Определение № 296 от 12.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 582/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Дайджест логистикс“ООД срещу решение №732/21.11.2022г. по т.д.№801/2022 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение №358/07.04.2022г. по т.д.№1481/2021г. по описа на Софийски градски съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от дружеството срещу „Деметра транс логистик“ООД иск по чл.17 от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки за заплащане на сумата над присъдените 20 559,02 лв. до пълния предявен размер от 54 138 лв., представляваща обезщетение за вредите, причинени при осъществен по договор за транспорт от 17.07.2020г. превоз на пресни череши. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивния съдебен акт, поради неправилно приложение на материалния закон и превратно тълкуване на събраните по делото доказателства от страна на въззивния съд. В тази връзка касаторът оспорва приетото от съда,че обезщетението следва да се изчислява според средната тръжна цена на повредената стока в България,като излага съображения, че според товарителницата мястото на товарене на стоката е Турция,а не България, поради което за меродавна следва да се вземе стойността на стоката в мястото на товарене; ответникът,като последващ превозвач,е обвързан от договора за превоз, в който е встъпил и се е задължил солидарно с всеки от предходните превозвачи. Наред с това застъпва тезата, че стойността на стоката е следвало да бъде определена по реда на чл.23 §2 от Конвенцията CMR - според борсовия й курс и едва ако липсва такъв – по текущата цена на пазара или обичайната стойност на стоките от същия вид и количество,а доказателства за борсов курс на стоките не са събирани по делото. По тези съображения касаторът прави искане за отмяна на решението на САС с произнасяне по същество за уважаване на предявения от него иск до пълния му размер, ведно с направените по делото разноски. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът обосновава искането си за допускане на въззивния съдебен акт до контрол по същество от касационната инстанция с твърдението,че съставът на апелативния съд се е произнесъл по съществения за изхода на делото въпрос Кое място се счита за мястото, където стоката е приета за превоз по смисъла на чл.23 §1 от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки ,когато стоката по международна товарителница е натоварена в Турция за превоз до Португалия, но стоката е претоварена за превоз в [населено място], Република България от следващ превозвач, виновен за увреда на стоката? Въпросът се поставя с хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, като се сочи,че същият е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Като самостоятелни основания за допускане на касация страната се позовава на чл.280 ал.2 предл.2 и предл.3 ГПК – недопустимост и очевидна неправилност, наличието на които обосновава с твърденията,че САС не е събирал информация относно борсовия курс на стоката, липсата на какъвто е предпоставка за изследване на текущата пазарна цена. Ответникът „Деметра транс логистик“ООД, в представен чрез процесуалния му представител писмен отговор, е изразил становище по същество за правилност на постановения съдебен акт.Претендира присъждане на направените от него за настоящото производство разноски. Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: За да постанови решението си съставът на Софийски апелативен съд и приел,че първоинстанционното решение е влязло в сила в необжалваната му част, с което със сила на пресъдено нещо е установено основанието на иска – възникването на вземане за обезщетение за вреди в полза на ищеца, произтичащо от твърдените от него правопораждащи факти. За спорен пред въззивната инстанция е определил единствено въпроса за размера на присъдената сума за увредената част от товара - 6899 кг череши.За да определи този размер, съдът се е позовал на безспорно приложимите към случая чл.25 §1 вр. чл.23 §1 и §2 от конвенцията, които предвиждат,че при повреда на товара дължимото от превозвача обезщетение се изчислява според стойността на стоката на мястото и по времето, когато е била приета за превоз по борсовия курс или при липса на такъв – по текущата цена на пазара, или при липса на такава – по обичайната стойност на стоките от същия вид и качество. Възприел е като безспорно,че товарът е бил приет за превоз от ответника на 20.07.2020г. в [населено място], което е счел за време и място на товарене на стоката, изрично посочено и в заявката за превоз, отправена от ищеца към ответника. Констатирал е,че във въззивната жалба липсва оспорване на факта,че това е мястото на приемане на стоката за превоз от ответника, а освен това ищецът изрично е направил твърдение в този смисъл в исковата си молба; че липсва оспорване на извода на първата инстанция,че поради това,че мястото на приемане за превоз по смисъла на чл.23 §1 от конвенцията е в България, меродавна е средната пазарна цена на стоката за страната, като в жалбата се съдържа единствено искане, доколкото липсва информация за цените на черешите в България към датата на натоварването – м.юли 2020г., да бъде взета за меродавна цената по фактурата за продажба. Поради това е приел,че обстоятелството кое е меродавното място за товарене на стоката по процесния договор за превоз, е извън обхвата на въззивната проверка с оглед ограничението на чл.269 ГПК. Отделно от това е посочил,че приетото следва изрично от самата заявка за транспорт, която обективира специалните клаузи на превозния договор между страните и има предимство пред вписаното в товарителницата, ако последната се отклонява от действително уговореното. Съставът е констатирал,че вещите лица и първоинстанционният съд не са съобразили наличието на нормативно овластен за събирането и обобщаването на информацията за средните пазарни цени на стоките,търгувани на стоковите борси и тържища в страната – Държавната комисия за стоковите борси и тържищата. Позовал се е на изискана от него справка, според данните в която средната пазарна цена на едро с ДДС в страната за м.