Определение № 188 от 15.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4090/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Постъпила е касационна жалба от В. С. С. и Ц. С. Б. от [населено място] чрез адв.И. Н. срещу решение № 254 от 31.07.20г.по в.гр.дело № 169/20г.на Софийския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 273 от 4.11.19г.по гр.дело № 1714/18г.на Благоевградския районен съд.С него е отхвърлен предявения като главен иск от В. С. и Ц. Б. срещу А. А. за прогласяване нищожността на основание чл.26 ал.2 пр.4 ЗЗД на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, обективиран в нотариален акт № 177, том 2, рег.№ 2817, дело № 337/2018г. на нотариус Д. Г., както и евентуалният иск по чл.87 ал.3 ЗЗД за разваляне на същия договор поради неизпълнение. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателят сочи основанията по чл.280 ал.1 т.1 т.3 ГПК по следните правни въпроси: 1.За правната характеристика и обема на задължението на приобретателя по договора за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане; 2.Съобразяването на обема на задължението на приобретателя по договора за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане със здравословното състояние на прехвърлителя; 3. Съобразяване на обема на задължението на приобретателя по договора за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане с оглед нравствено – етичните изисквания и правилата на добросъвестността и морала;4. За задължението на въззивния съд да обсъди защитните тези на страните,техните доводи и възражения,както и всички правнорелевантни факти,от които произтича спорното право; 5.За задължението на съда да обсъди и прецени всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и връзката между тях и да се мотивира кои счита за достоверни и кои не; 6.За значението при преценката на основателността на иска по чл.26 ал.2 ЗЗД ЗЗД на обстоятелствата, че прехвърлителят е боледувал от онкологично заболяване в напреднал стадий и не е провел предписаното му оперативно лечение, а заместваща терапия; 7.За значението при преценката на основателността на иска по чл.26 ал.2 ЗЗД на конкретните мотиви на страните за сключването й. Поддържа се и основанието по чл.280 ал.2 ГПК – недопустимост и очевидна неправилност на решението. В отговор по чл.287 ГПК А. С. А. чрез адв.А. Черногорски счита,че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. С обжалваното решение въззивният съд е приел за установено,че ищците В. С. и Ц. Б. са наследници на В. П. П., починал на 8.08.2018г.С нот.акт № 177/ 2018г.последният е прехвърлил на 15.06.2018г.срещу задължение за издръжка и гледане на ответницата А. А. правото на собственост върху процесния имот,представляващ апартамент ,с площ от 93 кв.м.,заедно с прилежащата ј ид.ч.от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото,представляващо парцел ХV- 1332 в кв.87 по плана на [населено място]. С протокол за обявяване на саморъчно завещание от 15.08.2018г.на нотариус Д. Г. рег.№ 371 Р. е обявено саморъчно завещание на В. П., с което е завещал на ответницата имотите, парите в банката и цялото движимо и недвижимо имущество.Установено е още,че с нот.акт № 84/2013г.В. П. е дарил на А. А. свои недвижими имоти, представляващи ниви и ливади. От свидетелските показания е прието,че през последните 5 години преди смъртта му за В. П. се е грижила изцяло ответницата.Живеела в Нови Искър,но по няколко пъти в месеца идвала в Б., чистела дома му, къпела го, придружавала го до лечебни заведения,когато се налагало болнично лечение,понякога го вземала при себе си в [населено място],а когато не била при него чрез трето лице осигурявала необходимите лекарства и храна.В. П. споделил пред св.С. К.,че всички негови роднини отказали да се грижат за него. От назначената съдебно-медицинска експертиза е прието,че В. П. действително е страдал от тежки заболявания към момента на настъпване на смъртта му.Едно от тях е параноидна шизофрения,но според вещото лице състоянието му е било стабилно, приемал е лекарства и заболяването е било в ремисия.От 2015г.е бил диагностициран и с тежко онкологично заболяване на пикочния мехур, като е отказал оперативно лечение.Въпреки това, вещото лице е посочило, че не може да се даде отговор дали настъпването на смъртта е било неизбежно в близко бъдеще и каква ще е продължителността и качеството на живота на пациента,нито кога ще прогресира или рецидивира заболяването.