и т. 4 ГПК или в нарочно определение ноторно известен факт, на който обоснова част от крайните си изводи?

Касаторът поддържа, че посочените въпроси са решени в противоречие с постоянната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на BKC, ТК, I т. о., решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 111/03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о. и др.

4. Въпроси във връзка с четвъртата група мотиви на въззивното решение относно евентуалното възражение на ответника по иска, че между страните не е възникнало валидно правоотношение - възражение за липса на изпълнение от страна на „Румибел“ ЕООД:

Възможно ли е съдът да постанови решение, което е в противоречие с уговорките на страните в сключения между тях договор, който съгласно разпоредбата на чл. 20а, ал. 1 ЗЗД има сила на закон за тях и следва ли да тълкува действителната им воля реда на чл. 20 ЗЗД, когато уговорките са неясни, непълни или неточни?

Касаторът поддържа, че този въпрос е решен в противоречие с решение № 60292/02.09.2022 г. по гр. д. № 4050/2020 г. на ВКС, ГК, решение № 50035/15.06.2023 г. по гр. д. № 5039/2021 г. на ВКС, ГК, IV г. о.

5. Въпроси във връзка с петата група мотиви на въззивната инстанция, свързани с възражението за нищожност на уговорената с чл. 8.2 от договора неустойка, респективно с възражението, че същата не се дължи:

Може ли преценката за съответствие на спорната неустойка по реда на чл. 8.2 от договор за продажба на нерафинирано слънчогледово олио № 09092022 да съставлява действителна клауза за неустойка при положение, че съдът не е формирал мотиви относно размера на вредите /предполагаеми или действителни/ на ищеца и без да е обосновал санкционния характер на спорната неустойка?

Следва ли да се приеме, че е осъществен фактическият състав на чл. 8.2 от процесния договор в случай, че кредиторът е бил в забава, не е провел пълно и главно доказване във връзка с разпределената му с доклада тежест, че е доставил уговореното количество съгласно уговорения срок на уговореното място?

Касаторът поддържа, че посочените въпроси са решени в противоречие с решение № 229/29.06. 2017 г. по т. д. № 3550/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 298/31.10.2013 г. по гр. д. № 1312/2012 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 124/05.12.2019 г. по т. д. № 2809/2018 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 181/26.02.2015 г. по т. д. № 4386/2013 г. на ВКС, ТК, II т. о.

На самостоятелно основание касаторът моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението поради очевидната му неправилност - чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Ответникът „Румибел“ ЕООД, [населено място] /ищец в първоинстанционното производство/ чрез процесуален представител адвокат Ч. П. оспорва касационната жалба, поддържа становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по следните съображения:

Въпросите са по съществото на спора и касаят оценката на доказателствата и фактическите обстоятелства по конкретния случай, поради което не представляват материалноправни или процесуалноправни въпроси от значение за изхода на делото.

САС не се е произнесъл по формулираните от касатора въпроси относно приложението на чл. 301 ТЗ в твърдяната от него хипотеза, а е приложил посочената разпоредба при спазване на законовите правила.

Въпросите относно задълженията на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните, да обсъди всички доказателства и да изложи фактическите и правните си изводи не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС.

По формулирания от касатора въпрос относно изпълнението на процесния договор и прилагането на чл. 20а ЗЗД - тълкуване на действителната воля на страните не е било необходимо, тъй като клаузите на договора са ясни и непротиворечиви и няма съмнение относно волята на страните; цитираната съдебна практика на ВКС отговаря на направените от апелативния съд изводи.

Петата група въпроси, обвързани с размера на неустойката, са разрешени при съобразяване с практиката на ВКС.

Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК от процесуално-легитимирана страна, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и взе предвид данните по делото, приема следното:

За да направи извод, че страните са обвързани от валидно сключен договор № 09092022/09.09.2022 г. за продажба на нерафинирано слънчогледово олио, въззивният съд е обсъдил заключението на техническо-документната графическа експертиза, разменената кореспонденция между страните по електронна поща и през приложение WhatsApp, заключението на съдебната компютърно-техническа експертиза и показанията на свидетеля Д. Д.. Установил е, че подписът на мястото за „купувач“ /„Уон“ ЕООД/ под договора се явява дигитално създадено факсимиле на подпис, вграден в кръглия печат, които са интегрирани върху документа с помощта на специална компютърна програма, след което договорът е разпечатан на хартиен носител и са положени подпис и отпечатък от кръгъл печат на мястото за „продавач“, както и че е налице идентичност между подписа на мястото за „купувач“, положен от името на „Уон“ ЕООД, ведно с кръглия печат в представения договор и подписа и кръглия печат на мястото на „ръководител“ в счетоводен баланс на „Уон“ ЕООД към 31.12.2017 г. Приел е, че не е налице пренасяне с технически способи на подписа и печата от счетоводния баланс върху договора, както и че подписът и печатът са предварително изготвени, съхраняват се на компютър и всеки, който има достъп до тях, може да ги ползва.

Съдебният състав е констатирал, че кореспонденцията между страните е осъществена в режим „Съобщения в разговор“, чрез използване на функционалност „Отговор /replay/, като електронният адрес, от който „Уон“ ЕООД е осъществило кореспонденцията, е електронна пощенска кутия [електронна поща], а електронният адрес, използван от „Румибел“ ЕООД, е електронна пощенска кутия [електронна поща]. Обсъдил е съдържанието на разменените електронни писма между страните на 11 и 12 септември 2022 г. и прикачените към тях файлове, съдържащи договор № 09092022, датиран от 09.09.2022 г., и договор, датиран от 12.09.2022 г., съответно без подписи на страните /към изпратеното на 11.09.2022 г. от [електронна поща] до [електронна поща] електронно писмо/ и двата договора, съдържащи подпис и печат на мястото за „купувач“ за „Уон“ ЕООД.

По отношение на електронната кореспонденция, осъществена през приложението „WhatsApp“, въззивната инстанция е приела, че през периода 16.07.2022 г. - 15.09.2022 г. двете дружества са обсъждали възможностите за установяване на договорни отношения с контрагенти в Словакия и Украйна, уреждали са доставка на масла между тях, както и че кореспонденцията е идентична с представените на хартиен носител извадки по делото и на електронен носител.

Съдебният състав е направил извод, че страните са се съгласили да установят отношенията си в писмена форма, каквато е използваната форма за процесния договор. Приел е за електронни изявления по смисъла на чл. 2, ал. 1 ЗЕДЕУУ писмата, разменени между страните по електронна поща, но не и прикачените към писмата файлове, съдържащи процесния договор, които не отговарят и на изискванията за електронен документ съобразно разпоредбата на чл. 3, ал. 1 ЗЕДЕУУ. Въз основа на събраните доказателства е заключил, че използваният от ответника по иска начин на подписване на документи е чрез предварително изготвено дигитално създадено факсимиле на подпис, вграден в кръглия печат на дружеството, които са интегрирани върху документа с помощта на специална компютърна програма.

Изложил е и евентуални съображения за приложение на разпоредбата на чл. 301 ТЗ, ако се приеме, че посоченото факсимиле е положено от лице без надлежна представителна власт, тъй като ответникът е потвърдил подписването на договора, видно от разменената между страните електронна кореспонденция чрез мобилното приложение „WhatsApp“, чието авторство не е оспорено в процесуалните срокове /с допълнителния отговор/, нито е направено искане за представяне на кореспонденцията на електронен носител, като е оспорена единствено нейната доказателствена стойност.

Въззивната инстанция е направила извод, че изявлението за сключване на договора е извършено от името на ответното дружество и договорът е бил сключен при посочените в него условия. Това е било потвърдено чрез електронното изявление на И. С., което макар и да не е подписано с квалифициран електронен подпис, след като не е било оспорено, следва да бъде ценено като частен свидетелстващ документ, който удостоверява неизгодни за своя издател факти.