юли 2020г. за килограм череши възлиза на 2,77 лв., която е възприел като меродавна за изчисляването на обезщетението за повредената при превоза стока.Доколкото приетата от първоинстанционния съд цена от 2,98 лв. за килограм я надхвърля, съдът е намерил,че не са налице основания за промяна на крайния резултат по делото. Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира, че не са налице сочените от касатора предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Съгласно чл.280 ал.1 ГПК и възприетото с т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС задължително тълкуване на разпоредбата, общо изискване за допускане до разглеждане по същество от касационната инстанция на въззивни съдебни решения е в приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК да бъдат формулирани конкретни правни въпроси, по които тя дължи да даде отговор с решението си. Въпросите следва да са от обуславящ характер, което означава да са били въведени в предмета на спора и дадените от въззивната инстанция отговори да са я мотивирали да постанови крайния резултат по спора или извършените /неизвършени от него процесуални действия да са довели именно до този резултат. Същевременно търсеното с формулирането на въпросите разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, също и общозначим характер, т.е. разрешенията им да са приложими и към други сходни случаи. Същите следва да имат характер на въпроси по прилагането на закона, а не да касаят пряко фактите по конкретното дело и извършената от съда тяхна преценка, тъй като в този случай въпросът би бил по правилността на решението, която е предмет на разглеждане при осъществяването на дейността на касационната инстанция след допускането на решението до касационен контрол. Съставът на касационната инстанция нито е длъжен, нито има правото да извежда правни въпроси от твърденията на касатора или от сочените от него факти и обстоятелства,с оглед спазването на принципа за диспозитивното начало,а непосочването на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване,без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Поставеният от касатора единствен въпрос не осъществява общата предпоставка за допустимост, тъй като е обвързан с преценка на конкретните факти по делото, което го лишава от правен характер. Дори да бъде преформулиран в поддържания смисъл с игнориране на конкретните особености на случая /каквото право и задължение касационната инстанция принципно няма/, касационното обжалване отново не би могло да бъде допуснато, доколкото въпросът за мястото на приемане за превоз на стоката не е бил повдиган пред въззивната инстанция,нито такъв е бил включен в предмета на спора пред първоинстанционния съд. Освен това необоснована е и релевираната като допълнителен селективен критерий хипотеза на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Съгласно задължителните постановки на т.4 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, посоченият селективен критерий е налице тогава,когато съществува противоречива съдебна практика по приложението на закона, която следва да бъде отстранена или съществуващата такава, макар и непротиворечива, е погрешна и следва да бъде променена,както и когато се налага чрез корективно тълкуване на закона да бъде отстранено негово несъвършенство /т.е. – при непълнота или неяснота на конкретната правна норма/ или да бъде изоставено едно вече дадено тълкуване на закона, за да бъде възприето друго, отговарящо на съответното развитие на обществото на даден негов етап.Съответни на тази задължителна практика съображения в обосноваване наличието на сочената допълнителна предпоставка за извършването на селекцията не са наведени от касатора. Решението на въззивния съд не може да бъде квалифицирано и като очевидно неправилно. Константна е практиката на ВКС и по прилагането на това самостоятелно основание за допускане на касационния контрол на въззивните решения, според която, за да бъде прието за осъществено, следва да е налице такъв съществен порок на съдебното решение, който да е установим още с първоначалния му прочит, като например съдът да е основал изводите си на отменен закон или да е приложил действащия такъв в обратния му смисъл; да не е изложил никакви мотиви или изложените такива да са в очевиден разрез с правни принципи или с правилата на формалната логика и др. под. Наведените от касатора във връзка с това основание съображения не обосновават нито една от примерно изброените по-горе хипотези на очевидна неправилност и следователно не могат да бъдат отнесени към разпоредбата на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК, доколкото по характера си представляват оплаквания за неправилност, които попадат в приложното поле на чл.281 ГПК и по които в настоящата фаза на касационното производство съставът не може да се произнася. Изложеното дава основание на настоящия състав да постанови отказ за допускане на касационна проверка за законосъобразност на атакуваното пред Върховен касационен съд въззивно решение. С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция на ответника по касация се дължат разноски за производството, но доказателства за направени такива по водене на делото не са ангажирани,поради което такива не се присъждат. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Второ търговско отделение