Освен това непосредствената причина за смъртта на П. не е онкологичното му заболяване, а остра дихателна недостатъчност. При тези данни по делото въззивният съд е изложил съображения за неоснователност на предявения иск по чл.26 ал.2 пр.4 ЗЗД.Не е възприел тезата на ищците, че към момента на сключване на процесния договор, заболяването на прехвърлителя е обуславяло неминуемо скорошно настъпване на смъртта му, като се е позовал на медицинската експертиза и е направил извод,че след като квалифициран медицински специалист не е в състояние да даде сигурна прогноза за състоянието на пациента и предполагаемия момент на неговата смърт, на по-малко основание може да се предполага,че ответницата е имала такава информация.Сам по себе си факта,че е минало кратно време между сключването на договора и смъртта на П.,не обуславя извода,че договорът е нищожен поради липса на основание. За да приеме, че и искът по чл.87 ал.3 ЗЗД е неоснователен, въззивният съд е приел за установено от свидетелските показания, които не са опровергани от останалите доказателства по делото, че ответницата е изпълнила задълженията си по алеаторния договор, полагала е адекватни грижи за прехвърлителя лично или чрез съдействието на трети лица,което съответства на уговореното в договора. Върховният касационен съд,състав на Трето гражданско отделение,като направи преценка за наличие на предпоставките на чл.280 ал.1т.1 и т.3 и ал.2 ГПК, намира следното: Поставените материалноправни въпроси, отнасящи се до здравословното състояние на прехвърлителя към момента на сключване на алеаторния договор / № 2 и № 6/ са намерили разрешение в практиката на ВКС. Така в решение № 569 от 08.03.2011 г. по гр.д. № 76/2009 г. на Четвърто гражданско отделение на ВКС и решение № 384 от 10.05.2010 г. по гр.д. № 1190/2009 г. на Трето гражданско отделение на ВКС, е прието, че изискваните фактически предпоставки за приложение на основанието за нищожност на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане поради липса на основание е наличие на заболяване, предполагащо настъпване на смъртта твърде скоро след датата на договора, както и знание на приобретателя към момента на сключване на сделката за скорошното настъпване смъртта на прехвърлителя. Такива заболявания са както онкологичните, така и мозъчносъдовите – инсулти, сърдечносъдови – инфаркти, напреднал стадий на сърдечна или дихателна недостатъчност и то в т. нар. терминален стадий/предшестващ смъртта в период от няколко дни/, характеризиращ се с пълна физическа изнемощялост, невъзможност дори и за елементарни движения, често или постоянно изпадане в безсъзнание и т.н. като изискваният времеви период от сделката до настъпването на смъртта е съвсем кратък – дни, по-малко от месец. Допускането, че прехвърлителят по алеаторния договор за продажба на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане може скоро да умре, не е равнозначно на знание за близка, скорошна и неизбежна смърт и не лишава уговорените насрещни престации от еквивалентност. Ако независимо от напредналата възраст на прехвърлителя и негово недобро здравословно състояние без видими признаци за тежко здравословно състояние с неизбежен фатален край, както и липсата на неизлечима болест, то именно съзнаваната необходимост от постоянни грижи занапред, предвид конкретен риск от влошаване, е основанието за сключване на такъв договор. Обратното ще означава по формални признаци като възраст или здравословно състояние да се отрече възможността за прехвърлителя да предложи свое имущество, за да си осигури така необходимите му лични грижи в критичен за него момент, което е неприемливо от гледна точка на гражданското право. Обжалваното решение не се разминава по правни изводи с тази практика. Преценката на доказателствата, въз основа на която съдът е изградил вътрешното си убеждение, че към момента на сключване на договора страните не са знаели за непосредствено предстоящата смърт на прехвърлителя, а и към този момент тя не е била сигурна в периода,в който впоследствие е настъпила, би могла да доведе до необоснованост на решението, която обаче подлежи на проверка по реда на чл.281 т.3 ГПК,но не е основание за допускане на касационното обжалване. По поставените процесуалноправни въпроси /№ 4 и № 5/ практиката е уеднаквена с постановени по реда на чл.290 ГПК решения на състави на Върховния касационен съд /решение № 165 от 1.03.2010 г. по гр.