Възражението на ответника по иска за наличие на хипотезата на чл. 293, ал. 2 ТЗ е прието за неоснователно по съображения, че установената между страните форма е била спазена, ответникът не се е противопоставил на сключването на договора, одобрил е неговия текст, потвърдил е сключването му и впоследствие в кореспонденция по „WhatsApp“ е коментирал неговото изпълнение.

Въззивният съд е направил извод, че страните са били обвързани от валидно облигационно правоотношение по процесния договор № 09092022, по силата на който ищецът прехвърля на ответника правото на собственост върху 90 т. нерафинирано слънчогледово олио, доставено в Промишлена зона - [населено място], срещу задължението на ответника да заплати нейната стойност по единични цени 2 574 лв./тон, срещу издадени фактури, ведно с останалите документи посочени в договора /чл. 1, чл. 2 и чл. 6.1./, като количеството следва да бъде определено съгласно кантар, удостоверено с кантарна бележка, на 13.09. - 45 т. и на 14.09. - 45 т. /чл. 2.1./, при уговорени качествени показатели, на които стоката следва да отговаря /чл. 4.1./ и постигнато съгласие предаването на стоката да се извършва по график, съгласуван между страните /чл. 7.1./. Приел е, че между страните е постигната уговорка относно датите на предаване на стоката и конкретните количества като на допълнително уточняване са подлежали превозните средства, с които да бъде извозена, предвид нейния вид.

Съдебният състав е констатирал, че не са налице доказателства ответникът по иска да е предприел активни действия по изпълнение на задълженията му по договора да получи стоката от уговореното място - Промишлена зона - [населено място]. Приел е за неоснователно възражението на ответника по иска, че не е бил уведомен от ищеца за готовността му да предаде стоката съобразно чл. 320 ТЗ, по съображения, изводими от кореспонденцията между страните – ответникът бил поканен да получи стоката на 14.09.2022 г., 09:07 ч. и 12:46 ч. Заключил е, че след като ответникът не е проявил активност към изпълнение на договора след поканата, то същият не може да се освободи от последиците от неизпълнението си като релевира възражение, че ищецът не е разполагал със стоката или с документите за нея. Поради това, че ответникът по иска не е изправна страна по договора, не са налице предпоставките за освобождаване от последиците от неизпълнението по чл. 83 ЗЗД.

За да направи извод за неоснователност на възражението за нищожност поради противоречие с добрите нрави на предвидената в чл. 8.2. от договор № 09092022 клауза за неустойка в размер на 10 % от стойността на неизпълнението, ако купувачът не изпрати коли за натоварване, въззивният съд е приел, че се касае за неустойка за неизпълнение на задължение по договора, а не за забавено изпълнение, като за нейната стойност е налице и краен предел - не би могла да нахвърли 10 % от цялата стойност на договора в случай, че никаква част от стоката не бъде получена от купувача. Аргументирал се е с обстоятелството, че неизпълнението е съществено с оглед интереса на кредитора, че изпълнението на същото задължение не е обезпечено по друг начин и че процентът на неустойката е съпоставим с размера на законната лихва.

За неоснователно е прието и възражението за приложение на разпоредбата на чл. 328 ТЗ по съображения, че посочената разпоредба регламентира възможност за продавача, а не създава задължение за него, поради което последният не може да бъде задължаван да не се възползва от преимуществата на действителната неустоечна клауза в договорното съглашение, позволяваща му да не доказва претърпените от неизпълнението вреди.

