Определение № 50795 от 07.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 858/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Република България, чрез прокурор Б. - прокурор при Окръжна прокуратура в [населено място] и по насрещна касационна жалба на Д. Б. И., чрез пълномощниците й адв. Н. и адв. Е. против решение № 445/23.12.2021 г. по в.гр.д. № 768/2021 г. на Окръжен съд Плевен. С обжалваното решение е отменено решение № 857/05.08.2021 г. по гр.д. № 1636/2021 г. на Плевенски районен съд в частта, с която е отхвърлен предявения от Д. Б. И. против Прокуратура на Република България иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за разликата над 8 000 лв. до 15 000 лв. и вместо него е постановено друго, с което искът е уважен за сумата от 7 000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди в резултат на незаконно обвинение в престъпление по чл.283а, ал.1, предл.3 вр. чл.282, ал.1 НК, по което е оправдана с влязла в сила присъда по нохд № 1064/2018 г. по описа на Районен съд Плевен, ведно със законната лихва от 15.05.2020 г. до окончателното изплащане, като в останалата част, с която искът е отхвърлен за разликата над 15 000 лв. до пълния предявен размер от 20 000 лв., първоинстанционното решение е потвърдено. Касаторът Прокуратура на Република България обжалва въззивното решението в частта, с която след частична отмяна на пъроинстанционното решение, е осъден да заплати на Д. Б. И., на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ сумата от 7 000 лв., представляваща разлика между присъдените 8 000 лв. до 15 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 15.05.2020 г. до окончателното изплащане. Касаторът Д. Б. И. обжалва въззивното решение в частта, с която като е потвърдено решение първоинстанционното решение, искът против Прокуратура на Република България по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ е отхвърлен за сумата над 15 000 лв. до пълния предявен размер от 20 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от воденото срещу него досъдебно производство № 13-П/2010 г. по описа на СО-СГП, което е било прекратено, ведно със законната лихва от 15.05.2020 г. до окончателното изплащане. Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба и насрещната касационна жалба, са подадени в срока по чл.283 ГПК от легитимирани да обжалват страни и са насочени срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът - ответник обжалва въззивното решение като поддържа неправилност поради нарушение на материалния закон и необоснованост – основания по чл.281, т.3 ГПК. Доводите са свързани с нарушаване на принципа за справедливост, регламентиран в чл.52 ЗЗД, както и с необоснованост на изводите на съда за вида на претърпените неимуществени вреди и техния интензитет. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят процесуалноправни въпроси за задължението на съда да определи размера на неимуществените вреди след преценка на всички установени по делото, релевантни и обективно съществуващи обстоятелства, както и на тяхното значение, като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост и за задължението на въззивния съд, при обосноваване на своите изводи да посочи обстоятелствата, обосноваващи частична отмяна на първоинстанционното решение за отхвърляне на иска и съответно завишаване на размера на обезщетението за имуществени вреди, като се поддържа, че по тях въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г.; т.3 и т.11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС. Поставя се и въпроса как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД, към която норма препраща чл.4 ЗОДОВ при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, като се поддържа, че този въпрос е решаван противоречиво от съдилищата и се сочи нормата на чл.280, ал.1, т.2 ГПК, която в настоящата си редакция /ДВ, бр.86 от 2017 г./ урежда хипотеза, при която правният въпрос е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на РБ или на Съда на Европейския съюз, каквито не се сочат от касатора-ответник. Касаторът – ищец обжалва въззивното решение като поддържа неправилност поради допуснати нарушения на материалния закон чл.52 ЗЗД, на съществени процесуални правила – чл.202 ГПК и необоснованост – основания по чл.281, т.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят следните въпроси в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК: 1/ Как се прилага критерия за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД към който препраща чл.4 ЗОДОВ при определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди; 2/ Длъжен ли е съдът да извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства и доказателства по делото и 3/ Какви са обективните критерии при определяне на обезщетението за имуществени вреди. Поддържа се противоречие на даденото от въззивния съд разрешение по тези въпроси със задължителната практика на ВС и ВКС - т.3 и т.11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и ППВС № 4/23.12.1968 г., както и с решения по чл.290 ГПК - решение № 115/05.04.2012 г. по гр.д. № 539/2011 г. на IV г.о., решение № 299/15.07.2013 г. по гр.д. № 1179/2012 г. на IV г.о. За да отмени частично решението на първоинстанционния съд и вместо него да постанови друго, с което е присъдил на ищеца обезщетение за неимуществени вреди от 15 000 лв. въззивният съд е приел, че от събраните по делото писмени и гласни доказателствени средства, се установява, че незаконно повдигнатото обвинение е дало отражение на общото душевно и физическо състояние на ищцата през периода на наказателно производство – последната е преживяла психлогически стрес и негативни емоции в продължение на две години. Съобразил е също така тежестта на повдигнатото обвинение – за тежко умишлено престъпление, за което е предвидено кумулативно налагане на три отделни по вид наказания, личността на ищцата, която се е ползвала с добро име сред колегите си и гражданите в малкото населено място, в което е живяла, както и стандарта на живот и средните показатели за доходите и покупателната способност в страната към м.май 2020 г. Настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че поставените от касаторите /първия въпрос, повдигнат от ответника и първи и втори въпрос на ищеца/, които обобщени от състава на ВКС се свеждат до въпроса за задължението на въззивния съд, при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от водено незаконно наказателно производство, да извърши преценка на всички установени по делото, релевантни и обективно съществуващи конкретни обстоятелства, както и на тяхното значение като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост, покриват общото и допълнителното основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Въпросите са от значение за изхода на спора, поради което въззивното решение следва да се допусне касационен контрол за проверка налице ли е противоречие със задължителната съдебна практика - т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г.; т.11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, както и цитираната в изложението на касатора - ищец практика по чл.290 ГПК на състави на ВКС. За касационното обжалване, касаторът-ищец дължи държавна такса в размер на 5,00 лв. на основание чл.18, ал.3 ТДТ, които се събират от съдилищата по ГПК. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,