д. № 71/2009 г. на ІІІ г.о., решение № 238 от 19.03.2010 г. по гр.д. № 4989/2008 г. на ІІІ г.о., решение № 68 от 22.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 748/2011 г., II г. о., и др./. Прието е, че съдът следва да обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, и да формира въз основа на тях изводи за установеността на релевантните за спора обстоятелства. В разглеждания случай въззивният съд се е произнесъл в обема на търсената с въззивната жалба защита, обсъдил е събраните доказателства по делото и е изложил правни съображения. По материалноправните въпроси за обема на престацията за гледане и издръжка по алеаторен договор / № №1, 3 и 7/ е даден отговор в постановени по реда на чл.290 ГПК решения на Върховния касационен съд. / решение № 863 от 22.12.2010 г. по гр.д. № 1534/2009 г., ІV г.о., решение № 82 от 5.04.2011 г. по гр.д. № 1313/2009 г., ІV г.о./ Прието е, че съдържанието на насрещните права и задължения по алеаторен договор се определя по съгласие на страните, които съгласно чл.9 ЗЗД могат свободно да определят това съдържание, доколкото то не противоречи на повелителни норми на закона и на добрите нрави. Специфичността на съдържанието на задължението за гледане, следва от постигнатото от страните съгласие с оглед конкретиката на всеки отделен случай, с оглед жизнените и битови нужди на прехвърлителя и възможността му да се справя сам. Издръжката, ако не е уговорено нещо различно, се дължи винаги в пълния й обем и независимо дали продавачът по алеаторния договор има собствени средства за издръжка. При тълкуването на волята на страните съгласно изискванията на чл.20 ЗЗД се изхожда от правилото, че ако не са уговорени ограничения в обема на дължимата издръжка и грижи, дължи се цялата необходима издръжка и всички необходими грижи. Обжалваното въззивно решение не е постановено в противоречие с тази практика.При анализ на събраните по делото доказателства въззивният съд е приел,че задълженията на приобретателката по процесния договор са били изпълнявани съобразно уговореното и в пълен обем. Оспорването на доказателствените изводи на решаващия съд е касационно оплакване,относимо към правилността на решението,а не към допускането до касационен контрол. Не е налице основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване – разрешен правен въпрос от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело,разрешен в обжалваното въззивно решение,е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна поради неточно тълкуване на съдебна практика или осъвременяване тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия,а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви,за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.Настоящият случай не е такъв. Както бе посочено по-горе, по поставените въпроси има практика на ВКС,която е съобразена от въззивния съд. Върховният касационен съд намира,че и релевираното от касатора основание по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК за допускане на касационното обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение не се установява.Очевидно неправилен е съдебният акт при допуснати от съда нарушения,при които законът е приложен в неговия противоположен смисъл,т.е.съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма,на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила,извън формиране на вътрешното убеждение ,гарантиращи обективно и безпристрастно ,при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор,както и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика.В случая нито служебно, нито с оглед изтъкнатите в касационната жалба пороци на въззивното решение ,не може да се обоснове наличието на очевидна неправилност,която е обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. С оглед изхода на производството по чл.288 ГПК жалбоподателките следва да заплатят на ответницата по жалбата направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лв съгласно представения списък по чл.80 ГПК. Воден от горното,ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, състав на ІІІ г.о.