Във въззивното решение е направен извод, че ответникът по иска като неизправна страна по договора следва да понесе уговорената санкция да заплати неустойка в размер 23 166 лв. по силата на чл. 8.2. от договор № 09092022. Доколкото се касае за парично задължение и на основание чл. 214, ал. 2 ГПК връзка с чл. 86 ЗЗД, дължима се явява и законната лихва върху главницата, считано от предявяване на иска - 13.10.2022 г. до изплащането й.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Първият въпрос, посочен от касатора в т. 1 от изложението, не обуславя извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не отговаря на основното изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът е поставен в контекста на твърдението на касатора, че по делото не е установено доказване на авторството на разменената кореспонденция. В конкретния случай съдебният състав е приел за установено, че разменените между страните писма по електронната поща представляват електронни изявления по смисъла на чл. 2, ал. 1 ЗЕДЕУУ, като кореспонденцията е осъществявана между електронна пощенска кутия [електронна поща], използвана от „Уон“ ЕООД, и електронна пощенска кутия [електронна поща], използвана от „Румибел“ ЕООД. Преценката, че направените от страните изявления изхождат от електронни адреси, използвани от ищеца и ответника, зависи от конкретните доказателства и направените в тази насока оплаквания не представляват основания по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а касационни основания по чл. 281 ГПК.

Посоченият от касатора в т. 1 от изложението втори правен въпрос не е решен в противоречие с цитираното от касатора решение № 70/19.04.2014 г. по гр. д. № 868/2012 г. на ВКС, ГК, IV г. о. В постановения от ВКС по реда на чл. 290 ГПК съдебен акт е даден отговор на въпроса, че електронното изявление се счита за подписано при условията на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕП - за електронен подпис се счита всяка електронна информация, добавена или логически свързана с електронното изявление за установяване на неговото авторство, но законът придава значение на подписан документ на електронния документ, към който е добавен квалифициран електронен подпис - чл. 13, ал. 3 ЗЕДЕП като допуска страните да се съгласят в отношенията помежду си да придадат на обикновения електронен подпис стойността на саморъчен. Въззивният съд не е приел, че страните са подписали процесния договор с квалифициран електронен подпис. Представеният договор с неположен саморъчен подпис, а чрез дигитално изготвено факсимиле на подпис, вграден в кръглия печат, които са интегрирани върху документа с помощта на специална компютърна програма, е обсъден поотделно и в съвкупност с останалите доказателства и въз основа на тях е направен извод, че този начин е използван от ответника по иска /настоящ касатор/ за подписване на документи - както на процесния договор, така и на счетоводния баланс на „Уон“ ЕООД към 31.12.2017 г.

От друга страна, както и да се отговори на посочения въпрос, същият не би променил изхода на спора, тъй като въззивната инстанция е аргументирала извода за наличие на валидно сключен договор за продажба на нерафинирано слънчогледово олио и с приложението на чл. 301 ТЗ, предвид потвърждаване на подписването на договора, видно от разменената между страните електронна кореспонденция чрез мобилното приложение „WhatsApp“.

Правните въпроси, посочени в т. 2 от изложението, са относими към евентуалните мотиви на въззивната инстанция за приложението на разпоредбата на чл. 301 ГПК. По отношение на тях не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като същите са решени в съответствие с практиката на ВКС, обективирана в цитираните в изложението решения и други служебно известни на настоящия съдебен състав съдебни актове. Съгласно решение № 156/12.01.2015 г. по т. д. № 2989/2013 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 89/12.06.2013 г. по т. д. № 431/2012 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение 109/07.09.2011 г. по т. д. № 465/2010 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 60027/06.08.2021 г. по т. д. № 2609/2019 г. на ВКС, ТК, II т. о. и др. разпоредбата на чл. 301 ТЗ е предназначена да гарантира сигурността и стабилитета на търговския оборот в случаите на извършени без представителна власт действия от името на търговец. С чл. 301 ТЗ е въведена законова презумпция, че ненадлежно представляваният търговец е потвърдил предприетите от негово име действия, ако веднага след тяхното узнаване не се е противопоставил на извършването им. Независимо дали липсата на представителна власт засяга сключването на сделка от името на търговец или изпълнението на сключена от търговеца сделка, и в двете хипотези извършените без представителна власт действия пораждат правни последици за търговеца, ако той не извести своевременно насрещната страна, че те не го обвързват. Приложението на чл. 301 ТЗ предполага изследване на конкретни факти, от които може да се направи несъмнен извод, че търговецът е узнал за сключването на сделката или действията, извършени от негово име без представителна власт, и не се е противопоставил на същите веднага след узнаването. Предметът на доказваното знание е за факта на сключване, респективно извършването на съответното действие без представителна власт. За да се приложи чл. 301 ТЗ, достатъчно е да се докаже, че търговецът е манифестирал мълчаливо одобрение на извършените без представителна власт действия или намерение да се ползва от целения с тях правен резултат. В решение № 202/31.05.2007 г. по т. д. № 649/2006 г. на ВКС, ТК, решение № 1859/16.11.2001 г. по гр. дело № 359/2011 г. на ВКС, ГК, решение № 60027/06.08.2021 г. по т. д. № 2609/2019 г. на ВКС, ТК, II т. о. и др. е прието, че за рационализиране на търговския оборот с нормата на чл. 301 ТЗ законодателят презумира съгласието не от фактически действия за потвърждаване на сделката, а от липсата на изрично противопоставяне.

В конкретния случай въззивният съд в съответствие с практиката на ВКС въз основа на събраните доказателства е установил, че ответникът по иска не само, че не се е противопоставил на подписването на договора, но и го е потвърдил, макар и да е използвал неточния от юридическа гледна точка термин „заверен“, като в електронната кореспонденция чрез мобилното приложение „WhatsApp“ е направил изявления за съгласие с изпратените по електронна поща договори, един от които е процесният, и тяхното „заверяване“.

Формулираните в т. 3 от изложението процесуалноправни въпроси се отнасят до правомощията на въззивната инстанция, поради което са релевантни за спора, предвид направеното оплакване във въззивната жалба на ищеца и значението му за формиране на фактическите изводи, правните доводи и решаващата воля на въззивния съд. Този въпрос е в съответствие с практиката на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/2013г. на ВКС, І т. о., решение № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 111/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК, съгласно която непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. В конкретния случай въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства и своевременно направените от страните възражения и доводи с оглед оплакванията във въззивната жалба и поддържаните в отговора на въззивната жалба възражения и доводи, като не се е отклонил от практиката на ВКС. От една страна, необсъждането на доводите на касатора /въззивник във въззивното производство/ във въззивната жалба относно авторството на електронната кореспонденция чрез мобилното приложение „WhatsApp“ поради липса на оспорването му в процесуалните срокове с допълнителния отговор /оспорена е единствено нейната доказателствена стойност/, не е в противоречие с практиката на ВКС. От друга страна, относно искането на основание чл. 184 ГПК за представяне на кореспонденцията на електронен носител, съдебният състав също не е нарушил практиката на ВКС, тъй като ищецът е представил в първоинстанционното производство флаш памет, съдържаща кореспонденцията между страните, същата е връчена на ответника по иска и съдът е обсъдил заключението на съдебната компютърно-техническа експертиза, изготвено след осъществено изследване на приложение „WhatsApp“ от мобилно устройство на Р. Е. П. с потребителски профил с име Р. П.. Касаторът е имал възможност в първоинстанционното производство да предостави достъп на вещото лице за осъществяване на изследване на приложение „WhatsApp“ от мобилното устройство на управителя на дружеството, но не е направил това, нито е оспорил заключението на съдебната компютърно-техническа експертиза, поради което съдебният състав не е допуснал нарушение на константната практика на ВКС като е възприел заключението на вещо лице инж. П. К. П. и въз основа на него и останалите събрани доказателства, обсъдени в тяхната съвкупност, е направил извод, че действията по сключване на договора са потвърдени от представителя на „Уон“ ЕООД.

По формулирания в т. 4 от изложението правен въпрос създадената практика на ВКС /напр. решение № 502/26.07.2010г. по гр. д. № 222/2009г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 121/20.12.2010г. по т. д. № 1039/2009г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 318/14.07.2011г. по гр. д. № 182/2010г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 167/26.01.2012 г. по т. д. № 666/2010 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 81/07.07.2009 г. по т. д. № 761/2008г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 137/25.06.2010 г. по т. д. № 888/2009 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 170/15.10.2013 г. по т. д. № 595/2012 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 504/26.07.2010 г. по гр. д. № 420/2009 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 40/13.05.2010 г. по т. д. № 566/2009 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 546/23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 105/30.06.2011 г. по т. д. № 944/2010 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 16/28.02.2013 г. по т. д. № 218/2012 г. на ВКС, ТК, II т. о. и другирешение № 502/26.07.2010г. по гр. д. № 222/2009 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 38/27.02.2012г. по гр. д. № 1227/2011 г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 46/07.03.2018 г. по гр. д. № 2489/2017 г. на ВКС, ГК, IV г. о. и др./ е в смисъл, че когато е налице съмнение, неяснота и или двусмисленост в договорните клаузи, съдът установява действителната им обща воля чрез тълкуване, законността на което е обусловена от прилагане на въведените в чл. 20 ЗЗД критерии - търси се действителната воля, отделните уговорки в договора се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор и при съобразяване целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. В настоящия случай разпоредбите относно количеството на родово определената вещ, както и редът условията при които продавачът следва да покани купувача и да представи доказателство относно изпълнението на поетите задължения относно качество, тегло и други съпътстващи стоката документи са достатъчно точни и ясни, поради което не е необходимо тълкуване по чл. 20 ЗЗД.

Посочените в т. 5 от изложението въпроси са релевантни, тъй като са от значение за изхода на спора и са обусловили правните изводи на въззивната инстанция. Доводът за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по тези въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК е неоснователен поради неосъществяване на допълнителната предпоставка на посочената разпоредба. Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в т. 3 на Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като преценката за нищожност се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. В мотивите на тълкувателното решение са изброени примерни критерии за преценката за нищожност, като: естеството на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка – парични или непарични, и размерът им; дали изпълнението на задълженията е обезпечено с други правни способи – поръчителство, залог, ипотека; видът на уговорената неустойка /компенсаторна или мораторна/ и видът на неизпълнение на задължението – съществено или за незначителна негова част; съотношението между уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди, както и други критерии, като се вземат предвид конкретните факти и обстоятелства за всеки отделен случай. Според разясненията в тълкувателното решение неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. По отношение на прекомерността на неустойката е прието, че това не я прави a priori нищожна поради накърняване на добрите нрави, доколкото прекомерността се преценява към момента на неизпълнение на договора чрез съпоставяне с вече настъпилите от неизпълнението вреди. Подчертано е, че не е нищожна неустойка, която е уговорена без краен предел или без фиксиран срок, до който тя може да се начислява. В случая, въззивният съд е съобразил целта, за която е уговорена неустойката – да обезпечи изпълнението на задължението на купувача да натовари стоката, както и начина на определяне на размера на неустойката - 10 % от стойността на неизпълнението, като неустойката не би могла да нахвърли 10 % от цялата стойност на договора в случай, че никаква част от стоката не бъде получена от купувача. Аргументирал се е с обстоятелството, че неизпълнението е съществено с оглед интереса на кредитора, че изпълнението на същото задължение не е обезпечено по друг начин и че процентът на неустойката е съпоставим с размера на законната лихва. Следователно посочените правни въпроси са решени в съответствие със задължителната практика на ВКС, поради което не е налице поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Неоснователен е и релевираният довод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Обжалваният въззивен съдебен акт не е очевидно неправилен, тъй като не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалваното решение като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване на това основание.

Предвид изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Апелативен съд – София. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК касаторът трябва да заплати на ответника по касационната жалба направените разноски за касационното производство в размер 2 485 лв., представляващи платено адвокатско възнаграждение.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение